Глава 5
Инстинктът я накара да излезе, за да посрещне водача на Седемте на Рафаел в коридора. Вампирът с тъмни като шоколад очи и черна коса беше облечен в нещо, което приличаше на костюм за десет хиляди долара от някой луксозен магазин като „Зена“, ансамбълът беше черно върху черно с кехлибарена вратовръзка, която хвърляше в рязък релеф загорелия цвят на кожата му. Само че, както тя знаеше твърде добре, този цвят не беше загар.
– Чух – каза той, когато тя стигна до него, и поне веднъж в гласа му не се долавяше намек за двуострото острие на секса. Той звучеше така, както някога си го беше представяла – закален в битка воин със скимар в ръка, с древни руни, издълбани върху самата повърхност на оръжието. Ароматът му също, осъзна тя, беше държан под свиреп контрол.
Той заговори отново, преди тя да успее да каже и дума.
– Трябва да се върнеш в Кулата.
Елена се намръщи – денят, в който позволи на Дмитрий да ѝ заповядва, щеше да е денят, в който пързалянето с кънки става редовно занимание в ада. Част от това беше просто противоречие, защото той беше дал да се разбере, че я смята за слабост в бронята на Рафаел, но част от това беше самосъхранение. Защото в мига, в който Дмитрий реши, че тя не само е слабост, но и наистина е слаба, щеше да спре да се заиграва с нея и да я нападне с пълна сила.
Рафаел щеше да го убие за това, но както Дмитрий ѝ беше казал веднъж, тя пак щеше да е мъртва. Затова тя сгъна ръце, подпря крака.
– Второто тяло може да…
Той скръсти ръка, прекъсвайки думите ѝ.
– Рафаел не се държи както трябва.
Очите им се срещнаха в опасно разбирателство.
– Отишъл ли е в Тишината? – Ужасяващото състояние на безчувственост, което някога
бе превърнало Рафаел в чудовище и я бе накарало да го застреля при насилствена самозащита, плашеше Елена дори сега.
– Не. – Една-единствена точна дума. – Но той не се държи както трябва.
– Не – съгласи се Елена. Рафаел беше архангел, можеше да бъде безмилостен в наказанията си, но беше и пронизващо интелигентен. Не би трябвало да има нужда тя да му напомня, че трябва да знаят защо Игнаций е направил това, което е направил. Това беше нещо, което Рафаел, когото тя познаваше, би обмислил много преди да се стигне до екзекуция – но днес той сякаш беше воден от необуздана ярост. – Виждал ли си го такъв преди?
– Не. А го познавам от близо хиляда години.
Елена си пое дъх. Въпреки факта, че той почти невъзможно добре умееше да прикрива огромната сила в себе си, тя знаеше, че Дмитрий е стар, но дори и тогава не се доближаваше до това да предположи дълбочината на възрастта му.
– Има ли това място балкон, който да използвам като отправна точка? – Тя щеше да продължи да се занимава със загадката на Дмитрий по-късно. Точно сега трябваше да отиде при своя архангел.
– Един малък на горния етаж. Ако застанеш на парапета, би трябвало да имаш достатъчно подем, за да се издигнеш. – Той посочи стълбището, което тя не беше видяла до този момент. – Ще организирам издирването на второто тяло – каза той, когато тя направи първото стъпало нагоре.
– Уверете се, че съдебният лекар знае, че ще трябва да прегледате останките.
Ръката на Елена се стисна за балюстрадата. Животите на две невинни семейства щяха да бъдат разбити на парченца, които никога повече нямаше да образуват завършено цяло.
– Сестрите ми? – Попита тя, борейки се с опита на съзнанието си да я вкара обратно в изпълненото с ужаси минало на друго семейство, което се е разпаднало завинаги в малка кухня в предградията почти две десетилетия назад. – Другите момичета?
– Изпратени са вкъщи. Баща ти изпрати кола да вземе сестрите ти – те тръгнаха преди петнайсет минути. – Все още без сарказъм, без опит да я разтревожи с този свой аромат.
Сдържаността на Дмитрий я тревожеше повече от всичко, което можеше да каже.
