Глава 10
Като се сбогувахме с Лерой, последвахме Буч обратно към стълбището. Той намръщено ни поведе нагоре по още един етаж, надолу по коридора и в един офис в края на сградата. Пред единствения прозорец в помещението, от който се откриваше възхитително сива гледка към тясната, разхвърляна улица долу, имаше стоманено бюро.
Зад бюрото седеше майсторът на гилдията на Големия гримоар. Едър мъж в началото на петдесетте години, той носеше елегантен черен костюм, който сякаш нарочно беше ушит на косъм, за да не се пръсне от широките му рамене. Гъстата му руса брада допълваше безпогрешно скандинавския тен на лицето, придавайки му вид на клонинг на Долф Лундгрен, който е забравил да се обръсне в продължение на три месеца.
Когато влязохме, излезе друг мъж – строен, облечен в тениска хилядолетник с разхвърляна черна коса, разпиляна във всички посоки. Той ни хвърли подчертано враждебен поглед, докато минаваше покрай нас.
Вратата се затвори зад него. Буч не беше влязъл с нас, не че го очаквах.
– Седнете, агенти – каза Роко с дълбок, грапав глас. – Настанете се удобно.
Съдейки по състоянието на столовете, които ни предлагаше, не очаквах сядането да е по-удобно от стоенето, но не спорих. Лиена и аз седнахме – и най-лошите ми страхове за мъчението на задните части, което ми предстоеше да изтърпя, се сбъднаха. Това не бяха столове. Бяха злобни плочи от недовършено дърво, маскирани като столове.
Роко събра разпилените по бюрото му документи.
– Извинявам се за бъркотията. Току-що бях на среща с първия си офицер.
Г-н Милениум беше първият офицер тук? Бих очаквал някой с повече косми на лицето.
– Няма да ви отнемаме много време – каза Лиена, като предпочете да започне с шарж на учтивост. – Имаме няколко въпроса във връзка със случай, който разследваме.
Той сгъна ръце върху документите си.
– Надявам се, че мога да бъда полезен.
Думите му звучаха искрено, но не им се доверявах повече, отколкото можех да хвърля прекалено мускулестия викинг, призоваващ демони.
– Вие сте вписан като призоваваш за демона на Харолд Атертън.
– Да – съгласи се Роко, преди тя да успее да зададе въпрос. – Призовах демона му на седми октомври и подпечатах договора му на четиринадесети октомври.
Информация, която беше свободно достъпна в документите и разрешителните.
– Кога за пръв път срещнахте Харолд? – Попита Лиена.
Роко я изучаваше с дълбоко присвити очи.
– Страхувам се, че тази информация е поверителна. Трябва да защитавам личния живот на клиентите си. Сигурен съм, че разбирате.
Пръстите ѝ се стегнаха върху нашата папка с изследвания.
– Това е разследване на убийство, господин Торн. Аз изисквам вашето съдействие.
– Имате ли официална призовка за мен? – Приятното му изражение не се промени, нито пък понечи да мигне при споменаването на убийство. – Освен ако не съм призован в съда, не мога да нарушавам правата на клиентите си, личното пространство на клиентите ми.
Челюстта ми се сви. Не можехме да привлечем Роко, защото не можехме да го свържем с убийството на Харолд.
И все пак.
Лиена разгърна папката си.
– Тогава нека обсъдим другите призовавания, които сте извършили през последните три месеца. Сезонът беше много натоварен за вас.
– Така е. Много успешен, ако мога така да се изразя. Доволен съм, че осигурих договори на толкова много митици, които се нуждаеха от такива.
– Откъде намерихте всички тези нови клиенти? – Попита тя рязко.
Той се усмихна.
– Начинът, по който клиентите ми ме намират, е конфиденциален, мис Шен.
– Агент Шен – изсумтя тя.
– Какъв вид вербовка правите? – Намесих се аз. – Как рекламирате услугите си?
– Рекламата не е задължителна. – Той се облегна назад на стола си. – Аз съм единственият лицензиран призоваваш в района на Ванкувър. Единственият ми конкурент се пенсионира преди петнайсет години и също нямаше нужда да се рекламира. Бъдещите изпълнители ни намират сами. Това не е трудно.
Задържах контакт с очите му, наблюдавайки го за знак.
– Защо мислите, че сте забелязали внезапен скок в бизнеса?
– Светът е опасно място.
Това беше дословно казаното от Харолд за причината, поради която се нуждаеше от договор с демон.
– Като цяло – продължи той – новите клиенти научават за мен от уста на уста. Всички мои предишни клиенти говорят много добре за мен.
– Наистина? – Промълви Лиена. – И с кои предишни клиенти трябва да се свържем, за да потвърдим това?
– Всичките ми договори и техните получатели са съхранени в архивите. Чувствайте се свободни да се свържете с всеки от тях. – Хладната му усмивка се върна. – Нямам какво да крия.
Пръстите ми започнаха да се свиват в юмруци, но ги принудих да се отпуснат. Не беше ми стигнала една година, прекарана сред хлъзгавите адвокати на ККК, за да не разпозная марката на бика на Роко.
– Изглежда, че криеш много – изръмжа тихо Лиена.
– Привилегия на клиента и призоваващия, скъпа моя. Връчи ми призовка и ще отговоря на въпросите ти.
Дръндьото знаеше, че арестуването на майстора на гилдията без солидно дело срещу него ще осакати разследването. Гилдийните майстори имаха повече защити по закон от всички останали митици, за да предотвратят насочването на безскрупулни агенти на полицията към тях.
Лиена издърпа една снимка от досието си и я протегна.
– Разпознавате ли тази жена?
Роко погледна снимката на пънк изпълнителката, направена от стаята ни за разпити.
