Глава 6
Разколебана, тя прекъсна целувката. Той отказваше да я пусне, придърпвайки устата ѝ обратно към себе си с ръката, която бе свил в косата ѝ. Това би трябвало да я уплаши, но единственото, което направи, бе да я накара да бъде още по-решена да спечели тази битка, да върне Рафаел от бездната, която виждаше в зимното черно на очите му. Беше виждала много цветове в тези очи, но никога този огромен, изоставен мрак.
„Архангел“ – прошепна тя в съзнанието му, опитвайки се да запази разсъдъка си, докато той дърпаше стегнатия връх на зърното ѝ с пръсти, които познаваха всяка нейна слабост. – „Рафаел.“
Никакъв отговор, ледената ласка на силата му беше толкова силна, че тя не можеше повече да държи очите си отворени. Вкопчи ръцете си в косата му, когато светът ѝ стана тъмен, и същевременно стисна бедрата си около него. Нещо много, много не беше наред, но тя нямаше намерение да се изплаши, дори ако страхът беше гъделичкане в гърлото ѝ, дрънчащ акцент на глада, който превръщаше тялото ѝ във влажно и готово.
Защото колкото и да беше смъртоносен, той все пак беше неин и тялото ѝ го познаваше, знаеше какво удоволствие може да ѝ достави. Днес обаче това удоволствие можеше да бъде подправено с малко чувствена жестокост. Изкушаваше се да се предаде, да му позволи да си играе с тялото ѝ със съвършено умение, но инстинктът ѝ подсказваше, че това ще бъде най-бързият начин да загуби тази битка. Да загуби него – демоните, които бяха превърнали мъчителното синьо на очите му в сурова, безпощадна полунощ.
Моите любовници винаги са били жени-воини.
Той ѝ го беше казал в началото.
Откъсвайки със сила устните си от неговите, тя извърна глава настрани, задъхвайки се за въздух. Той хвана косата ѝ по-здраво, заплашвайки да я изтръгне назад. Тя блокира ръката му със своята.
Около тях пламна арктическо бяло, толкова силно и ослепително, че ѝ се стори, че очите ѝ са отворени, а не затворени.
– Рафаел – каза тя, като се бореше да диша под натиска му, толкова чист, толкова режещ – или изключи захранването, или ми дай оръжията си.
Пауза.
„Защо да ти давам оръжията си?“ Копринен шепот в ума ѝ.
– Защото – каза тя, чувствайки се така, сякаш дробовете ѝ са притиснати до празнота – не ти харесват жени, които не могат да се отбраняват. Харесваш воини, помниш ли?
Смях в главата ѝ, оцветен с безпощадност, която накара страха ѝ да се превърне в острие на нож.
„Открих, че има нещо изключително приятно в това да имам безпомощен и размазан пред себе си воин.“
Сега във вените ѝ се промъкна ужас. В този момент в него нямаше и намек за любовника, когото познаваше, нищо, което би могла да достигне, да докосне или да вразуми.
– Това обаче едва ли е предизвикателство, нали? – Промърмори тя, борейки се с ловеца в себе си, с онази част, която ѝ казваше да драсне с нокти по тези невероятни очи, да разкъса крилата му, всичко, за да се измъкне. – Влязох в ръцете ти.
Устни по шията ѝ, юмрук в косата ѝ, който дърпаше главата ѝ по-настрани. Тя усети зъбите… и по-ниско, твърдия тласък на ерекцията му. Това тя разбра. Беше истинско, земно и диво. Взела бързо решение, тя прошепна:
– Вземи ме, Рафаел. Вземи своя воин. – Думите бяха преднамерени, напомняха за връзките помежду им.
Той замръзна срещу нея. Дали все пак се поддава?
Издърпа главата му с ръцете, които бе вкопчила в косата му, и го целуна по свой начин. Цялата влажна топлина и дива страст… и любов, която все повече се преплиташе в сърцето ѝ.
„Тези неща със силата са секси, но искам да си вътре в мен, дебел, твърд и сега.“
Рафаел стисна бедрото ѝ.
„Елена.“
Сърцето ѝ прескочи. Защото този глас, този тон, тя го знаеше. „Рафаел. Имам нужда от теб.“ Той беше единственият мъж, на когото някога беше казвала това в зрелия си живот, единственият мъж, който беше спечелил това доверие от нея.
