Глава 13
Тъмнината покриваше солените вълни на входа, а водата беше черна като катран. Центърът на Ванкувър на юг и Северният и Западният Ванкувър отсреща бяха единствените ориентири, освен ярките светлини на закотвените товарни кораби.
Според Вера корабите в залива работели с двигателите си 24 часа в денонощието, дори когато били закотвени за седмици, и изхвърляли замърсители във водата, докато котвите им опустошавали морското дъно. Големият бизнес надделява над околната среда. Звучеше доста стандартно.
Нашата цел беше малък товарен кораб, светещ със светлини като ръждясал, депресиращ круизен кораб, покрит с ларви и зло. Няколко десетки транспортни контейнера бяха подредени пред високия мостик и с помощта на бинокъла на Вера успях да различа поне десет души, които се движеха по палубата.
Изненадващо оживено за кораб, който бездейно чака да акостира в пристанището.
Когато тръгвахме, си мислех, че ще трябва да изтощя мозъка си, за да направя мен, Лиена, Вера и нейната лодка невидими за Червения рум през цялото време на приближаването ни, но не бях взел предвид тъмнината или опита, който капитанът на този кораб имаше с подмолното нощно плаване.
Лиена и аз застанахме по фланговете на Вера, която управляваше кормилото. Всички светлини на лодката бяха изключени, което ни правеше само гърмяща сянка върху черната вода, докато се движехме по светлините на други кораби. Соленият вятър носеше целия студ на ноемврийския океан и още малко, блъскаше дрехите ми и изгаряше бузите ми.
– Знаеш ли – казах на Вера – твоята лодка не е нито голяма, нито червена.
– Какво?
– Клифърд – уточних аз. – Знаеш ли, голямото червено ку…
– Знам кой е Клифърд Голямото червено куче – прекъсна ме тя. – Не съм дала името на лодката. Човекът, от когото я купих, я кръсти. Мисля, че това беше името на баща му или нещо такова.
Е, това беше далеч по-малко интересно, отколкото се надявах.
Когато наближихме, се засилих. Щом стигнем в обсега на светлините на кораба, ще трябва да пусна широкообхватна инвизиобомба – и ще трябва да я направя идеално. Ако я пусна твърде късно, някой може да ни забележи, преди да сме изчезнали. Но ако я започна твърде рано, ще изхабя издръжливостта си и ще увелича риска, че ще ми свърши умственият сок и моите изкривявания ще започнат да приличат на картини на Кандински.
– Сега, Кит – прошепна Вера.
Лиена хвана огърлицата си с котешко око и запя:
– „Ori menti defendo“.
След нейното кимване пуснах деформацията си, като мислено се напънах да хвана всички умове на кораба. Вера си пое лаконично дъх, когато ние и корабът изчезнахме. Лиена можеше да защити ума си от моите сили с артефакта си, но Вера нямаше защита. За щастие, тя беше тренирала да функционира, докато е невидима, за нашата екскурзия за кражба на артефакти. Стига да не ѝ го натрапвам без предупреждение, тя можеше да се справи за известно време.
Тя намали оборотите на двигателя и ние се приближихме. Товарният кораб, който не изглеждаше толкова голям на фона на цялата тази тъмна, открита вода, се извисяваше над нас, а от високия мост блестяха ярки светлини. И стана пределно ясно, че е боядисан в червено. Този гигант беше „Клифърд“, а не прославената лодка, с която се бяхме промъкнали.
Щом се озовахме в сянката на кораба, пуснах деформацията, за да може Вера да види какво прави.
Деликатно маневрирайки с лодката си точно до корпуса на кораба, тя предаде кормилото на Лиена и извади странен черен предмет. Приличаше на кръстоска между пистолет и електрически инструмент.
– Какво е това? – Попитах, като се взирах.
Насочвайки го към парапета на кораба на трийсетина фута над нас, тя отговори вещо:
– Пистолет за захващане.
– Имаш граплинг пистолет?
– Имам много забавни играчки за контрабандисти. А сега млъкни.
Тя стреля с оръжието. Граплинг куката полетя във въздуха, тънкото въже се проточи зад нея и изчезна над горната релса. Тя дръпна въжето, за да придърпа куката към парапета, дръпна го отново, за да се увери, че е здраво застопорено, след което ми подаде оръжието. Повдигнах го в ръцете си.
И така. Готино.
Докато лодката се люлееше от вълните, Вера насочи Лиена и мен да хванем пистолета, след което посочи превключвателя за лебедката.
– Не пускай, освен ако не искаш да се намокриш – добави тя услужливо, докато активираше лебедката.
Моторът засвири и ни изхвърли от палубата на лодката на Вера. Благодарим на Нептун за силата на горната част на тялото, защото да се задържим не беше особено лесно. Обувките ми се държаха добре за стоманения борд на товарния кораб въпреки студените океански пръски и с Лиена подскачахме по корпуса, докато лебедката вършеше цялата работа по повдигането.