Оставяйки му задачата да открие второто тяло, тя се насочи към нещо, което се оказа някакво художествено ателие, заобиколено от огромни прозорци, предназначени да улавят безкрайната слънчева светлина. Но днес нямаше пищна топлина, нито блестящо злато. Светът навън беше мрачно сив, атмосферата беше задушаваща в своята тежест.
Отърсвайки се от мисълта, че нищо не може да полети в такъв оловен въздух, тя се отправи към пристроения балкон. Дмитрий беше казал неподправената истина, когато го беше нарекъл малък. Трябваше да използва всичките си умения за балансиране, за да се качи на миниатюрния парапет, а дори и тогава земята изглеждаше твърде близо.
Задъхана, тя разпери криле… и се гмурна.
Земята се втурна нагоре със светкавична скорост, докато тя биеше крилата си силно и бързо, а мускулите ѝ се напрягаха до болка. В крайна сметка можеше да се плъзне с пръсти по тревата, но тя се издигна във въздуха, като се издърпа нагоре, докато не се издигна достатъчно високо, за да се носи по въздушните течения. Раменете я боляха от непривичното за нея количество и вид летене днес, но не достатъчно, за да я накарат да се притеснява, че ще падне от небето.
След като си пое дъх на бързото течение, тя си проправи път още по-високо – така че никой, който погледнеше нагоре, да не разпознае веднага необичайните цветове на крилете ѝ. Вятърът отвяваше косата от лицето ѝ, заплашваше да сложи слана върху кожата ѝ. Студът я разсейваше дотолкова, че тя почти не обърна внимание на мимолетния поглед към черното високо горе.
Джейсън.
Гледаше я.
В нормален ден това щеше да я подразни, но днес беше прекалено загрижена за Рафаел, за да се притеснява. Вместо това си отбеляза, че ще помоли другия ангел да я научи на някои трикове за сливане с небето – обичаше крилата си с безумна страст, но за разлика от характерното сребристосиньо на Илиум, те не се сливаха с дневното небе. Както и при Джейсън, крилата ѝ бяха създадени за наситеното черно на нощта и може би най-вече за оттенъка на здрача.
Намерила термална зона, тя се втурна в нея като млада пеперуда, като по този начин даде почивка на мускулите си. Мисълта извика в съзнанието ѝ образа на Сам, детето ангел, което бе попаднало в центъра на опита на самовлюбения възрастен да се докопа до властта. Елена не можеше да мисли за това как го е намерила – малкото му тяло, свито в себе си, счупените му крила – без да почувства хаотична смесица от ярост и болка. Единственото нещо, което го правеше поносимо, беше, че е на път да се излекува.
Поривът на вятъра я накара да примигне яростно. Когато той отмина, тя видя Архангелската кула, издигаща се в Манхатън, горда, безкомпромисна структура, която превъзхождаше най-високите небостъргачи. Дори в ден като този, когато небето беше застрашително шистово сиво покривало, тя пронизваше хоризонта като блестяща колона от светлина. Тя си проправи път към нея, използвайки последните остатъци от силите си, сигурна, че Рафаел би се насочил към мястото, от което на практика управляваше територията си.
Широкото пространство за кацане на покрива на кулата се появи миг по-късно, сякаш се носеше над облаците. Гледката беше зашеметяваща, но тя нямаше време да я оцени – защото беше изчислила погрешно скоростта на спускането си и вече беше твърде късно да я върне обратно.
– Няма болка, няма слава – промълви тя под носа си и с оголени зъби, които нейният колега ловец и понякога приятел Ранзъм наричаше „усмивка на камикадзе“, се насочи към приземяване.
Не забравяше да разпери крилата си с кратки, резки удари, когато краката ѝ докосваха земята, тъй като от мъчителен опит беше разбрала, че независимо дали е камикадзе или не, не обича да пада на колене. Дори и с увеличените си лечителски способности, все още я болеше като кучка. Крайният резултат беше, че дори след като се приземи, тя се затича по покрива.
Мисли за парашут, Ели.
Припомняйки си съветите на Илиум, тя захлупи прасците си навътре, като вече не яздеше въздуха, а го събираше. Тялото ѝ се забави. Забави се още повече… докато най-накрая успя да придърпа крилата си към гърба си.
