Глава 3
Без значение какво казах на дракона, трябваше да си наема стая в гостилницата: трябваше да се преоблека в местна рокля, защото привличах твърде много внимание. Освен това беше необходимо да проверя магическите канали на света и аурата наоколо, за да не се издам по никакъв начин.
Драконът, изпълнен с гордост от усилията си и предполагаемата победа в този спор, легна на леглото и лежа там до сутринта. Но още с първите слънчеви лъчи започна да се възмущава, че той, толкова добър и благороден, е бил събуден в ранни зори, не бил спал добре и нямал сили да тръгне нанякъде. Седнах в креслото с единия крак върху другия и скръстих ръце на гърдите си, погледнах от задните лапи до главата недоразумението, което се беше стоварило върху моята нещастна съдба, и реших да направя нещо неприятно.
С едно щракване на пръстите си стомната за вода на нощното шкафче се издигна над проснатия гущер, после се обърна с главата надолу и изпръска съдържанието си върху жертвата, която не очакваше подобен трик. Малкият скочи като попарен, изкрещя като ранен звяр и започна да се щура из стаята, крещейки:
– Кой смее? Екзекутирайте го веднага! – Аз само високомерно извих вежда към него.
Едва след няколко секунди той разбра кой е „наглият паразит“ и ме погледна укорително, готвейки се да изнесе цяла тирада. Но целия ми вид накара гущера да се стъписа и разкаяно да направи крачка назад, скривайки предните си лапи зад гърба. Той размърда дясната си задна лапа и наведе глава. Изобщо не вярвах в покаянието му, очаквайки някаква хитрост. Такива нахални същества не се променят за една нощ, а интуицията ми подсказваше, че този недодялан идиот все още ще има време да прояви гадния си нрав и да ме злепостави публично.
Все пак той не каза нищо, продължаваше да се взира в пода и да чака думите ми за поведението му, откакто се събуди и започна да подскача из стаята. Само за няколко минути беше направил доста голяма каша, сякаш наистина беше нагло нападнат и после геройски се защити от врага. И всичко това заради една обикновена кана студена вода… Е, Луис очаква от мен подарък в най-добрата традиция. Ще бъде нещо „по-добро“ от неговата изненада в чест на подвига ми по време на нападението на нарушителя.
– Изчисти го, нещастнико – казах му и отидох в банята.
През нощта бях проверила всички световни канали, за да се уверя, че структурата е непокътната. След това намерих и мястото, откъдето е бил отворен порталът към Обителта на равновесието и откъдето е бил отворен за втори път от нас. Следите от портала бяха грижливо заличени, така че никой да не може да предположи кой го е създал и откъде. Но докато се разхождах из изоставения район, забелязах една странност: магията, използвана за прехвърлянето на портала, беше ритуален процес с намесата на чужд бог. Това породи доста въпроси.
Докато се преобличах в банята в семпла разкроена рокля с наситен виолетов цвят, си мислех за този бог. Бях сигурна в едно: той не беше от нашата обител, което означаваше, че някой е нарушил подписания от предците ни договор за неутралитет между обителите и ненамеса в чужди дела и светове.
Тогава щеше да се обясни защо натрапникът се е насочил точно към този артефакт и защо така лесно е преминал през всички редици на защитата и е успял да се върне безнаказано. Беше много по-сериозно, отколкото изглеждаше отначало, макар че човек можеше да предположи този изход. Съветът не можеше да незнае тази теория, но все пак ме изпрати на такава сериозна мисия. Изглежда, че тук има нещо, с което само аз мога да се справя. И то няма нищо общо с моите обрати в собствените ми светове с капани за други богове и раси, както и с чудовища… Но това е теория: лесно е да фалшифицират остатъчна следа и да я маскират като моята собствена.
Излязох от банята с тези мисли, като се взирах в отражението си в огледалото. Едва тогава осъзнах, че не съм променила външния си вид, с който се бях появила в къщата на дроу. С едно махване на ръката си премахнах всички корекции, които бях направила по образа си. Виолетовите очи не бяха нещо необичайно тук: вчера в града бях видяла няколко същества със същите очи, макар и не толкова ярки. Не исках да променям нищо, особено ако извънземният бог беше тук сега, което беше малко вероятно, той нямаше да ме разпознае. А дори и да го направеше, дори Обителта на равновесието не знаеше за моите способности.
