Глава 11
Погледнах бялата хватка на Лиена върху волана и се надявах, че не е прекалено напрегната, за да насочва заместващия ни умен автомобил по улиците.
– Е – отвърнах аз – това не мина добре.
Тя изръмжа без думи.
– Той не издаде нищо. – Бръкнах с пръсти в коляното си. – Освен че излезе като интригантски, задкулисен гадняр, но за това не можем да го арестуваме.
Поглеждайки през предното стъкло към редиците задни светлини по пътя ни, тя откъсна едната си ръка от волана, за да преметне конската си опашка през рамо.
– Мислиш ли, че по-опитен агент би могъл да измъкне нещо от него?
– Той избягваше въпросите ни като професионалист. Човекът знае какво прави. Старият ми генерален директор беше същият.
Тя пусна сигнала си и изчака друг шофьор да направи място за нашата миниатюрна кола.
– Защо ми се струва, че единственото, което правим, е да добавяме още въпроси към този случай?
– Вдигни брадичка, партньорко – казах с възможно най-неприятния тон и ѝ се усмихнах. – Занимаваме се с това от девет сутринта. Нека да си вземем почивка. Освен това съм гладен. – Посочих през предното стъкло към един яркосин камион, паркиран на тротоара пред блока. – Това камионче за сувлаки предлага страхотни пилешки шишчета, ако искаш бърза вечеря.
– Разбира се.
Тя се вмъкна в дясната лента, след което паркира успоредно между два седана, на няколко коли по-нагоре от дестинацията ни за мобилна храна. Излязохме и хладният вятър ни тласна към камиона. Апетитният аромат на пилешко на скара се носеше над редицата гладни клиенти, а вкусовите ми рецептори вече се подготвяха за пикантния сос цацики.
Преместихме се в края на опашката, която се простираше в отвора на една алея. Това беше недостатъкът на работата във вечерния час пик. Всичко беше заето.
Закопчах якето си с ципа до под брадичката.
– Довърши ли филма снощи, след като се прибра?
– Не. – Тя ритна един камък на тротоара, избягвайки погледа ми. – Помислих си, че можем да изгледаме останалата част заедно някой път.
Отворих уста, за да я поканя на гости, но се спрях. Първо, тя даде да се разбере, че има резерви към срещите си с мен – макар че не знаех дали тези резерви са свързани с работата, с преместването или с нещо друго – и поканата можеше да създаде погрешно впечатление. И второ, моето „място“ се състоеше от единична стая само с легло за сядане, което определено щеше да създаде погрешно впечатление. Трето, и най-ироничното е, че не притежавах телевизор.
– Би било забавно – казах аз, като думите прозвучаха неубедително дори в моите уши. – Само ми кажи кога.
Как са го правили хората? Да се ориентират в тези странни води на „колега“, „приятел“, „възможен романтичен интерес“ и „човек, който намирам за изключително привлекателен и с когото искам да се сближа“? Как се преминава от едното към другото, без да се рискува цялата връзка? Приличаше на онази непълна игра „Капан за мишки“, която бях намерил в Големия гримоар: правилата бяха сложни, половината от парчетата липсваха, а цялата ситуация представляваше деликатен баланс, който водеше до неизбежен капан.
Тъй като бях живял през по-голямата част от живота си или като изпаднал от приемно семейство изгнаник, или като безработен изгнаник беглец, или като митичен измамник изгнаник, всичките ми романтични връзки бяха кратки и с много повече романтика, отколкото връзка. Обикновено ставаше така: запознанство, флирт, Netflix, след което се отдалечаваха, щом се появяваха думи като „изключителен“ и „гадже“.
Никога досега не бях опитвал да се срещам с колешка или приятелка. Това бяха неизследвани води, а и не помагаше фактът, че Лиена беше толкова гореща и студена с мен, че можеше да участва в музикален клип на Кейти Пери.