– Имам нужда от теб.
Потръпване в голямото тяло, което я държеше прикована към стената, ледената хапка на силата му, която се превръщаше в разтопена ласка, която беше хиляда леки като перо целувки по кожата ѝ, и след това тъпият връх на ерекцията му, който се побутваше към входа на тялото ѝ. Задъхвайки се, преди той да си върне устните ѝ, тя се държеше здраво, докато той се втурваше в нея с бавна, премерена интензивност, без да спира, докато не беше заровен докрай в нея.
Тялото ѝ се изви от почти насилствения шок на удоволствието. Той се възползва от положението ѝ, за да си играе с гърдите ѝ, да хапе, ближе и смуче, докато тя не завъртя бедрата си в спешни движения, забила нокти в раменете му.
– Спри да се дразниш, Архангеле.
Още една пауза и изведнъж той беше чисто мъжко искане, тялото му беше хлъзгаво и твърдо и много, много физическо под ръцете ѝ. Отвори очи, погледна в неговите… и видя безкрайно, неумолимо синьо точно преди той да се стовари върху нея със сексуалния опит на същество, живяло векове наред, и да я изпрати да се устреми към звездите.
Тя извика, сграбчи го с тялото си, поиска го, взе го със себе си.
Тя се озова на леглото по лице, а Рафаел се облегна на страната си до нея, съсредоточил поглед навътре.
– Здравей. – Тя се пресегна да докосне бедрото му. – Не си тръгвай отново. – Излезе по-тихо, отколкото възнамеряваше, заплетено от страховете на детето, което е било изоставено много преди да бъде изхвърлено от кухата елегантност на Голямата къща.
Бедрото му се огъна под допира ѝ.
– Нанесох ли ти някаква телесна повреда?
Тя си спомни какво беше казал веднъж. За това, че я е счупил. Знаеше, че е способна да го разкъса, но не беше такава. Кои бяха те.
– Не. Просто малко ме уплаши.
„Извинявай, Елена.“ Той прокара ръка по дъгата на крилото ѝ. „Не бях… себе си.“
Това беше признание, което тя никога не беше очаквала, защото макар да бяха заедно от толкова време, все още се учеха един друг. А Архангелът от Ню Йорк отдавна се беше научил да пази тайни – своите, на своята раса, на Седемте.
А сега и тази на своята съпруга.
– Знам. – Изправяйки се на лакът, тя сключи ръка върху мускулите на рамото му, нуждаейки се от суровата физика на връзката. – Нещо не е наред, Рафаел. Този вампир може и да е изглеждал вменяем, но не е действал никак рационално, когато е нападнал училището, и ти трябваше да видиш това. Но не си го видял.
– Малко си спомням за действията си през това време. – Въпрос, без да е въпрос, докато я побутваше надолу по гръб, като едната му голяма ръка топлеше корема ѝ.
Знаейки, че загубата на контрол трябва да е била злокобен звяр, който го разкъсва, тя преразказа събитията.
– Спомняш ли си екзекуцията на Игнаций?
– Да. – Той наклони глава и тя се възползва от поканата да прокара пръсти през косата му. – Когато говориш за събитията, наистина си ги спомням, но над всичко това има червена мъгла.
Гъсти и копринени, ярките черни кичури на косата му целуваха хладна ласка по кожата ѝ.
– Ако трябва да назова с име това, което видях в изражението ти, бих го нарекла ярост.
– Да. – Премести ръката си от корема ѝ и я постави ниско на бедрото ѝ. – Но съм живял достатъчно дълго, за да мога да се справя с гнева. Това беше… друго.
Тя остана неподвижна, притеснена от избора му на думи.
– Извън себе си?
Очите му блестяха в адамантено синьо под спуснатите мигли.
– Невъзможно е да се потвърди.
Елена не смяташе да остави това така.
– Говори с мен. – Тя знаеше какво представлява той, разбираше, че в тялото му се крие повече сила, отколкото тя вероятно някога щеше да узнае, дори ако живееше десет хиляди години. Те не бяха равни. Не и на това поле за игра, но когато ставаше дума за емоциите, които можеха да разкъсат едно сърце…
– Рафаел.