Във всеки случай в мен има магии на смъртта, които могат да убият всеки бог без изключение, дори той самият да е прародител. Но тази сила си има цена: колкото по-силен е врагът, толкова по-голяма е отплатата. А какво ще стане с мен, след като убия някой бог, мога само да гадая. Мога само да се надявам, че ще се справя без тази сила и ще предам нарушителя на нашата обител без загуби и особени приключения, а междувременно ще мога да се отпусна малко и да се опитам да се впиша сред учениците от академията.
– Свърших – каза драконът, като привлече вниманието ми обратно към него и ме измъкна от мислите ми.
– Добре за теб – отвърнах аз с бърз поглед към стаята. – Тръгваме си.
Не мина и минута и вече бяхме точно на опашката, която се тълпеше в академията за изпита и приема. Елфите пред мен ме погледнаха с отвращение, разглеждайки ме внимателно от главата до петите. Отговорих им с погнусен поглед, за което бях удостоена с усмивки, които обещаваха скорошни неприятности. Тогава драконът скочи на рамото ми и с ръце върху бога си погледна с превъзходство ошашавените елфи, които сякаш за пръв път виждаха такова същество.
Въпреки че пристигнахме точно на разсъмване, опашката беше внушителна. Някой дори бяха спали тук, ако се съди по палатките, разпънати наблизо. Гущерът на рамото ми също си даде сметка за ситуацията и замълча. Учудвам се, че не запя своята песен, казвайки: „Аз съм толкова изключителен тук, а ти стоиш пред мен и ми пречиш на пътя.“ Малкият определено е замислил нещо. Просто усещам затишието преди бурята.
– Хей, ти никакво бельо ли не носиш? – Дръпна ме някой за рамото, обръщайки ме към него.
Това се оказа умерено дебело момиче, което гледаше голите ми крака много изразително. Драконът на рамото ми се засмя, докато следваше погледа ѝ, привличайки вниманието на всички към нас. Макар че въпросът на момичето не беше достатъчно силен, но всички го чуха и сега се взираха в голите ми крака, сякаш това беше светотатство.
– Що за странен въпрос е това? – Вдигнах дясната си вежда в изумление и я погледнах назад.
Тъмнозелена сатенена рокля със затворена яка и странна прическа с дълги игли. Това беше нещо, на което човек би сложил отрова, но самите игли не бяха толкова украса. Всъщност това беше истинско оръжие за хвърляне с прекалено остър край, което би пробило и най-здравия камък без особени усилия, ако се хвърли правилно. Това е интересно нещо.
– Не е редно да се разхождате без бельо на обществени места! – Възкликна тя. – Това е позволено само на малвадите, момичетата с леко поведение, но съдейки по косата ти, ти не си от тях.
– Това, че не нося гащи, не означава, че не нося бельо, или трябва да ти покажа какво нося под роклята си? – Отговорих с леден глас, като погледнах момичето, което се държеше за лакътя на кавалера си, старателно отвръщайки поглед от мен.
Тя се изчерви от предложението ми, а останалите жени се задъхаха, гледайки ме укорително, сякаш бях утайката на обществото. Какво страхотно начало! Едва се бях записала буквално, а вече бях изгнаница. И тогава срещнах погледа на друг елф. Този път светъл. Той също ме гледаше с пренебрежение, сякаш бях боклук под краката му. Е, съжалявам, но с мен няма да се отнасят така.
– Мей не обръщай внимание на тези нещастници, те са просто бедни хора, които не могат да си позволят същите неща като теб – изхърка от смях дракона. – Вземат те за обикновена просякиня, нищо не разбират. Бедни-и-те – поклати тъжно рогатата си глава под омразните погледи, сякаш не забелязваше нажежената атмосфера и напрегнатото мълчание. – Освен това, ако сега ги изгориш всичките, ще си имаш големи неприятности… И каква е тази странна муха, която идва към нас толкова бързо? Тя крещи.
Вдигнах глава, следвайки погледа му, наблюдавайки бързо нарастващата черна точка, която се приближаваше право към нас. Само че това не беше муха. Присвих очи и видях силуета на момиче, което стискаше здраво метлата си и крещеше със стиснати очи. Останалите все още се опитваха да разберат какво е това и когато чуха приближаващия се писък, се разпръснаха.