Откъм горещата страна, тя се изчервяваше, когато флиртувах с нея, шегуваше се и се закачаше с мен, изглежда обичаше да прекарваме времето си заедно и ме зяпаше всеки път, когато се събличах пред нея. А и имаше онзи път, когато бях под влиянието на емпат и тя ми позволи да я целувам много по-дълго, отколкото би имало смисъл, ако не ѝ харесваше да я целувам.
От студената страна, тя рядко споделяше нещо лично, не инициираше контакти толкова, колкото аз, и беше дала изрично да се разбере, че не иска да се среща с мен по неизвестни причини. С изключение на няколко неосветлени споменавания на баща ѝ, не знаех абсолютно нищо за семейството ѝ.
– Какво броиш?
Намигнах на Лиена, после осъзнах, че съм отмятал на пръсти списъка си с нейното горещо/студено поведение.
– Броят на звездите на смъртта във франчайза „Междузвездни войни“ – излъгах.
Преди тя да успее да разкритикува уменията ми за броене, времето ми се притече на помощ. Порив на вятъра се понесе по тротоара, носейки вълна от паднали листа и хартиени отпадъци. Вдигнах ръка нагоре, за да прикрия лицето си, и отстъпих назад към алеята.
Около ръката ми блесна синя светлина и когато вятърът утихна, спуснах ръката си.
– Видя ли тази светлина?
Лиена не отговори, а аз се наведох от устието на алеята, за да погледна надолу по улицата, чудейки се дали полицейска кола не се опитва да се промъкне през задръстването. Видях само червени задни светлини.
Паднах на петите си и се намръщих.
– Тази опашка едва се движи. Може би трябва да…
– Кит.
Погледнах към нея, объркан от строгия ѝ тон.
– Какво?
– Не мога да се движа.
Объркването ми се задълбочи.
– А?
– Не мога да се движа! – Крайниците ѝ вибрираха странно. – Заклинание!
За секунда просто се загледах, но после разбрах.
– Вятърът, светлината – това беше заклинание?
Завъртях глава и огледах добре осветения тротоар и много по-тъмната алея, но навсякъде имаше хора, без да мога да идентифицирам митичния нападател.
– Да се махаме оттук – казах бързо, като обгърнах раменете ѝ с ръка. Ако не можеше да помръдне, щях да я нося – само че когато я дръпнах, тя беше неподвижна като каменна статуя.
Извиках с всички сили, но тя не помръдна и на сантиметър. Дивите ми движения стреснаха хората около нас и те нервно се отместиха.
Когато отново я дръпнах, тя издаде мъничък, болезнен звук.
– Няма да се получи – измъкна тя, едва успявайки да помръдне устата си. – Трябва…
Бараж от възклицания от близката тълпа я прекъсна:
– Какво става?
– Ще падне ли?
– Вие двамата, махнете се от пътя!
Изкрещяните думи ме изкараха от моята спешност „как да преместя Лиена“. Обърнах се и открих, че Лиена и аз сме сами в устието на алеята. Всички останали се бяха отдръпнали, но не се бяха изненадали от моята и на Лиена пантомима. Всички се взираха уплашено в нещо над главата ми.
Погледнах нагоре.
На метър и половина над главата ми между двете стари сгради минаваше електропровод – и в двата му края искреше лудо. Бели сипеи танцуваха по линията и докато аз зяпах с ужас, една огнена ракета пробяга от единия до другия край и се взриви в дъжд от искри.
– Движи се! Махай се!
Всички от опашката на камионите с храна ни крещяха – но Лиена беше заключена на място от едно заклинание.
– Моята чанта! – Изсъска тя. – Червена пирамида.
Чантата ѝ беше хваната в капан под лакътя ѝ. Дръпнах я и я разрових вътре. Дървено кубче на Рубик, зашеметяващи топчета, слънчеви очила, шал, тетрадка, химикалки, пакет кърпички. Рових по-дълбоко, а върху нас валяха искри, докато електропроводът шумно пращеше. Всяка светкавица беше съпроводена от дълбок звук връъъъ, който вибрираше в мен.