„Надиел“ – каза той в съзнанието ѝ – „проявяваше такава крайна ярост.“
Баща му също бе полудял неумолимо.
– Не – каза тя, без да ѝ е нужен дори миг, за да прецени мисълта. – Ти не полудяваш.
– Толкова си сигурна, ловецо. – Официални думи, тон, който ѝ подсказваше, че той не смята изявлението ѝ за нищо друго освен за баналност.
Повдигнала глава, тя захапа долната му устна.
– Вкусът ти е вкоренен в самите ми клетки. Ти си дъждът и вятърът, а понякога и чистата, дива глътка на морето. Ще разбера в мига, в който нещо се промени.
Той се надигна от нея, позволявайки ѝ да седне, докато се преместваше да седне с крака над страната на леглото, с гръб към нея, разперил великолепните си криле. Всяка нишка на всяко перо беше оцветена в злато, което блестеше дори в приглушената светлина, проникваща през прозорците. Смъртоносно изкушение за смъртни – и бивши смъртни.
Елена протегна ръка, за да се отдаде на желанието си да се докосне, когато той каза:
– Лъжеш и двама ни.
Намръщена, тя уви чаршафа около себе си, като го остави да се разтвори ниско отзад, за да побере крилата ѝ, и се измъкна от леглото, за да застане пред него.
– За какво говориш?
Той вдигна глава, а лицето му беше толкова чисто откъм емоции, че девствената му красота сякаш трябваше да смрази кръвта – толкова остро, толкова чисто.
– Промени ли се ароматът на Юръм?
Киселина и кръв и… слънчева светлина.
Тя изтръпна при спомена за кръвожадния архангел, а глезенът ѝ я болеше от съпричастност към мястото, където Юръм го беше смачкал – само за да чуе писъка ѝ.
– Срещнах го едва след като вече беше преминал границата на лудостта – каза тя, знаейки, че този разговор е отвъд важен. – Няма как да знам какъв би бил за сетивата ми преди това – възможно е кръвта, киселината в аромата му да се дължат на това, в което се е превърнал, а не на това, което някога е бил.
Рафаел не изглеждаше убеден. Въпреки това не отхвърли и доводите ѝ, докато се изправяше на крака и навличаше панталоните си.
– Това вече не може да бъде избегнато. Трябва да говоря с Леуан…
В стаята се разнесе зловещ студ, по тила на Елена пробяга страх.
– Тя сякаш го чува, когато произнасяш името ѝ.
Рафаел не ѝ каза, че се държи като суеверна глупачка.
„ Да“ – каза той вместо това – „сега няма как да знаем какво чува Леуан на ветровете.“
– Не мога да пренебрегна факта, че моята… ярост идва в момент, когато Древният изглежда се събужда. Като най-възрастна сред нас Леуан е единствената, която може да има някакъв отговор.
– Ще дойда с теб. – Неотдавна, докато Пекин се тресеше около нея, Елена бе застанала лице в лице с мърдащите черупки с празни очи, които предоставяха неопровержимо доказателство за тъмното сърце на силата на Леуан. Архангелът на Китай бе върнал мъртвите към живот – независимо дали те желаеха да се върнат, или не.
Те бяха чудовища, които пируваха с плътта на онези, които Леуан не облагодетелстваше, за да облекат собствените си изтощени форми. Но те са били и жертви, неми и неспособни да крещят. Елена ги бе чула по един и същи начин и всичко в нея се бунтуваше срещу идеята Рафаел да остане сам в присъствието на съществото, което бе създало тези „преродени“.
– Това е…
Докосване на силни пръсти до челюстта ѝ.
– Тя все още не те вижда, не наистина. Бих искал да остане така.
Елена засили челюстта си.
– Моята безопасност не е достатъчна, за да компрометира твоята. – Леуан беше кошмар, а силата ѝ идваше от същото тъмно място. В нея нямаше нищо далечно човешко, нищо, което дори да намеква за съвест.
Рафаел поклати глава.
– Тя няма да ме убие, ловецо.
– Не, но тя иска… – Ако Леуан беше друга жена, това щеше да е просто уравнение. Но най-старият от архангелите нямаше плътски желания – тя дори не се хранеше, още по-малко пък взимаше любовници. – Да те обладае – завърши тя.