Никой не се сети да я хване или да ѝ помогне по някакъв начин. Сякаш всички чакаха нещастната вещица да се превърне в кървава каша в краката ни. Завъртях очи, отхвърлих дракона и под погледите на събралите се тук направих няколко крачки напред и като приклекнах леко, се отлепих от земята, издигайки се нагоре. Леки тласъци във въздуха, докато не се оказах на достатъчно разстояние, за да не ударя никого. Погледнах надолу и се намръщих, осъзнавайки, че съм показала, че нося бельо и че мъжката половина от тълпата ме гледат като извратеняци под полата на роклята ми.
Започнах да се превръщам в дракон, след което размахах огромните си черни крила с редици златни люспи и полетях нагоре. Полетях успоредно на тялото на вещицата, която се опитваше да сведе глава, погледнах я в пълните с ужас очи и нежно взех в лапите си шокираното момиче, което спря да крещи.
Едва когато слязох, осъзнах, че планът ми да не се показвам се е провалил в момента, в който се издигнах нагоре и се превърнах в дракон. На няколко метра над земята върнах човешката си форма и използвах магията за левитация, за да спусна вещицата на крака. Вещицата падна на задника си и хълцайки, ме гледаше с ококорени очи.
Полетът ми направи такова впечатление, че дори портите на академията се отвориха по-рано. Охраната ме гледаше учудено, но аз се върнах на мястото си на опашката с пълно спокойствие, без да слушам странното бърборене на момичето. Но никой друг не се осмели да каже и дума за външния ми вид. Дори прекалено приказливият дракон беше впечатлен и сега ме гледаше с нямо обожание.
Първите, които се опомниха, бяха стражите. Те помолиха по двайсет души да влязат вътре и всички едновременно оживяха. Забравиха за мен и започнаха да разговарят с познатите си на тема: „Знам всичко, но толкова ме е страх! Какво ще стане, ако не мина?“. Аз само извъртях очи и се опитах да не поглеждам към никого другиго. Зад мен стоеше същото момиче, което беше посочило голите ми крака. От нея се носеше вълна от срам, страх и вълнение. Усещах и как погледът ѝ се впива в гърба ми. Очаквах да каже нещо друго, но не, не го направи.
Най-накрая дойде моят ред да вляза с тези пред мен. Няколко души останаха, за да изчакат реда си, и аз веднага бях спряна на входа на залата, което предизвика вълна от раздразнение.
– Госпожо, не можете да внасяте животни тук – заявиха ми безгрижно. Дребният се задави с въздух и погледна укорително към придружителя на нашата двайсетица.
– Това не е животно. То е част от мен, вгледайте се внимателно.
С тези думи влязох вътре и седнах на първото свободно място. Оказа се, че това е едно от запазените места в залата. Веднага щом седнах, хората, които седяха до мен, пребледняха, сякаш не сядаше крехко на вид момиче, а истинско чудовище. Драконът промърмори нещо и скочи на пода, а после беше повикан от учителка в дълга черна рокля. Тъмнобургундската ѝ коса беше гъсто набраздена и се спускаше по раменете до средата на талията. Черните ѝ очи гледаха сякаш в самата ѝ душа, а тъмната ѝ аура с лилави петна привлече вниманието ми.
Хареса ми вкусът на момичето, както и аурата и опасността, която идваше от нея. Усещах, че учителката, въпреки доста привлекателния си външен вид, има доста гаден нрав и може да изплаши всекиго до степен на стомашни спазми и хълцане. Усмихнах се, когато тя огледа с интерес дракона ми, а после погледна към шумящите ученици на втория ред.
Тя се закашля, за да привлече вниманието към себе си, но това нямаше ефект. За миг се озова точно пред тях и удари с длан по бюрото. Погледът ѝ потъмня и в него сякаш имаше първична тъмнина, която много ме привличаше, а останалите плашеше.
– Дойдохте тук, за да говорите за странични неща, или за да влезете в академията? – Запя тя лигаво-сладко. Сладостта в гласа ѝ накара дори мен да потръпна, оценявайки скритата заплаха. – Ако кажеш още една дума, ще трябва да се явиш на практически изпит по бестиология в черно блато вместо на устен!