Как така никога не ѝ е било толкова трудно да открие артефакт в тази бездънна яма от хаос?
Имаше ли някаква неразгадаема система за организация на безпорядъка?
Над мен се изсипаха потоци от искри, когато по електропровода над главата ми се разнесе силен пукот. Пръстите ми освободиха нещо малко и триъгълно: червена пирамида с размерите на мрамор с различни руни от всяка страна.
– Сложи ми я! – Провикна се Лиена.
Осъзнах, че заклинанието трябва да има контакт с кожата, и протегнах пирамидата към лицето ѝ.
– Тя ще падне! – Извика един минувач.
Ръце ме сграбчиха за ръцете ми и ме повлякоха настрани. Човешките зрители се опитваха да ни спасят. Друг добър самарянин се опита да издърпа Лиена на безопасно място и едва не падна, когато тя не помръдна.
Изхърквайки, се откъснах от лапащите добротворци и се хвърлих към Лиена с протегната ръка.
Колебливото жужене на електропровода се задълбочи до нова сила.
Притиснах артефакта към бузата ѝ, а другата ми ръка я притисна около кръста.
– „Ori infringo potentiam!“
Едновременно със задъханите ѝ думи от електропровода избухна електричество и единият му край се откъсна. Той се залюля надолу и от него се разнесе синя светлина.
Отскочих назад и краката на Лиена се отлепиха от земята.
Горещият, пламтящ електропровод се залюля точно през мястото, където тя стоеше. Забих се в паважа, ръцете ми се бяха сключили здраво около нея, докато линията се удари в стената на отсрещната сграда с бум, пукот и вълна от нажежени до бяло искри.
Само защото бях паднал назад и само защото погледът ми беше насочен към небето, го видях.
Приклекнал на покрива, на няколко метра над електропровода, беше плешив мъж с тъмна козя брадичка, криви слънчеви очила и дълго черно яке. В мига, в който го видях, той се изплъзна от полезрението ми.
Докато разтревожените минувачи се въртяха зад мен, аз бавно седнах. Ръцете ми все още бяха обгърнали Лиена и я държаха плътно до гърдите ми. Тя наклони глава, за да види лицето ми, а очите ѝ бяха широко отворени и стъклени от отстъпващия страх.
Потърках нежно палеца си по червената следа на бузата ѝ, където бях натиснал малката пирамида артефакт. По някакъв начин това се превърна в ръката ми, която галеше топлата ѝ буза.
Пръстите ѝ се вкопчиха в раменете ми. Устните ѝ се разтвориха. Мекото натискане на дланта ми наклони лицето ѝ още малко нагоре. Наведох се към нея.
Избухна червена светлина, която се разля по всички повърхности, и пожарна кола наду клаксона си. Леко се надигнах и се завъртях, за да видя два пожарни автомобила, които си пробиваха път през движението от броня до броня.
Поех си дъх, вдигнах Лиена и се изправих. Тя не протестираше, докато аз се отдалечавах от алеята и от силно искрящия електропровод.
Когато стигнах до смарт колата, я сложих на пътническата седалка, след което заобиколих и седнах зад волана. Въпреки че плъзнах седалката назад, доколкото можеше, коленете ми все още се удряха във волана. Извърших бърза проверка през раменете и се включих рязко в движението.
Лиена прочисти гърлото си треперещо.
– Изглежда, че автомобилният-бомбаджия още не е приключил с нас.
Нас? Не бях толкова сигурен. Бях наблизо, но ми се струваше, че смъртта ми щеше да е по-скоро съпътстваща щета, отколкото целенасочено убийство.
Запазих тази мисъл за себе си. Лиена и без това си имаше достатъчно грижи.
Назад към част 11 Напред към част 13
