Глава 9
– И така. – Лиена прочисти гърлото си. – Как си, Кит?
Погледнах я, опитвайки се да не обръщам внимание на начина, по който коленете ми се удряха в жабката на нашата интелигентна кола от квантовото царство, идентична във всяко отношение с тази, която неволно беше взривила покрива си тази сутрин.
Не си мислете, че не съм забелязал как очилатият агент Харис караше черен седан, който несъмнено разполагаше с достатъчно луксозно пространство за краката, за да задоволи жираф. Дали умните коли бяха само за новобранци агенти?
– Добре съм – отвърнах аз.
Тя почука с пръсти по волана по нервен, неспокоен, нелицеприятен начин.
– Искаш ли да поговорим за нещо?
– За какво например? Искам да кажа, че се забавлявам, като си представям какво би било усещането да избия зъбите на Роко в задната част на гърлото му, но вероятно трябва да се въздържа.
– Да, недей да го правиш. – Тя включи мигача си и смени лентата след бегла проверка над рамото. Мрачната облачност от тази сутрин се беше разкъсала, осеяла небето с капчици сиви облаци, които продължаваха да се носят по залязващото слънце. – Тук съм, за да те изслушам, ако имаш нужда да… споделиш.
Челото ми се смръщи и внезапно почувствах, че този разговор би имал повече смисъл, ако се бях изтегнал на шезлонг, а Лиена седеше до мен с лист хартия и си водеше деликатни бележки, докато аз бършех очите си със салфетка.
– Питаш заради това, което каза Таша?
Тя ме погледна, наполовина разтревожена, наполовина сърцераздирателно, а после се съсредоточи върху все по-гъстия трафик в час пик. От нея лъхаше неловко неудобство и аз не можах да се въздържа от усмивка. Тя имаше много силни страни – да рита задници на лоши момчета, да плаши по-малките митици, да превъзхожда другите магьосници, да отправя ужасяващо креативни заплахи, но сърдечните разговори, включващи човешки емоции, не бяха сред тях.
Все пак тя се опитваше и аз го оценявах.
– Справям се добре. Готов съм за всичко, което се случва в Големия гримоар. Мисля.
Тя сдъвка долната си устна.
– Добре ли си? – Попитах я. – Много зависи от този случай.
А досега той не вървеше гладко.
– Никога досега не съм преследвала майстор на гилдия – призна тя тихо, като насочи колата от главния път към значително по-затънтена странична улица. – А дори и да го хванем, не знам дали капитан Блайт ще е доволна.
– Защото тя иска цялата проклета гилдия да бъде разпусната. – Прокарах пръсти през косата си. – Знаеш ли какво има против нея?
– Чисто демоничните гилдии като Големия гримоар обикновено са проблемни. Типът хора, които стават демонични изпълнители, обикновено не са послушни личности. Освен това не съм сигурна, но сме на път да влезем в гнездо на усойници.
– Е, ако гадостите се разраснат, просто ще изкривя някои съзнания, за да ни измъкна.
Тя свъси вежди.
– А какво ще кажеш за изкривяване на реалността?
Направих гримаса.
– Разбира се, няма проблем. Ще измайсторя един требушет от въздуха.
– Защо требушет?
– Защо не? Ако питаш мен, съвременното общество би могло да се подобри само с по-голямо количество требушети в ежедневието.
Тя завъртя очи, после изпъна врат, за да огледа сградите по улицата.
– Да се надяваме, че това интервю няма да се изроди дотам, че да изисква средновековни бойни машини.
Погледнах надолу към дебелата папка в скута си. Тя съдържаше всичко интересно за Роко Торн, което бяхме изровили досега. За съжаление единственият очевиден показател за нарушение на закона беше шепа съмнителни документи и това ме обезпокои.
Лиена паркира успоредно между микробус, който определено изглеждаше така, сякаш е използван за отвличане на деца, и оранжев седан, изпъстрен с ръжда като овехтял леопард. Излязохме от минимобила си на улицата, която едва беше достатъчно широка, за да може по нея да мине автомобил, без да разбие огледалата на паркираните коли. Канавките бяха осеяни с боклуци.
Самият път се намираше на хълм, а сградите бяха грубо вградени в склона, което придаваше на всичко изкривен вид, сякаш е нарисувано от малко дете. От другата страна на наклонената надолу улица бяла триетажна сграда се гордееше с грозни решетки на прозорците. Зелена тента с избледнели златни букви с шрифт, излязъл от аркадна игра от осемдесетте години, гласеше: „Големия гримоар“.
