Глава 7
По-малко от час по-късно Елена се озова в градската морга, гледайки сърцераздирателното доказателство защо Игнаций е пролял невинна кръв. Момичето, което лежеше на плочата, се казваше Бетси – старомодно име за толкова млад човек. Но може би то ѝ е харесало. Елена никога нямаше да разбере. Защото гърлото на Бетси беше разкъсано и оцветило леглото, където беше легнала, в наситен малинов цвят.
Бяха я намерили захвърлена в гората, недалеч от езерото, на няколко метра от мястото, където Елена се бе поколебала по време на проследяването.
– Била е дневна ученичка, нямала е легло в училището – каза ѝ Дмитрий от мястото, където стоеше от другата страна на тялото. – Учителят ѝ я изпрати в лазарета, след като се оплака от болки в стомаха, но най-добрата приятелка на Бетси имаше стая в училището. Изглежда, че вместо това тя се е промъкнала там. В суматохата всички помислили, че медицинската сестра я е изпратила вкъщи.
– Евелин – каза Елена, докато разглеждаше малкото сърцевидно лице, заобиколено от коса с толкова тъмнокафяв цвят, че можеше да се сбърка с черен. Според досието очите на Бетси са били тъмносиви, преди смъртта да ги покрие с тъп филм. – Тя прилича на най-малката ми сестра. – А леглото, напоено с кръвта на Бетси, е било на Евелин.
Ето защо Бетси беше мъртва.
– Трябва да се обадя. – Тя сви ръка срещу желанието да докосне бледата кожа на Бетси с напразна надежда – там вече нямаше никаква топлина, никакъв живот. Той беше безвъзвратно откраднат.
Докато я гледаше, Дмитрий се протегна, за да придърпа чаршафа върху лицето на Бетси с нежност, от която в гърлото на Елена се образува възел.
– Ще организирам дискретно наблюдение на сестрите ти – каза той, а тонът му беше толкова много равен, че тя знаеше, че е маска.
Кимвайки, тя излезе в студената, остра светлина на коридора и се срина до стената. Тръпката премина за известно време.
– Съжалявам – прошепна тя на момичето, което никога повече нямаше да се смее, да плаче или да тича… и на това, на което скоро щеше да каже, че най-добрата ѝ приятелка е мъртва.
После стегна гръбнака си и използва мобилния си телефон, за да се обади на номер, който избягваше, откакто се събуди от кома. Баща ѝ вдигна още при първото позвъняване.
– Да? – Кратко искане.
– Здравей, Джефри.
Мълчанието му беше красноречиво. Не му харесваше, когато тя използваше името му – но беше загубил правото на каквото и да е семейно обръщение в деня, в който ѝ беше казал, че е „гадост“, замърсител в прочутото родословно дърво на Деверо.
– Елеонора – каза той, а тонът му беше чист лед. – Мога ли да предположа, че неприятностите в девическото училище днес са свързани с теб?
Чувството за вина завъртя стомаха ѝ на възел.
– Евелин може да е била целта. – Притиснала силно ръка към напуканата боя на стената, тя му каза останалото. – Най-добрата ѝ приятелка Бетси беше убита. Сигурно знаеш колко си приличат…
– Да.
– На Евелин трябва да ѝ се каже. Имената ще изтекат в медиите съвсем скоро.
– Ще помоля майка ѝ да говори с нея. – Още една пауза. – Момичетата ще бъдат обучавани вкъщи, докато не подредиш каквато и бъркотия да си създала този път.
Това беше директен удар и тя го прие. Защото той беше прав. Двете най-малки момичета на Деверо бяха на огневата линия заради нея.
– Вероятно така е по-добре. – Тя не знаеше какво друго да каже, как да говори с този мъж, който някога беше неин баща, а сега беше непознат, който сякаш искаше само да я нарани.
В дните след като се събуди от кома, тя си спомни забравени части от детството си, спомни си бащата, когото бе обичала преди толкова години. Джефри я държеше за ръка в болницата, след като двете ѝ по-големи сестри бяха убити в онази пропита с кръв кухня, заведе я до мазето въпреки ожесточената съпротива, за да може отново да види Ари и Бел – трябваше да е сигурна, че сестрите ѝ наистина почиват в мир, че чудовището не ги е направило като него. Той се разплака онзи ден. Баща ѝ, човекът с хладнокръвно сърце, беше плакал. Защото беше станал друг човек.