На трийсет метра височина се прехвърлихме през парапета – ако високата до бедрата преграда можеше да се нарече парапет – и аз издърпах куката за захващане. Подхвърлих пистолета обратно на Вера.
Сигурно невидими и прибрани зад контейнер за допълнителна сигурност, Лиена и аз изчакахме, докато Вера насочваше лодката си далеч от кораба на „Червен рум“. Когато вече не можех да различавам формата му, свалих невидимостта му. Една тежест се свали от съзнанието ми.
За съжаление това означаваше, че сега сме блокирани на кораба. Но Вера беше обещала да не се отдалечава, а на нея можеше да се има доверие.
Дали?
– Как се чувстваш? – Попита Лиена, оправяйки огърлицата си. – Все още ли сме невидими?
Сложих ръка на гърдите си в знак на присмехулно възмущение.
– За какво ме вземаш? За някакъв митичен хакер?
Това не ми донесе нищо, освен очакваното извъртане на очи. Време е да се съсредоточим върху мисията си: да намерим нещо, което би могло да свърже международната гилдия на измамниците „Червения Рум“, Роко Торн от „Големия гримоар“, Харолд Атертън – мъртвия изпълнител на деликатеси, безименния пънкар изпълнител-убиец, Робин Пейдж – мистериозния изпълнител, убиващ демони, и/или „Врана и чук“.
Така казано, не изглеждаше ли, че се хващаме за някаква наистина опасна сламка?
Промъкнахме се между транспортните контейнери към моста. След толкова дълго време в тъмната вода, ярките светлини по целия кораб ме бодяха в очите; нещото беше осветено като стадион за футболен мач в понеделник вечер. Дължината му беше колкото на футболно игрище, а масивните му размери поглъщаха неспокойните вълни. Палубата ръмжеше под краката ми от вибрациите на двигателя му.
Въпреки размерите на кораба преброих седем задници на „Червения рум“ през първите три минути от прокрадването ни. Всеки негодник си имаше определен маршрут – по периметъра или между контейнерите за съхранение, но никой не се движеше с особен устрем. Явно просто следваха рутинни правила и не очакваха да бъдат заловени в стил Джеймс Бонд.
Първият човек, в когото едва не се блъснах, когато заобиколих ъгъла на един контейнер, беше с няколко сантиметра по-нисък от мен, но два пъти по-широк. И то не в сферичен вид. Беше изключително широк като Арнолд Шварценегер от осемдесетте години, с мустаци и намръщена физиономия.
С приблизително същата грация като на опиянено фламинго, аз заобиколих мустакатия, мускулест глупак, а Лиена го избегна от другата му страна.
Продължихме по палубата, като Лиена проверяваше всеки контейнер, докато вървяхме, вероятно с надеждата да открие етикет „СЕКРЕТНА НЕЛЕГАЛНА ДЕМОНИКА“ или нещо подобно. Но нямаше такъв късмет. А и нямаше как да проникнем в някой от тях; всички те бяха старателно заключени към палубата и един към друг със стоманени решетки.
– И така – промърмори тя – под палубата или нагоре към мостика?
– На мостика има много по-малко недвижими неща за претърсване.
В един глас се обърнахме към ръждясалото стоманено стълбище, което водеше към мостика. Наистина се надявах, че ще открием на кормилото да стои възрастен човек в тъмносин костюм с идеално подстригана бяла брада и монокъл. Създавайки деформация, която да скрие отвора на вратата, аз се промъкнах с партньора си и я затворих зад нас.
Широката стая, окичена с прозорци, които осигуряваха широка гледка към палубата на кораба и патрулиращите стражи, беше значително по-тъмна и топла от палубата. Командният център се простираше от край до край и беше изпълнен с умопомрачителен брой бутони, циферблати, екрани, мигащи светлини и други много технически изглеждащи приспособления.
А и трима души, никой от които не притежаваше чувствителността на капитан Крънч, на която се надявах. В унисон с естетиката на твърдите момчета, която прозираше в „Червения рум“, и тримата мошеници изглеждаха така, сякаш ядат пирони за закуска и изсрават нелицеприятни метални скулптури на най-лошите си врагове.
Единият от тях – грозен пич на около четиридесет, облечен в тясна черна тениска, прибрана в сините му дънки – седеше с гръб към въртящия се капитански стол, докато говореше на другите двама.
– … каза на Фивел да не си пъха пръста в нищо, до което се е докоснал алхимик, но дали идиотът го послуша? Не. И затова сега той е Фурвел.
Другият мъж се засмя, но старата жена, с цигара в устата и чифт слънчеви очила, които изглеждаха като излезли от жабката на миниван от средата на деветдесетте години, кацнали на главата ѝ, само изпусна дима във въздуха и се облегна на стола си до командния център.