– Никога преди не съм я виждал.
– Тя не е клиент?
– Не.
– Член на гилдията?
– Очевидно не.
– Служител?
– Все още не. – Той повдигна вежди. – Няма жени, свързани с Големия гримоар… не искам да кажа, че дискриминираме. Демониката рядко се харесва на нежния пол – добави той по възможно най-сексисткия начин.
Челюстта на Лиена се сви.
– А какво ще кажете за Пейдж? – Впуснах се в разговора, за да спечеля на партньорката си време да охлади настроението си. – Едно от вашите момчета долу я спомена – изпълнителят, който уби необвързания демон.
– Робин Пейдж? Тя се присъедини към нашите редици около Хелоуин, но много бързо се премести. За съжаление Голямия гримоар не беше добра партия за нея въпреки изобилния ѝ талант.
– Къде е сега? – Попитах. Благодарение на безкрайните ми проучвания през последните няколко дни знаех кои от местните ни гилдии са лицензирани за клас „Демоника“ и можех да ги преброя на пръстите на едната си ръка.
Ако Робин Пейдж не беше в „Големия гримоар“, трябваше да е в някоя от другите.
Дълбоките очи на Роко блестяха по начин, от който ме побиха тръпки.
– Вярвам, че сега тя е член на „Врана и чук“.
Друга тръпка последва първата. „Врана и чук“ – същата тази група престъпници, която беше сринала старата ми гилдия, беше ме накарала да бягам, за да спася живота си, и беше предизвикала въртележката от събития, довела до принудителното ми наемане в полицията.
– Какво можете да ми кажете за жертвата на убийството? – Попита Лиена.
– Каква жертва на убийство е това? – Попита Роко, без да се хване на въдицата ѝ.
– Харолд. Той е мъртъв.
Изненада, която може би беше истинска, промени смелите му черти.
– Много съжалявам да чуя това. Не го познавах добре, но изглеждаше като добър човек.
– Той отказа да извика своя демон, когато го нападнаха – разкри партньорът ми. – Защо не го е използвал, за да се защити?
– Контролирането на демон отнема месеци, за да се научиш, и години, за да го овладееш. Ако е бил уплашен или паникьосан, може да не си е спомнил заклинанието за извикване на демона си от инфернуса.
Това беше правдоподобно обяснение, особено след като Харолд беше прорязан от нападащия демон и вероятно се е притеснявал повече за загубата на кръв, отколкото за заклинанията. Лиена хвърли поглед към мен, едва доловимо разочарование стегна очите ѝ.
– Роко – казах аз и се свлякох обратно в стола за мъчения. – Ти си експерт по демоните, нали?
Той повдигна гъстите си вежди.
– Толкова, колкото може да бъде всеки призоваващ.
– Тогава кажи ми как изглежда, когато се активира клаузата за прогонване?
– Искаш да кажеш, когато изпълнителят умре? – Той се подпря с лакти на бюрото. – Ако демонът е извън инфернуса, той веднага ще премине в безплътната си форма, ще обсеби тялото на изпълнителя и ще изчезне. Ако е във вътрешността на инфернуса, той ще скочи направо от инфернуса в тялото на изпълнителя.
– Има ли ограничение за разстоянието?
– Какво имаш предвид?
– На какво разстояние може да бъде демонът от мъртвия изпълнител, за да сработи клаузата за прогонване? На какво разстояние?
– В договора няма нищо, което да ограничава разстоянието, така че единственото възможно ограничение е магията на демона – дали може да усети, че изпълнителят му е мъртъв. Разстоянието между демона, инфернуса и изпълнителя отслабва връзката.
– А колко бързо може да пътува демонът в безплътната си форма?
– Много бързо, но не съм сигурен за действителната скорост.
Това не беше достатъчна информация, за да ми помогне да изчисля колко далеч е бил демонът на Харолд, когато е умрял.
– Защо Харолд е носил фалшив инфернус? – Попита Лиена от нищото.
Роко отново не издаде нищо.
– Фалшив? Уверявам те, че този, който му дадох, беше съвсем истински.
– Е, той не носеше този.
– Не мога да си представя защо. – Той предложи още една куха усмивка, тази с острието на предизвикателство. – Дали ти имаш някакви въпроси, на които бих могъл да отговоря без неоснователни спекулации?
Подиграваше ни се и ни отхвърляше едновременно. Онази фантазия да чукна перлените му зъби в сливиците му отново проникна в мозъка ми.
Лиена се изтласка на крака, стискайки папката с една ръка.
– Очаквайте скоро призовката си за разпит, господин Торн.
– Аз ли съм заподозрян за смъртта на бедния Харолд? – Попита той с очевидно фалшива невинност.
– Това е конфиденциално – провикна се тя презрително и аз почти изръкоплясках.
Роко направи малък, насмешлив поклон от мястото си.
– Тогава ще го очаквам с нетърпение, госпожо Шен.
Завъртя се на пета и се запъти към вратата. Аз се изправих по-бавно, като не откъсвах поглед от Роко.
Той се усмихна хладнокръвно.
– Господин Морис, бих искал да кажа, че новата ви работа ви подхожда, но талантът ви е пропилян в полицията.
Дали беше проучил историята на гилдията ми – и криминалното ми досие – преди да се опита да ме убие, или беше чул за мен от бившите ми съратници? Нямаше да се изненадам, ако беше имал работа с хора от старата ККК. Беше змия в дрехите на бизнесмен, точно като тях.
– Запознат ли сте с моите специфични „таланти“? – Попитах неутрално.
– Опасявам се, че не.
Подарих му хладната си усмивка.
– Тогава с нетърпение очаквам да ви направя демонстрация, господин Торн.
Назад към част 10 Напред към част 12