– Но ние не знаем как да се справим с…
– И това не е мой проблем – устните на учителката се разтеглиха в сладка усмивка и аз усетих как по гърба ми преминават ледени тръпки.
Е, момичето даде на всички да разберат как да се държат сега, а ако ще ни бъде учителка по някой от предметите, също. Останалите също преценявахме ситуацията и мълчахме, като се стараехме да не правим излишни движения, а когато пред носовете на всички се появиха въпроси, те започнаха да пишат старателно отговорите и да не говорят с никого.
Справих се с въпросите си доста бързо, като отговарях кратко и по същество. От мястото си видях, че някой е написал цели есета по такива въпроси, което накара веждите ми да се издигнат нагоре в недоумение. Няколко пъти улових замисления поглед на учителката. Момичето стоеше на бюрото си, на което гордо седеше моят дракон, и следеше за реда, така че никой да не мами и да не си помага. Под такъв зорък поглед мнозина се страхуваха дори да погледнат встрани, камо ли да помогнат на другарчето си.
Хъмках мислено, осъзнавайки, че светът е далеч по-различен от това, което си представях първоначално. Светлите елфи, които срещнах, не бяха толкова мили, а по-скоро надменни и арогантни. Взеха ме за обикновен човек и ме нападнаха накуп, обвинявайки ме в разврат. Веднага щом показах другата си същност, бяха принудени да замълчат. Някой се уплашиха до смърт и промениха възгледите си, а други останаха на мнението си, но внимаваха да не се изкажат, за да не си навлекат неприятности. Не исках да ми направят нещо неприятно, иначе можех да издам произхода си с магията. Все пак вече бях привлякла вниманието: в моя свят не съществуват дракони. Те са просто легенда.
От мен се страхуват, но тъмната фея беше по-страшна. Тя дори мен ме плашеше, а аз съм богиня на този свят! Не мисля, че ще ми е лесно да се науча, още повече че ще трябва да изучавам друг вид магия, а аз съм пълен новак в нея. Ако не беше мисията да открия нарушителя, можех дори да забравя, че съм богиня. Щях да мога да се откъсна от рутината и да опозная света си много по-добре, но дори не знам откъде да започна да търся непознатия магьосник.
Мислех толкова упорито, че не забелязах, че атмосферата наблизо започна да звъни от напрежение. Съседите ми едва се сдържаха да не се скрият под чиновете си, а може би дори да избягат от класната стая, за да не видят отново страховитата тъмна фея. Всъщност последната сега стоеше пред мен и ме гледаше с безизразен поглед. Вероятно беше казала нещо преди това, но не бях сигурна.
– Изглежда, че някой най-накрая е спрял да мечтае и ми е обърнал внимание – каза тя със същия сладък глас, а погледът ѝ беше прикован в мен. Едва се сдържах да не набръчкам нос от досада.
Без да казвам нищо, подадох листа с отговорите на учителката. Съществата зад гърба на феята ме погледнаха косо. В техните очи аз вече не бях опасен дракон, а лудо момиче, което току-що бе подписало собствената си смъртна присъда. На входа на академията имаше опасно същество, което правеше шоу – никакво същество. Точно това виждах в очите им.
Междувременно момичето взе листа от ръцете ми и започна да разглежда съдържанието му с безгрижно лице. Гледах през прозореца с юмрук върху бузата си, напълно уверена в отговорите си. Но колкото по-дълго феята мълчеше, препускайки по редовете, толкова повече се напрягах вътрешно. Мислено дори си спомнях всички въпроси и какво бях отговорила на тях. Не би трябвало да има никакви грешки…
– Много интересно, адептка Дарвадар… Кой ви е научил на древния език? – Въпросът ѝ ме изненада силно.
Погледнах обърнатия лист хартия с богато украсения, леко наклонен почерк. Помислих си за всички писмености и езици по света и тогава ми се прииска да се хвана за главата. Защото да, отговорите бяха повече от верни, но езикът беше грешен. И дори не се замислих дали пиша на правилния език, или не. За мен всички те са едни и същи….