Не изглеждаше много величествена.
– Прилича на място, където можеш да си купиш човешки бъбрек – отбелязах, докато се приближавахме към вратата. – Това ли е входът им? Черен пазар на органи?
МПД изисква от всяка гилдия да има лице – немитичен бизнес, зад който гилдията може да работи. Някои от тях разчитат много на своите фронтове, за да си осигурят приходи. Други – не толкова.
Ако се съди по жалкото извинение за витрина на Големия гримоар, тя попадаше във втората категория.
Вътрешността беше слабо осветен рай за прахоляците. По рафтовете имаше шепа остарели настолни игри, отгоре бяха подредени няколко тестета карти с избледнели етикети с цени, а касовият апарат, който можеше да мине за антикварен, не работеше. Зад касата се криеше врата без прозорци, която най-вероятно водеше към вътрешните помещения на гилдията.
Лиена намери звънеца „звъни за обслужване“ до остарелия касов апарат и го удари.
Никой не дойде.
Докато тя звънеше отново, аз разгледах една кутия втора употреба, съдържаща „Операция“ – онази игра, в която трябва да упражняваш фината си моторика, за да извършваш съмнителни от медицинска гледна точка процедури на пластмасово човече с клоунски нос и прическа на Чарли Чаплин. Старинните настолни игри са странни, човече.
Лиена продължи да обижда звънеца, като с всеки следващ удар ставаше все по-мрачна. Отворих една избледняла кутия от „Капан за мишки“ и проверих мрачното ѝ съдържание.
– Къде, по дяволите, са тези момчета? – Изръмжа тя, като продължаваше да се занимава със звънеца като най-ентусиазирания член на наистина неубедителна група с всички ударни инструменти.
– Не мисля, че ще дойдат. Но сигурно наблизо има куче, което слюноотделя като маниак.
Тя не отговори. Разбира се, всеки се засмива от мързеливата шега на Шон Конъри, но ако я класифицираш с препратка към Павлов, ще получиш само щурци.
Като остави звънеца, тя заобиколи гишето, докато ровеше в чантата си.
– Е, ако не искат да отворят тази врата, ще го направя аз.
Преди да успее да я изрита или да я взриви с кубчето на Рубик, ключалката изскърца и вратата се отвори, като едва не я преобърна. На прага се изправи един набит пич с подстригана коса, гъста брада и сребърен инфернус, който висеше на шията му на видно място.
– Какво искаш? – Изръмжа той. – Затворено е.
– Ах, шашардисано – казах аз и щракнах с пръсти. – Наистина се надявах да добавя тази незавършена игра „Капан за мишки“ към богатата си колекция от напълно безполезни глупости.
Лиена, винаги по-професионална, вдигна значката си.
– Агент Шен, полиция. Комикът е агент Морис.
– Какво искате, агенти? – Попита отново нашият посрещач, като капеше фалшива любезност по цялата му брада, покрита с трохи. Въз основа на външния му вид и поведение реших, че името му е Буч. Изглеждаше като Буч.
– Тук сме, за да разговаряме с майстора на вашата гилдия – информира го Лиена.
– Господин Торн не е в…
– Не се притеснявай – прекъсна го тя рязко. – Ще влезем, независимо дали ти харесва, или не. Ако искаш да ми кажеш, че Роко Торн не е тук, действай. Но когато го открия там, не само че идиотизмът ти ще бъде крещящо прозрачен, но и ще те арестувам за възпрепятстване. Разбираш ли?
Добри Боже, езикът ѝ беше почти толкова опасен, колкото и магията ѝ. Обичах го.
Буч не изглеждаше впечатлен, но бутна вратата малко по-широко.
– Тогава влезте. Агентите на МРД винаги са добре дошла в „Големия гримоар“.
Сарказмът не подхождаше на Буч.
Последвахме го покрай няколко изоставени офиса, през друга врата и по тъмно стълбище до втория етаж на сградата, където намерихме помещение, което най-добре можеше да се опише като хибридно потомство на байкърски бар и братска къща.
Десет яки мъже с татуировки, лицево окосмяване и кожени облекла се излежаваха на тройка дивани, които можеха да бъдат извадени от местното сметище. Останалата част от обзавеждането се състоеше от няколко лежанки и странна масичка за кафе. До задната стена имаше колекция от лаптопи и компютри, разположени на няколко маси. През големите прозорци проблясваше златист залез, който подкопаваше мрачната и замислена атмосфера, към която се бяха стремили, когато бяха боядисали стените в тъмно кестеняв цвят.
