Глава 12
– Робин Пейдж – прочетох на глас. – Жена. На двадесет години. Аркана, магьосничество. Демоника, изпълнител. Наскоро получи награда от сто и четиридесет хиляди долара за убийството на необвързан демон.
Бяхме се върнали в участъка – по чудо живи и невредими, а снимката на Робин Пейдж запълваше ъгъла на монитора ми.
Младият изпълнител определено не приличаше на кандидат за Големия гримоар. Нямаше татуировки, нямаше кожа, нямаше пиърсинг. Дори не се мръщеше. Вместо това носеше големи очила, къса кафява коса и удобен пуловер. Приличаше на тийнейджърка, която играе косплей като любимата си библиотекарка.
Седнала до мен на свободния стол на Вини, Лиена се наведе по-близо до бюрото ми. Беше възстановила самообладанието си след опита за покушение преди час, макар че все още беше бледа.
– Робин Пейдж сама е убила необвързания демон? – Попита тя.
– Така изглежда. – Превъртях страницата надолу. – Тя е била изпълнител от… шест месеца. Това е всичко? Присъединила се е към Големия гримоар на трийсет и първи октомври, убила е необвързания демон на втори ноември, след което е напуснала Големия гримоар на седми ноември.
– И се е присъединила към „Врана и чук“, според Роко.
– Всъщност… – Отворих един прикачен файл. – Тук има молба за преместване, но „Врана и чук“ не е подала нито един от документите съгласно изискванията за въвеждането ѝ.
Лиена издаде замислен звук.
– Ами предишната ѝ гилдия?
Кликнах наоколо, докато я намерих.
– Гилдия, наречена Indivision, намираща се в Бърнаби. – Отворих информационната страница на гилдията и сканирах описанието ѝ. – Комбинирана академична гилдия/спяща гилдия.
Разменихме си многозначителни погледи.
– Още един изпълнител от спяща гилдия – промърмори тя. – Роко ли беше призоваващия?
– Не. Беше някакъв пич от Сиатъл. Може би не е харесала външния вид на Роко и е решила, че по-безопасно ще е да има призоваващ от квартал „Старбъкс“.
Лиена седна обратно на стола на Вини.
– Тогава съвпадение? Робин Пейдж е малко вероятен изпълнител, но тя не отговаря на всички критерии на другите клиенти на Роко. И за разлика от Харолд тя няма проблеми с ефективното владеене на демона си.
Под „критерии“ Лиена имаше предвид „финансово съсипана“. Агент Харис ни беше изпратил предварителните резултати от задълбоченото проучване на банковите сметки на клиентите на Роко и всичките девет спящи митици, превърнали се в изпълнители, споделяха афинитет към синдрома на празния портфейл. Преди смъртта си Харолд беше потвърдил, че Роко му е платил, а аз се обзалагах, че призоваващия е размахвал пачки студени пари и на други свои „клиенти“.
От друга страна, Робин Пейдж се справяше добре с паричните си възможности. Преди това шест цифрена награда от демон, която се беше появила в сметката ѝ, тя нямаше много спестявания, но нямаше и дългове, за разлика от митиците, към които се беше насочил Роко.
– Не си се шегувала, че може да управлява демона си – промълвих аз, прелиствайки доклада за смъртта на необвързания демон. – Смърт чрез обезглавяване. Ой. Тя се е държала като Робеспиер с него. И изглежда, че Блайт е била на мястото, за да прибере мъртвия демон. Мислиш ли, че е срещнала…
– Какво е това?
Лиена посочи през рамото ми към раздел, озаглавен „Свързани файлове“. Най-горната връзка представляваше номер на скорошен случай. Кликнах върху него и се появи страница с разследване. Хвърлих един поглед на първата снимка под „Доказателства“ и едва не повърнах пилешкото филе, което бях взел на връщане към участъка.
Снимката показваше опръскан с кръв бетонен участък, който граничеше с пристанището, а телата бяха разпръснати по него. На един кей на заден план моторна лодка изхвърляше пламъци и черен дим в небето.
– Какво, по дяволите, е това? – Промълвих.
Лиена приближи стола си и подлакътниците ни се удариха, докато четяхме подробностите по случая.