Както и тя е била друго момиче.
– От мълчанието ти – каза Джефри с режещо нетърпение – разбирам, че директорът на гилдията не е предал съобщението ми.
Джефри никога не беше харесвал Сара, тъй като тя беше част от „мръсната“ професия на Елена. Ръката на Елена се стегна върху телефона, докато не се увери, че усеща как костите ѝ хрущят една в друга.
– Не успях да се срещна със Сара тази сутрин. – Щяха да пият кафе, да наваксат. Елена с нетърпение очакваше да целуне кръщелницата си Зоуи, да види колко е пораснала.
– Разбира се. Ти беше в училището. – Твърд и непоклатим като гранит. – Трябва да поговоря с теб лице в лице. Бъди тук утре сутринта, или ще загубиш правото си да участваш в решението.
– Какво решение? – Двамата с Джефри нямаха какво да си кажат от десет години, преди Юръм да нахлуе в града. Дори и сега единствените думи, които си разменяха, бяха добре усъвършенствани оръжия, предназначени да нанесат максимални щети.
– Всичко, което трябва да знаеш, е, че това е семеен въпрос. – Той затвори и макар че разочарова Елена, докато сълзите – глупави, нежелани – не се забиха в очите ѝ, тя знаеше, че ще се появи в офиса му, както ѝ беше наредено. Защото семейството, за което говореше, може и да беше раздробено, но включваше не само Аметист и Евелин, но и най-малката дъщеря на Маргарите, Бет.
Никой от тримата не заслужаваше да попадне под кръстосания огън на безкрайната война, която бушуваше между Джефри и Елена.
***
След като прекара два часа в Кулата с Джейсън, разговаряйки по информацията, която бе довела чернокрилия ангел в града, сега Рафаел се приземи безшумно в гората, която отделяше имението му от дома, който Михаела използваше, докато беше на негова територия. Докато вървеше, за да заеме позиция пред малкия басейн, който градинарят му беше създал в пещера, засенчена с лиани и закътана сред солидната маса на по-големите дървета, Рафаел се зачуди дали Елена вижда повече от него.
Знаеше, че е арогантен. Беше неизбежно, като се има предвид годините, през които бе живял, и властта, с която разполагаше. Но той никога не е бил глупав. Затова се вслуша в думите на своя ловец, като увеличи внимателно умствените си щитове, преди да се вгледа в спокойните води на потъмнелия басейн и да каже:
– Леуан – „изтласквайки“ мисълта по света.
Имаше вероятност да не успее да я достигне, защото нямаше намерение да предприема истинско изпращане. Исканата цена беше твърде висока. В Тишината той стана чудовищен, оголен до смъртоносния студ на властта без съвест. Именно в такова състояние той бе ужасил Елена толкова много, че тя го бе застреляла, а белегът на крилото му бе зашеметяващо напомняне никога повече да не върви по този път.
Ако това не успееше, щеше да се наложи да изпрати на Леуан ръкописно съобщение – най-старият от архангелите избягваше съвременните удобства като телефона. Водата обаче се развълнува миг по-късно, много по-бързо, отколкото бе очаквал. Знаеше, че силата на Леуан е нараснала експоненциално, но бързата реакция, съчетана с факта, че бе използвал незначителна част от собствената си сила, говореше за сила, надхвърляща всичко, което останалите от Кръга си бяха представяли.
– Рафаел. – Тя се появи от плътта, когато образът ѝ се оформи върху водата, лицето ѝ беше неостаряващо както винаги. Само чистото бяло на косата ѝ, перленото сияние на белите ѝ, бледи очи издаваха каква е, в какво се превръща. – Значи все пак се връщаш при мен.
Той не реагира, освен да каже:
– Мислиш ли да ме направиш домашен любимец, Леуан?
Чу се звънлив смях, момичешки и още по-тревожен заради него.
– Каква мисъл. Мисля, че ще бъдеш много проблемен.
Рафаел наведе глава.
– Ти си вкъщи? – Дворецът на Леуан се намираше в сърцето на Китай, дълбоко в планинска територия, която Рафаел никога не беше прекосявал, макар че Джейсън беше успял да си пробие път вътре преди „еволюцията“ на Леуан. Шпионинът на Рафаел се беше върнал от тайното посещение с половината от лицето си откъснато.