– Е – каза тя на прозрачната стена на половин сантиметър от носа си, – това мина добре. – В крайна сметка почти се беше забила в стъклената клетка, в която се намираше асансьорът.
Адреналинът продължаваше да тече във вените ѝ. Тя отвори вратата и натисна бутона, за да се качи асансьорът. Разбира се, можеше да се опита да се приземи директно на балкона пред офиса и апартамента на Рафаел, но вероятно щеше да счупи повече от няколко кости при този процес, като се има предвид ограничената площ за кацане. А през изминалата година и половина тя си беше счупила достатъчно кости, благодаря много.
Асансьорът я отведе до личното ниво на Рафаел за част от секундата. Излизайки, тя се загледа нагоре-надолу по блестящия бял коридор, украсен с акценти от злато – малки, почти микроскопични петънца в боята, златни нишки в тъмнобелия килим. Беше най-студената елегантност – перата ѝ се сгушиха в ледения оттенък на въздуха, хлад, който вече неутрализираше адреналина, тъй като той се беше впил в самите ѝ кости.
Отърсвайки се от студеното усещане, тя влезе в големия кабинет, който преминаваше в спалния апартамент. Облаците галеха стъклото на задната стена, като блокираха останалата част от света и я накараха да се почувства затворена в нищото. Това беше дезориентиращо усещане.
– Рафаел?
Тишина.
Абсолют.
Безкрайна.
Никакъв аромат на вятър и дъжд в периферията на сетивата ѝ. Никакъв шепот на криле. Никакъв намек за сила във въздуха. Нищо, което да ѝ подскаже, че Рафаел е наблизо. И все пак тя знаеше, че той е там.
Пое си дълбоко дъх и протегна ръка с ума си.
„Рафаел?“ Тя не можеше да контролира мислите си като него, не можеше да усети дали е стигнала до него, докато той не отговори.
Този път единственият му отговор беше още мълчание.
Неспокойна, тя прекоси плюшения килим на кабинета, за да влезе в прилежащия апартамент – стаи, които бе зърнала за кратко, когато пристигнаха за първи път. Апартаментът заемаше малко по-малко от половината от етажа – другата половина беше застроена със стаи за Седемте – и функционираше като още един дом за Рафаел. Влизайки в огромния хол, тя извика името му, но то отекна кухо на фона на празнотата на пространството, което носеше мъжкия печат на нейния архангел.
Нямаше никаква прекомерна украса, нищо богато украсено. Мебелите бяха елегантни, черни, здрави и с елегантни, прости линии, които подхождаха на Рафаел. Въпреки това това не беше бездушно място. В контраст със сравнително модерните мебели гоблен, изобразяващ богатите нюанси на някакъв древен двор, украсяваше всекидневната, а когато бутна вратата към просторната спалня, зърна картина на стената вляво и…
Тя извърна глава.
Картината представляваше неин портрет в цял ръст, с ножове в ръка, разперени криле и стъпала, застанали в бойна готовност, докато косата ѝ се развяваше от лицето в игрив вятър. Художникът я беше уловил с леко наклонена настрани глава, с усмивка, в която се преплитаха предизвикателство и желание, и със смях в очите. Зад нея се простираше планинската красота на Убежището, а пред нея … Това го нямаше на портрета, но тя го знаеше. Пред нея можеше да бъде само Рафаел. Тя не гледаше никого другиго по този начин.
Пръстите ѝ се вдигнаха от само себе си, докоснаха дебелите мазки маслена боя, наситени с цвят. Нямаше представа кога е била нарисувана, беше непоносимо любопитна към нея, но това любопитство, помисли си тя, пускайки ръката си, ще трябва да почака. Странният хлад, който проникваше в тези стаи, само засилваше нуждата ѝ да намери Рафаел.
Измъкна мобилния си телефон и се обади в дома им.
– Монтгомъри – каза тя, когато икономът отговори, – Рафаел там ли е?
– Не, ловецо. Сир все още не се е върнал у дома.
– Ако го направи, можеш ли да се обадиш…
„Да ме следиш?“
Тръпки, преминаващи по гръбнака ѝ, Елена затвори мобилния си телефон и се обърна към вратата на спалнята… за да види архангел с очи от течен метал и крила, очертани от смъртоносния удар на силата. Косата му, черна като сърцето на полунощ, беше разрошена от вятъра, тялото му беше великолепно, но очите му бяха тези, които я задържаха.