Поглед, който я накара да се почувства така, сякаш е била съблечена до кожа, изложена пред него като на пиршество.
– Но аз искам да те притежавам, хбебти. Двете желания не са съвместими.
Хбебти.
Красива дума от мароканската половина на изгубеното наследство на майка ѝ.
– Няма да ти позволя да ми говориш сладки приказки.
Изкривяване на устните му, архангелът ѝ намираше опасен хумор в упорството ѝ.
– Тогава нека логиката да те убеди. Тя е толкова склонна да се обиди от присъствието ти, колкото и да го игнорира. Ако трябва да направя това, искам да получа нещо от него.
Ръката ѝ издраска плата на чаршафа.
– По дяволите. – Знаеше, че той е прав. Леуан беше непредсказуема – можеше да реши да приеме присъствието на „домашния любимец“ на Рафаел като обида. – Направи го бързо. Не ѝ позволявай да се вкопчи в теб.
Кимване, при което косата му се плъзна по челото в лъскаво черно.
– Веднъж ме попита как да ме наречеш.
Елена се намръщи.
– Мисля, че каза нещо като „господар“, но реших, че трябва да съм чула нещата грешно.
– Как искаш да ме наричаш?
Това я накара да направи пауза. „Съпруг“ беше твърде човешко, „партньор“ – фактически неправилно за същество, толкова могъщо като архангел, „половинка“… може би. Но нищо от това не беше съвсем правилно.
– Мой – каза тя накрая.
Той примигна и когато отново вдигна миглите си, синьото беше течен огън. Да, това ще е добре.
– Но за обществена употреба ти си мой консорт.
– Консорт – промърмори тя, вкусвайки думата, усещайки формата ѝ. – Да, пасва. – Консортът беше повече от любовнца, повече от съпруга. Тя беше… някой, с когото един архангел можеше да обсъди най-мрачните си тайни, някой, на когото можеше да се довери, че ще говори само истината, дори и да не е нещо, което той иска да чуе. – Ако тази луда кучка се опита да направи нещо – каза тя, визирайки Леуан – и това, че съм в съзнанието ти, би ти помогнало да се закрепиш, тогава го направи.
Рафаел сключи ръка върху голото ѝ рамо, погали, за да извие пръсти около тила ѝ, а палецът му се заигра с пулса ѝ.
– Толкова силно се бориш за своята независимост, а все пак би ми позволила да вляза в нея?
– Знам, че няма да злоупотребиш. – Не и сега, не и когато знаеше колко важно е за нея да има собствено мнение.
– Благодаря ти за предложението, Елена. – Беше странно официално изказване, почти като че ли даваше обет, а изражението му беше толкова замислено, че тя не можеше да направи нищо друго, освен да го обгърне с ръце. Чаршафът се плъзна на пода в същия момент, в който той премести свободната си ръка по гръбнака ѝ до долната част на гърба ѝ, притискайки я към себе си, а крилете му се издигнаха, за да се извият леко около нея.
– Картината – каза тя, открадвайки си миг, за да бъде просто със своя архангел. – Кога беше направена?
– По времето, когато тренирахте с Гален. – Отговори той на следващия ѝ въпрос, преди тя да успее да го зададе. – Тя е дело на Аодхан и е направена по моя молба.
Елена си помисли за ангела с очи от натрошено стъкло и крила, които блестяха диамантено на слънцето.
– Никога не съм го виждала.
– Той умее да бъде невидим.
– Повечето мъже биха избрали картина на голо тяло за спалнята – подигра се тя. – Ти избра ловец с ножове.
– Ти си единствената жена, на която е позволено да влезе в спалнята ми, Елена.
Това, че я обичаха… беше достатъчно чудно. А че е обичана от този мъж, това беше отвъд чудото. И това ѝ даваше волята да се върне обратно в мрака.
– Трябва да ти кажа какво намерих в училището.
Той слушаше тихо.
– Планираш да се свържеш с Дмитрий, да потвърдиш дали са открили второто тяло?
– Да. – Фрустрираният гняв я накара да забие ръка в гърба му. – Не беше съвпадение, че вампирът е избрал това училище, нали, Рафаел?
Отговорът му унищожи последните ѝ ефимерни надежди.
– Не. Не може да бъде.
Назад към част 6 Напред към част 8