– Както и да е – продължи приказливият мъж – какво казах? Точно така. Фурвел каза, че ще приключи тази вечер, а Мандип приключи този следобед, така че сме почти готови да тръгнем.
Старицата угаси цигарата си върху панела с копчета и извади друга от пакета в джоба си.
– Има ли още някой, когото да чакаме?
– Само Ортега.
Това много приличаше на разговор, който приключва, което нямаше да помогне на Лиена и на мен да разберем дяволските им планове.
– Трябва да ги накараме да говорят – промълвих аз.
Лиена поклати глава.
– Как? Ако Таша беше тук…
Нямахме телепат, но имахме един психопат, който през последните пет месеца измъчваше колегата си от кабинета с психически експерименти.
– Ще опитам нещо – прошепнах аз.
Тревогата ѝ беше мигновена.
– Сега не е моментът за фалшиво чудовище или за сладка препратка към Киану Рийвс.
– Чакай, искаш да кажеш, че Киану е сладък или че препратка към Киану би била сладка?
– Кит – изръмжа тя.
Махнах с ръка на загрижеността ѝ. Или това беше раздразнение?
– Шшш, дай ми да опитам.
Насочвайки се към тримата мошеници, създадох образ на пънкарския, намръщен изпълнител, който едва не ни беше убил. Но вместо пълноцветен дубликат в реалния живот, направих деформацията възможно най-близка до невидимата. Беше като почти прозрачна проекция на изпълнителя.
Докато експериментирах с Вини, открих, че ако направя една от тези свръхневидими деформации около него, той ще започне да мисли за всичко, което му показвам, без да забелязва деформацията. Това беше моята специална марка подсъзнателен маркетинг. Веднъж бях паркирал до него сладко малко кученце-фантом за цели десет минути. Той така и не го погледна, но половин час по-късно го хванах, че гледа на компютъра си видеоклип „Кученцата са абсолютният кеф!“.
О, какви неща бих могъл да постигна с този трик, ако имах по-свободен морал.
Сега грозното момче и пушещият с верига мафиотски бос обсъждаха предстоящата поддръжка на баластните резервоари и трюмните помпи. Направих подсъзнателната деформация малко по-твърда, главата ме болеше от сложността да създам полупрозрачна фалшива жена, като същевременно запазя истинската Лиена и себе си напълно прозрачни.
– Ами Джени?
Внезапният въпрос дойде от досегашния мълчалив трети мошеник, който се бе облегнал на друга банка с инструменти и бе скръстил ръце. Беше висок, на средна възраст, с атлетично телосложение, със стърнище като на филмова звезда и студен, стоманен поглед. Ръкавите на черната му риза бяха навити нагоре и разкриваха безброй плашещи татуировки. Бях почти сигурен, че една от тях изобразяваше бебе вампир, което убива еднорог.
Партньорите му в престъплението го погледнаха.
– Какво става с нея? – Попита старата жена.
– Казахте, че сме почти готови да тръгнем. Просто ще я оставим?
– Да – изръмжа грозният пич. – Ето какво се случва, когато задникът ти бъде хванат от полицията на МПД.
– Ами ако я счупят?
– Няма да го направят. – Старицата примижа и погледна зад себе си, сякаш беше чула нещо неочаквано, после хвърли пепелта от последната си цигара на пода. – Тя вече е за отписване. Забравете за нея.
Господин Кошмарно мастило се намръщи.
– Тя и Мигел бяха най-мощният екип, който имахме.
– Мигел е мъртъв, така че не е бил пиромагът, за който се представяше – отвърна тя и нетърпеливо размаха костелива ръка. – А Джени не е единственият ни изпълнител. Гилмор тренира с новия инфернус. Един демон засега ще е достатъчна огнева мощ.
– Да, той е готов да се качи – каза грозният пич. – Позволи ми да го взема на разходка. Не е толкова лесно, колкото си мислех, че ще бъде.
Татуираният се усмихна.
– Аз също го пробвах. Не беше толкова трудно.
Какво да завъртиш? Почти звучеше, сякаш говореха за демона Гилмор, но никой друг не можеше да използва инфернуса на изпълнителя. Дали?
Старицата отново огледа мостика, после се отдръпна от стола си и направи крачка, за да надникне зад навигационната конзола.
– Не бива да се заиграваш така. Вече сме на един инфернус.
Уродливият човек измърмори.
– Кой би си помислил, че полицията на МПД ще си навре носа в собственик на деликатесен магазин, за бога. Но няма да ни се налага да се притесняваме за новата партида. Поне така…
Старата жена вдигна властно ръка и го накара да замълчи. Тя още веднъж бавно разгледа моста, след което пусна една небрежна забележка, от която сърцето ми се сви в стомаха.
– Ние не сме сами. Има още някой тук.
Назад към част 13 Напред към част 15