В тези очи тя видя възраст, жестокост и болка.
Толкова много болка.
– Рафаел. – Тя скъси разстоянието помежду им, пренебрегвайки студа, който накара да настръхне всеки косъм по тялото ѝ. – Притеснявах се за теб.
„Аз съм архангел.“
Неизказани бяха думите, че намира за смешна тревогата на жена, която не отдавна беше смъртна – която все още не беше истински безсмъртна.
Тя отказа да му позволи да я сплаши. Бяха си дали обещания, тя и нейният архангел. Нямаше да се препъне още при първото препятствие – дори ако пулсът ѝ туптеше силно и неравномерно в гърлото, а животинската част от мозъка ѝ признаваше, че този хищник няма милост в себе си.
Стигна до него, отметна глава назад и срещна интензивния му поглед. Металният оттенък беше толкова нечовешки, че я заболя, а очите ѝ се насълзиха в инстинктивна защита. Примигвайки, тя погледна встрани.
„Поддаваш се толкова лесно.“
Тежестта на студената увереност, която чуваше в него, беше обезсърчителна, но тя винаги беше знаела, че той никога няма да бъде лесен за обичане мъж.
– Ако мислиш, че съм се предала, Архангеле, значи изобщо не ме познаваш. – Отстранявайки сълзите, тя се приближи достатъчно, за да може гърдите ѝ да се допрат до гърдите му.
Между тях се появи електричество, като нажежен до бяло камшик.
И архангелът оживя. Впил ръка в косата ѝ, той отметна главата ѝ назад, за да поеме устата ѝ с целувка, която беше едновременно заявка и предупреждение. Той не беше в настроение да си играе.
Нито пък тя.
Увивайки ръцете си около врата му, тя го целуна обратно със същата сурова страст, като потупваше езика си срещу неговия в умишлена провокация – защото без значение колко горещо изгаряше, тя можеше да се справи с глада на Рафаел. Мислеше си, че може да го загуби, когато той охладнееше, прикривайки се с арогантността на сила, която не е по силите на смъртните. Дори когато тази мисъл премина през съзнанието ѝ, тя усети промяна в целувката му, едва доловим, но безпогрешен контрол. Не се случва, Архангеле – помисли си тя и захапа силно долната му устна, знаейки, че това ще го изнерви в това му настроение.
Ръката му се вкопчи в косата ѝ и отметна главата ѝ назад.
„Мислиш ли, че си в безопасност?“ В същото време той пъхна свободната си ръка под горнището ѝ. Дългите му силни пръсти се сключиха върху гърдите ѝ в откровено владение.
– В безопасност? – Задъхвайки се, тя прокара собствените си пръсти по частта от дясното му крило, която можеше да достигне. – Може би не. – Но така или иначе винаги съм искала да танцувам с теб.
Той стискаше и оформяше чувствителната ѝ плът. След това затанцува.
Горнището ѝ изведнъж изчезна, разкъсано от тялото ѝ, за да остави горната ѝ половина гола. Разперила неограничените си криле, тя дръпна ризата му. В следващия миг тя се разпадна от него и тя се озова кожа до кожа с архангел, изгарящ със студен бял пламък.
За пръв път у нея се появи истински страх.
Никога не се беше забърквала с него, когато беше такъв, никога не беше толкова близо до смъртоносната му сила, че да усеща леденото ѝ изгаряне върху плътта си. Усещането беше едновременно вълнуващо и ужасяващо. Пренебрегвайки страха, тя се приближи… и потърка мекотата на корема си в твърдия хребет на ерекцията му.
Рафаел смени позициите им без предупреждение, притискайки я с гръб към стената, а крилата ѝ се разпериха от двете ѝ страни. Тя си пое дъх, а след това той го взе от нея с най-първичните си целувки, докато разкъсваше останалите ѝ дрехи, оставяйки я гола и уязвима. Когато той сложи ръце под бедрата ѝ и ги повдигна, тя инстинктивно обви крака около кръста му.
Ледено – студеното изгаряне на силата му я целуна на най-чувствителното ѝ място.
Назад към част 5 Напред лъм част 7