– Група неидентифицирани мошеници, за които се смята, че са членове на „Червения Рум“ – обобщи тя – бяха открити мъртви на трети ноември. Разследващите смятат, че са загинали при конфликт между престъпни групи и една или и двете са отговорни за свободния демон. На местопрестъплението са открити следи от борба с демон.
Червеният рум. Това беше доста забележителното име на една от най-страховитите разбойнически гилдии на Западния бряг. Те не бяха, както първоначално се надявах, когато за първи път чух името им, гилдия, пълна с фанатици на „Сиянието“.
Не, те бяха гилдия на убийците. Банда от контрабандисти, убийци и крадци, която обикаляше света, предпочиташе да се придържа към флотилията си от скъпи лодки в международни води. Когато някой от корабите им пуснеше котва в близост до град, винаги имаше какво да се почисти след това. Не като блясък и останали кутии от пица. По-скоро мъртви тела и съсипани животи.
Червеният рум се наричаше гилдия, защото това беше най-лесният начин да се опише, но не следваше никакви правила или разпоредби на гилдията. Това беше престъпна организация, която открито се противопоставяше на полицията и правеше каквото си поиска – и убиваше всеки, който се опитваше да я спре, независимо дали беше митичен, обикновен човек или агент на полицията.
– Кит – каза тихо Лиена – виж кой е съобщил за телата на Червения ром.
Откъснах погледа си от кървавите снимки и се насочих към реда, който тя посочваше.
– Дариус Кинг – прочетох аз. – Майстор на гилдията „Врана и чук“.
– Същата гилдия, към която Робин Пейдж се присъедини седмица след като уби необвързания демон. – Лиена потърка лицето си. – Дариус Кинг откри масовото убийство на групата, заподозряна в отприщването на необвързания демон, а момичето, което уби същия този демон, се присъедини към неговата гилдия седмица по-късно. Какви са шансовете това да е просто голямо съвпадение?
– Много близо до нула.
– Точно това си мислех. Но – тя стисна слепоочията си – какви са шансовете тази купчина подозрителни съвпадения да има нещо общо с купчината подозрителни съвпадения около Роко Торн?
Изкривих устата си.
– Не съм сигурен за това. Единствената връзка между тях е Робин Пейдж, а тя беше член на Големия гримоар само една седмица. Не изглежда да…
– Хей, хей! – Една глава се появи над горната част на стената на кабината, жълтата шапка на Таша беше придружена от чифт големи сини слушалки, закачени на врата ѝ. – Страхувах се, че съм ви изпуснала.
– Работим до късно – информирах я без нужда.
– Добре, защото на няколко пъти се отбих в килията на немия ти изпълнител. Тя най-накрая се умори да медитира и аз получих нещо. Все още е безумно добре охранявана, така че не е особено последователно, но по-добре от нищо, нали?
С размах тя подаде на Лиена лист хартия, откъснат от тетрадка. На пръв поглед бележките на Таша приличаха на забързаните драсканици на хиперстресиран докторант по време на лекция : много несвързани фрази, думи и цифри плюс описанията на Таша за емоционалното състояние на изпълнителя. Прелиствах списъка, като с всеки следващ ред ставах все по-объркан и разочарован.
– Това е всичко? – Попитах. – Тук няма нищо, което да гласи: „Роко Торн ме нае да убия Харолд Атертън и да затрия двама агенти от полицията“.
– Страхувам се, че това е всичко, което успях да получа. Ще опитам отново утре или можеш да подадеш всички документи, за да ме пуснеш в стаята за разпити с нея. Мога да направя много повече с достъп до заподозрения. – Тя махна с ръка, докато се отдалечаваше. – В ресторанта на Скъли има мартини с моето име. Ще се видим по-късно, хлапета.
Отпуснах се на стола си.
– Това е безполезно. Нищо тук не подсказва, че тя е чувала за Големия гримоар, камо ли да е срещала Роко. А интервюто ни с него ни даде огромно гъше яйце. Единственото, което направихме, беше да потвърдим, че няма за какво да се притеснява.
Лиена изучаваше страницата със записките на Таша.
– Има ли нещо специално на улица „Бурард“?