Въпреки това оригиналният общ език на този свят вече е малко известен и е доста трудно да се научи самостоятелно. Аз, като създател, би трябвало да ги знам всички без специално обучение, но сега се налага да обяснявам на хората защо някакво на пръв поглед бездомно момиче, въпреки че може да се превръща в огромен гущер, знае толкова древен език, че го бърка със сегашния. И всъщност, ако се съди по усещанията, тази фея може да усеща лъжите ми, а ако пожелае, дори да чете мислите ми, заобикаляйки психическата защита.
– Моето семейство е едно от най-старите. Мисля, че всички разбират, че в такива семейства познаването на оригиналния език се внушава почти от детството. Толкова е вкоренено, че понякога може да се обърка случайно – казах без усмивка.
– Ето как… – получих обещаваща усмивка. – Е, адептка Дарвадар, надявам се, че способностите и желанието ви да учите ще бъдат толкова силни, колкото и знанията ви по езика, които демонстрирахте.
Тази тъмна фея започва да ме плаши точно толкова, колкото и другите млади магове, които се явиха на приемния изпит. Тя е красива, висока, а гласът ѝ е мелодичен и приятен, но в него има толкова много измамна нежност и сладост. Толкова много, че веднага се чувстваш застрашен, а в душата ти се прокрадва подсъзнателен страх. И въпреки това тя почти не използва умствена магия. Възможно ли е това да е нещо вродено? Или това е истинската природа на тъмните феи?
Получих отлична оценка на изпита си. Едва когато се озовах пред вратата на класната стая, далеч от страховитата фея, осъзнах колко съм напрегната. Не успях да сдържа въздишката си на облекчение, а после се огледах уплашено, за да видя дали, не дай си боже, някой друг не е чул.
Но аз не бях единствената. След известно време един по един ме последваха и останалите. Това приличаше по-скоро на бягство от кръвожадно чудовище, от което едва се отървах. И всеки щастливец напразно се молеше никога повече да не пресича пътя си с този човек. Някои от тях потръпнаха при звука от токчетата на тъмната фея и трескаво се обърнаха, търсейки място, където да се скрият и да изчакат бурята.
– Разбира се, че ти си безсмъртна! – Долетя откъм гърба ми, когато нечия ръка се озова на рамото ми.
Обърнах се и… се загледах онемяла в светлия елф с увиснали уши. В светлозелените му очи се четяха страх и уважение. Първото определено беше за феята, но второто, ако интуицията ми беше вярна, беше за мен. Докато разглеждах светлокосия мъж със златистобяла коса на висока опашка от главата до петите, с изненада осъзнах, че точно този елф не ме отвращава или отблъсква.
– Тя е толкова страшна, а ти ѝ говореше толкова студено! – Възкликна той шепнешком, а после се обърна, сякаш за да се увери, че никой не го е чул.
На останалите не им пукаше за нас; всички бяха поразени от учителката и се страхуваха да изрекат и една нелицеприятна дума срещу нея. Ето защо всички се събраха в групите си и тихо си говореха за следващия етап, докато при нас не дойде един водач и не ни поведе към нова стая, където вече се измерваше нивото на магията ни.
Младите магове влизаха един по един в продължение на пет минути и излизаха с по един свитък, като щастливо тичаха към другото крило. Имаше и такива, които излязоха с празни ръце и в унило настроение. Те не казваха нищо, просто минаваха покрай нас и тръгваха в другата посока, придружени от старши магове. С всеки такъв кандидат за място в академията напрежението нарастваше, прекалено емоционалните момичета хапеха устни и не знаеха къде да сложат ръцете си.
– Не се ли страхуваш? – Попита отново елфът, като все още не се отдалечаваше от мен.
– От какво? – Не разбрах.
– Ами… Че няма да преминеш процеса на подбор. Не е достатъчно да издържиш само писмения изпит, трябва да отговаряш и на установените стандарти за сила. Освен това днес е последният ден за постъпване във всяка академия. Всеки, който не е преминал, или ще бъде прехвърлен в друга академия, или ще чака още една година.
– Хм… Аз издържах изпита и наистина не трябва да се притеснявам за силата си – казах уверено, а после погледнах аурата на елфа с магическото си зрение. – Мисля, че и ти ще преминеш успешно, ако си отговорил правилно на въпросите. Разполагаш с малко повече магия от средно ниво магьосник.