– Всички демонични изпълнители ли се обличат като статисти от „Синове на анархията“? – Прошепнах на Лиена. Въпросът ми не предизвика нищо друго освен удар с лакът в ребрата.
– Чакай тук – нареди Буч, преди да се върне през вратата, през която бяхме влезли. Силните му стъпки се придвижиха нагоре към следващото ниво.
Едно лежащо кресло изскърца, когато човекоподобна планина се изправи на крака, правейки всичко възможно да гледа Лиена и мен надолу. Беше висок около метър и деветдесет и имаше мускулатурата на среброгърба горила, която е обичала прекалено много бира. Кожени ръкавици покриваха дебелите му ръце, а китките бяха обсипани с руни – боен магьосник?
– Вие двамата сте се загубили? – Гласът му се разнесе из стаята като гръм.
Лиена му показа значката си.
– Съвсем не.
Пристъпих до нея, показвайки подкрепа, без да се държа агресивно, а ръцете ми бяха прибрани небрежно в джобовете.
– Полиция – ухили се горилата. – Пропуснах ли да попълня някакъв формуляр? Ще ме арестувате?
Партньорът ми се нацупи.
– Ако ми посочите причина, с удоволствие ще ви запозная с килиите за задържане в участъка – ако приемем, че не сте ги посещавали преди, в което се съмнявам.
– Но за щастие – скочих аз – ние сме тук, за да си поговорим набързо с вашия ГМ. Става дума за документи, да, но всичко в полицията е свързано с документи, така че какво да се прави?
Усмихнах се и свих рамене, като го поканих на шега. Той се поколеба, после измърмори. Изправяйки коженото си яке, той се върна обратно на лежанката си.
– Мислех, че ще трябва да се справя с него – прозвуча зад гърба ми дрезгав глас на пушач.
– Радвам се, че и двамата сте с изправени глави.
Обърнах се и открих един по-възрастен, жилав мъж, който явно прекарваше много време навън. Между загорялата кожа на лицето му и солено-пиперливите кичури, осеяли челюстта му, не можех да отгатна възрастта му. По моя преценка беше между четиридесет и осемдесет.
Нямах никаква представа кой е той, освен че не беше Роко Торн.
– Казвам се Лерой – добави мистериозният митичен мъж и предложи на всеки от нас ръкостискане.
– Агент Шен – отвърна Лиена.
– А аз съм Кит.
– Агент Морис – поправи ме партньорът ми.
– Кит е добре.
– Добре е да се запознаем. Има ли нещо, с което мога да ви помогна, докато чакате?
– Винаги ли сте толкова гостоприемни? – Попитах. – Или само Коко там?
Кимнах към маймуната, която ни гледаше с кинжални очи от лежанката си.
– Това е обида за паметта на Коко. Все пак тя можеше да използва езика на знаците.
Не можех да не се усмихна. Човек, който може да разменя вицове за горилата Коко, е моят тип. Дори и да беше мрачен член на Голямия гримоар.
– Момчетата са малко чувствителни напоследък – замисли се Лерой, погледна към съотборниците си и леко снижи гласа си. – Последния път, когато дойде една хубава дама, те останаха безсилни – и като тяло, и като гордост.
– А? – Запитах го. – Какво се случи?
– Не бях тук – бях в разгара на лова на онзи необвързан демон преди няколко седмици, но от това, което чух, това дребно нещо дойде с шампиона си и поиска да се присъедини към гилдията. Момчетата бяха скептични, както можеш да си представиш.
– Какво стана? – Попита с любопитство Лиена.
– Малката дама ги просвети – с нейния демон.
Веднага ми стана тъжно, че не бях успял сам да видя този побой.
– Адски добър изпълнител беше тя – но ти би трябвало да знаеш това. – Той вдигна рамене, което беше някак си забавно и озадачено едновременно. – Тя и същият този неин демон убиха необвързания няколко дни по-късно.
Думите му се откъснаха от един спомен – всички в участъка клюкарстваха за „необичайната“ изпълнителка, която се била „появила от нищото“, за да убие избягалия демон на Хелоуин.
– Имаш предвид онова момиче от Страницата? – Попита Лиена. – Не е ли…
Свистенето на пантите на вратата я прекъсна. Буч излезе от стълбището и ни подкани да влезем с мълчаливо поклащане на брадата си. Изглежда, беше време да поздравим Роко Торн, свръхактивния призоваващ с необясним прилив на клиенти от спящите гилдии.
И интригантския мерзавец, който вероятно се опитваше да ни убие.
Назад към част 9 Напред към част 11