– Бурард? Не знам. Това е главната улица, която минава от центъра до Китсилано. Мисля, че няколко гилдии имат адреси наблизо. – Загледах се в нея. – Защо?
– Това е единствената дума, която се появява в този списък повече от два пъти.
Седнах напред и се наведох над страницата, като приближих главата си толкова близо до тази на Лиена, че усетих цветистия аромат на шампоан, който се носеше от косата ѝ.
– Тук не пише улица „Бурард“. Пише само Бурард. В града има много други неща с надпис „Бурард“. Железопътна гара и парк, мисля. Много бизнеси, като Burrard Sushi или Burrard Copy Centre.
– Ще трябва да ги проучим всички. – Тя въздъхна, като не звучеше толкова ентусиазирано. – Ще ни отнеме повече време, отколкото имаме с крайния срок на Блайт, но нямаме никакви следи, освен ако не искаме да установим контакт с другите клиенти на Роко. Като се има предвид какво се случи с Харолд…
Приближаването до клиентите му лесно може да доведе до още мъртви заподозрени, особено сега, когато Роко знаеше, че го разследваме.
Проучих повтарящото се „Бурард“ в бележките на Таша, после се обърнах към екрана, на който все още се показваха снимките на закланите разбойници от „Червен рум“.
– Лиена – казах бавно – дали Червен Рум е една от онези разбойнически гилдии, които биха могли да обучават убийците си на антителепатични мерки?
– Мисля, че да.
– В такъв случай, преди да започнем да проучваме центровете за копиране, може би трябва да се обадя.
– Обаждане? На кого?
– Случи се, че познавам човек с лодка и много причини да следи за всякакви опасни, управлявани от измамници кораби, които може да се мотаят из пристанището. – Погледнах я нагоре. – Или по-точно, всички кораби на „Червен рум“, които може да са закотвени в залива Бурард.
Заливът Бурард се врязваше в континенталната част на страната, действайки почти като река, която отделяше центъра на Ванкувър от общините Северен и Западен Ванкувър. Но това, което ме интересуваше много повече от географията му, бяха различните търговски котвени стоянки в района, където корабите можеха да стоят на празен ход дни или седмици, докато чакаха да акостират в пристанището на Ванкувър.
Един от тези кораби, както току-що бях научил, беше кораб, за който се знаеше, че принадлежи на „Ред ром“ – поне що се отнася до нелегалния ъндърграунд. Полицията беше пропуснала тази бележка.
Всичко зависи от това кого познаваш. А аз познавах един контрабандист, който тайно транспортираше мошеници от Ванкувър, преди полицията да успее да им сложи белезници. Благодарение на това доходоносно хоби моят приятел контрабандист беше запознат с различните кораби, които се мотаеха около входа.
Вера ни чакаше, когато с Лиена слязохме на дървения кей, където беше закотвила лодката си.
Дори отдалеч можеше да се каже, че е висока – поне метър и осемдесет, плюс бухналата руса коса, която държеше обръсната отстрани. Дънковото яке скриваше многобройните ѝ цветни татуировки.
Пристанът беше частен под наем на юг от Дийп Коув. През лятото малката община гъмжеше от туристи, които търсеха причудливи преживявания по крайбрежието, но в средата на ноември беше почти призрачен град.
Застанала на палубата на ремонтираната рибарска лодка, която служеше за нейна плаваща резиденция, Вера сияеше по един подчертано неприветлив начин.
– Видя ли, че идваме, а? – Казах, като спрях на ръба на кея.
– Голямото предимство на това да си ясновидец – изсумтя тя – е да избягвам хора, с които не искам да говоря.
– И все пак ти си тук и говориш с мен.
Намръщената ѝ физиономия се задълбочи.
– Казах ти да стоиш далеч от мен, Кит.
Вера не винаги е била толкова враждебна. Всъщност веднъж бяхме работили чудесно заедно, докато крадяхме обратно колекцията ѝ от артефакти като мое плащане за това, че искаше да ме изпрати в Тайланд. Но в някакъв момент след това отношението ѝ се беше променило рязко на 180 градуса. И този момент беше точно моментът, в който тя разбра за новата ми работа.