– Наистина? – Елфът размърда смешно ушите си и ме погледна с щастлив блясък в очите.
Извъртях очи, но кимнах. Разговорът ни беше привлякъл много внимание. Най-близките до мен ме гледаха с очакване, сякаш можех да ги успокоя с думите си. Трябваше да кажа, че не знаех какво ниво на сила трябва да има един маг, за да влезе в академията. Елфът, като маг, беше наистина силен, откъдето идваше и увереността ми, че той сто процента ще стане адепт.
Но дори и това беше достатъчно, за да кажа поне приблизителното им ниво, а онези, които го имаха твърде ниско, още сега да отидат в друго училище и да не си губят времето тук. Втората ми форма беше забравена, както и страхът, който изпитваха при вида ѝ. Дребосъкът на рамото ми започна да мърмори недоволно, че „най-невъзпитаните“ адепти вдигат голям шум около господарката му, за което един от „невъзпитаните“ нагло се нахвърли към мен.
Светлокосият елф също започна да се застъпва за мен, което предизвика суматоха. Всички поискаха незабавно да им кажа нивото на силата им. Това звучеше като даденост и дори започнаха да ми изтъкват титлите си и да ме питат от кое царство съм. Ако не им отговоря веднага, съм щяла да съжалявам. Ако знаеха коя съм в действителност, нямаше да говорят така.
Драконът се засмя, търкаляйки се по пода, но не коментира думите им, но аз ставах все по-мрачна с всяка дума на жителите на собствения ми свят. Всички те бяха аристократи, които започнаха да се кичат с титлата си наляво и надясно. Виждах, че някои от тях са по-притеснени от други, но все пак беше неприятно. Единственото, което ги спаси от язвителни коментари, беше фактът, че бях призована пред комисията. Старшите магове видяха хаоса, който ставаше тук, и решиха първо да се справят с виновника.
– Мис Дарвадар? – Мъж на около четиридесет години с бяла коса ме погледна с бледосините си очи. – Знаете как да накарате другите да се откъснат от лошите си мисли. Справихте се добре на изпита. Дори бих казал, че много добре… Освен че за първи път виждах някой обръщач, който може да се превръща в дракон. А вие сте създали малко драконче от собствената си аура! Но това, което ме изненада най-много, е, че фамилията Дарвадар се смята за изчезнала, но това не променя факта, че те нямат нищо общо с драконите.
След такава „очарователна“ реч всички членове на комисията ме погледнаха, а аз на свой ред повдигнах скептично вежди и ги погледнах. Жената с котешките очи посрещна погледа ми с насмешка, а магът, който беше говорил, заедно с брюнетката от лявата му страна, останаха невъзмутими и явно очакваха обяснението ми.
– М-да, доживяхме – Изкоментира мрачно Драконът, като се качи на рамото ми. Преди това ме беше следвал, опитвайки се да бъде колкото се може по-незабележим. – Чуй това, Мей, нарекоха те почти изчезнала.
– Той говори?! – Подскочи жената и ококори очи.
Малкият изхърка и се обърна настрани от нея, разпервайки криле, а аз не можах да сдържа прозявката си. Бях сънлива и това беше пълна изненада. Никога досега не се бях чувствала така толкова скоро. Може би това беше вследствие на скорошните рани. Тялото ми не беше имало време да се възстанови напълно и имаше нужда да си почине.
– Изчезнал или не, нямате доказателства, нали? Когато ги намерите, можете да ги представите, а аз ще ви дам обратното. Не бива да хвърляте такива думи, защото иначе целият ми клан може да го приеме като обида. Съмнявам се, че нямате търпение да видите момента, в който орда дракони ще дойде тук и ще сее хаос в училището. Това не е заплаха, а предупреждение.
Звучеше доста грубо и самоуверено, но никой не бързаше да ми отговори. Те се намръщиха, после започнаха да говорят за нещо. Нямаше за какво да се оплакват: в казаното от мен нямаше лъжа, а по-скоро недомолъвки. Кланът Дарвадар наистина съществуваше. Бях му дала име и способности и те можеха да се превръщат в дракони, ако пожелаеха, но сега всички техни потомци се бяха изгубили сред другите раси и бяха загубили тази способност. Аз, като техен водач, мога да събудя отново зверската им същност. Но комисията по приема не трябва да знае този нюанс.