Току-що излязъл от ареста, се отбих при нея, за да ѝ съобщя добрата новина – че няма да прекарам остатъка от тъжното си съществуване без кино в скафандър, издаден от МагиПол. Фактът, че сега съм Джони Лоу, обаче означаваше, че съм фундаментално несъвместим с контрабандистката, която е против полицията, и тя не се притесняваше да изрази чувствата си по този въпрос.
Това беше последният ни разговор, докато преди час не ѝ се обадих за информация относно корабите на „Червен рум“.
– Дължиш ми разходка с лодка – напомних ѝ аз.
– Аз ти дадох това пътуване. Ти си този, който ме накара да се върна.
– Нека го наречем „мулиган“.
– Не.
Хвърлих ѝ най-очарователната си усмивка.
– Това е за добра кауза.
– Все още не. – Тя скръсти ръце. – Освен ако тази разходка с лодка няма нищо общо с кораба-беглец, за който ме тормозиш, тогава може би.
Засмуках шумно въздух между зъбите си.
– Относно това…
– По дяволите, не – изръмжа ясновидката. – Няма да отведа Клифърд близо до тези психопати.
Погледнах, за да се уверя, че лодката на Клифърд все още е вързана за кея. Да попреча на Вера да отплава, за да ме избегне, беше основната причина да измъкна Лиена тук, въпреки че вече беше минало девет часа.
– Хайде, Вера – подканих я аз. – Знаеш какво мога да направя. Никой от кораба „Червен рум“ няма дори да те види.
– Освен че може да го видят, а аз нямам в списъка си със задачи за тази вечер „да помогна на агент идиот със самоубийствена мисия“.
Лиена се приближи до мен.
– Може би ще предпочетеш да преосмислиш отговора си в затворническата килия.
Стрелнах партньора си с гневен поглед. Вера може да не е най-сговорчивият контрабандист на света, но това не означаваше, че искам да я заплашвам.
Ясновидката погледна надолу към Лиена.
– Ти сигурно си малката агентка на Кит, в която се е влюбил. Шен, нали?
Уау, хей. Не е нужно да хвърляш наоколо думата на „л“, Вера.
– Агент Шен.
Това вървеше толкова добре.
– Приятно ми е да се запознаем, агент Шен – изсмя се Вера. – А сега се махай, защото аз не съм…
Въздъхнах и пуснах върху тях инвизи-бомба, която ни направи невидими и тримата.
Лиена и Вера изпищяха от уплаха. Вера се отдръпна назад, едва избягвайки да се гмурне в Тихия океан, а Лиена се затърси в гърдите си за антимагическата си огърлица.
За мен да се направя невидим беше толкова вълнуващо, колкото да карам триколка по леко наклонено трасе.
За тях това беше ужасяващо потапяне в безплътно съществуване, в което не можеха да чуят собствения си глас или да видят собствената си плът.
Гледах ги как се мятат, после освободих деформацията. Докато двете жени се задъхваха, казах:
– Вера, имам нужда от помощта ти за това. Дори и да имах достъп до лодка на МПД, щеше да ми се наложи да попълня толкова много проклети документи, че щях да бъда футболен баща на средна възраст, преди да ми одобрят мисията.
Лиена се оправи и ме удари право в рамото, като измърмори под носа си няколко много нелицеприятни епитета за моята методология.
Вера отново сияеше.
– Аз…
– И – добавих аз, говорейки през нея – тази твоя ясновидска дарба ще вдигне всички червени знамена по пътя. При първите признаци на опасност ще можем да се върнем.
Вера можеше да види само няколко минути в бъдещето, но сто и двадесет секунди можеха да направят разликата между това да избягаш жив и да си намериш нови рибешки приятели на дъното на Бурард Инлет.
Устните ѝ се стиснаха, а погледът ѝ се стрелна между мен и Лиена.
Партньорката ми сгъна ръце.
– Ако ни помогнеш с това, ще забравя, че съществуваш.
Ясновидката скръцна със зъби толкова силно, че почти можех да го чуя през водата, която се блъскаше в стоманения корпус на лодката.
– Добре, ще го направя. – Тя насочи към мен безчувствена, подобна на акула усмивка. – Но се надявам, че знаеш в какво, по дяволите, се забъркваш.
Назад към част 12 Напред към част 14