В крайна сметка малката им среща не доведе до нищо съществено, но те ме оставиха на мира и ми казаха какво да правя по-нататък. Едва потискайки поредното прозяване, докоснах с ръка ледения кристал. Той проблесна в ярко червено-жълто, а след това замръзна точно над центъра.
– Боен факултет – каза по-възрастният мъж. – Над средното ниво. Можете да се преместите в общежитието – любезно ми беше разрешено.
В ръката ми се появи същият свитък като на останалите, които бяха избрани. Погледнах за последен път комисията и излязох от кабинета, последвана от гущера. Един от тези, които ни бяха довели тук, се приближи до мен. С кимване на главата си ми показа да го последвам. Онези, които взех за пазачи, се оказаха прикрити учители. Все още не разбирах за какво е маскарадът, а да питам директно, без да знам как точно функционират нещата тук, беше изпълнено с последствия и излишни въпроси. Другите млади магове изобщо не реагират на тях, сякаш не са тук.
Ескортът се опитваше да не ме поглежда, но странно примижаваше към гущера, седнал на рамото ми. Бързо бяха изкопали информация за расата на Дарвадар… Кой би си помислил, че хората, които предпочитах повече от всички други раси, ще бъдат толкова подозрителни и нервни? Ако беше на мое място, Луис нямаше да успее да се измъкне от такава заплетена ситуация и името щеше да изчезне от главата му. За щастие нищо в мен не ме издава като богиня, така че няма за какво да съм подозрителна.
Общежитието се намираше в няколко кули от самата академия и беше разделено на мъжко и женско крило. Обикновено стаите бяха двойни, но на аристократите от заможни семейства се разрешаваше да останат сами. Някои, които имаха особено опасни способности или плашеща и застрашителна аура на втора форма, също бяха разрешени, но те бяха много малко на брой.
Наистина се надявах, че няма да имам съквартирант, особено след съобщението, че ще ми бъде предоставена просторна и светла стая. Уредничката изглеждаше като много мила и добродушна жена. Но не можах веднага да разпозная расата ѝ. Просто ми сложиха в ръцете едно одеяло и започнаха да ми обясняват правилата, водейки ме към стаята ми. Тя обясни правилата бързо, но по такъв начин, че всичко остана в главата ми и не отлетя. Не успях дори да обеля дума, за да изясня някоя точка, а после ме оставиха, отнасяйки се към другите разтревожени адептки. В шок се взирах в затръшнатата врата, удивлявайки се на ловкостта на тази доста добре охранена жена.
– Какво беше това сега? – Попита замаяно дребосъкът.
– Предполагам, че ако някой наруши правилата, няма да получи леко наказание….
– Да…
Стаята наистина беше доста просторна, но не беше особено богата на мебели: две легла, две масички до прозореца, два стола, гардероб за дрехи и две малки шкафчета за съхранение на храна. Не беше точно това, което очаквах, след като цял живот бях живяла на място с най-доброто от всичко, но нямаше смисъл да се оплаквам. Още от самото начало знаех къде точно отивам.
Съквартирантката ми все още не беше дошла, а аз нямах представа какво да правя по-нататък. Логично, имах нужда от учебници, но нямах нито списък на книгите, нито карта на академията, а и не знаех къде да отида за тях. Спомних си за всички неща, които бях взела със себе си, и започнах да ги вадя от пространствения си джоб. Дребният започна да изучава стаята и да си избира легло, като коментира, че другото може да е по-удобно, но ти си избрала най-лошото.
Извъртях очи на това твърдение и мълчаливо започнах да оправям леглото под недоволното подсмърчане на дракона. След това подредих тетрадките, химикалките и мастилото в спретната купчина. Пъхнах под масата кана, която бях придобила от настояването на една любезна продавачка, която винаги снабдявала адептите. Едва след това се заех с дрехите и обувките.
Довърших всичко достатъчно бързо, след което паднах на леглото и се сринах като морска звезда. Затворих очи, опитвайки се да се концентрирам върху съществата, присъстващи в академията. Опитах се да усетя артефакта, който беше откраднат от дома ни, но не успях да открия нищо подобно и тогава входната врата се отвори със силен трясък.
Назад към част 3 Напред към част 5