– Да. – Косата на другия архангел потрепна назад при полъха на вятъра, за който беше сигурен, че не засяга нищо друго в околността. – Открих – продължи тя – че все пак има някои плътски удоволствия, на които все още се наслаждавам, и къде е най-добре да ги изпитам, ако не в моя дворец?
Рафаел не направи грешката да си помисли, че тя говори за секс. От хиляди години Леуан не беше сексуално същество… или не беше сексуално в общоприетия смисъл.
– Играчките ти оцеляват ли след преживяването?
Един пръст се издигна нагоре, за да го види, и му махна.
– Такъв въпрос, Рафаел. Ти би ме нарекъл чудовище.
– Ще го приемеш като комплимент.
Още един смях, а тези зловещи, почти безцветни очи се изпълниха с прилив на сила, който ги направи изцяло бели, без зеници и ирис.
– Древният се въздига в съзнание.
Той не се изненада, че тя е отгатнала причината за този контакт. Въпреки кошмара, в който се бе превърнала, той никога не се бе съмнявал в интелигентността на Леуан.
– Да.
– Знаеш ли на колко години е била майка ти, когато е изчезнала? – Попита тя без предупреждение.
Образ с поразително сини очи, глас, който караше небесата да плачат, и лудост, толкова дълбока и истинска, че имитираше здрав разум.
– Малко над хиляда години по-възрастна от теб.
Устните на Леуан се изкривиха в усмивка, в която имаше странно забавление.
– Тя беше суетна, бе Калиане. Обичаше да казва това на хората, защото това я правеше почти на същата възраст като нейния приятел.
Рафаел усети как в гърдите му се образува лед, който се разпространяваше навън на назъбени клони и заплашваше да прониже вените му.
– Колко по-възрастна беше тя?
Отговорът на Леуан разби леда, превърна го в стъклени парчета, които се разпиляха из системата му, нанасяйки огромни щети.
– Петдесет хиляди години. Дори и това може да е било лъжа. Шепнеше се, че е била два пъти по-възрастна, когато съм се родила.
– Невъзможно – каза той най-сетне, знаейки, че не може да предаде нищо от шока си. Да го направи, би означавало да изкуши хищника, който живееше в Леуан. – Никой толкова стар архангел не би избрал да остане буден. – Сто хиляди години бяха невъзможна вечност. Да, в техния свят имаше стари, но с изключение на няколко забележителни изключения, повечето от тях избираха да се потопят в Сън за векове наред, събуждайки се само за кратки периоди, за да вкусят от променящия се свят.
Усмивката на Леуан избледня, а гласът ѝ отекна с хиляди призрачни шепоти.
– Казват, че Калиане е спала и преди, неведнъж. Но когато се събудила за последен път, намерила Надиел.
– Тогава съм се родил аз. – Той си помисли за своята смееща се, пееща майка, помисли си и за нейното изпадане в лудост, която сякаш бе дошла от нищото. Но ако тя е била жива толкова хилядолетия… – Лъжеш ли ме, Леуан?
– Нямам нужда да лъжа. Аз съм се развила повече дори от Калиане.
На пръв поглед това със сигурност изглеждаше вярно. Възрастта никога не е била арбитър на силата сред техния вид. Рафаел беше станал архангел на възраст, нечувана сред ангелския род. А на малко повече от петстотин години Илиум вече беше много по-силен от ангелите, които бяха десет пъти по-възрастни от него. Но не това беше причината, поради която той се бе свързал с Леуан.
– Майка ми ли е тази, която се събужда? – Попита той, задържайки онзи „сляп“ поглед.
– Няма как да знам. – Шепотът в гласа ѝ звучеше почти като писък. – Въпреки това мащабът на смущенията, силата на трусовете и бурите говорят, че този, който се събужда, е най-древният от Древните.
Рафаел се чудеше какво ли вижда Леуан с тези очи, дали си струва да жертва един град… това, което бе останало от душата ѝ.
– Ако този Древен се събуди без здрав разум, ще го екзекутираш ли? – Не и преди. Никога преди. Да убиеш ангел в Съня означаваше да се изправиш пред автоматична екзекуция – никой не беше имунизиран срещу този закон. Дори Леуан, макар и неуязвима за смъртта, щеше да се окаже отхвърлена от цялата ангелска раса, ако преминеше тази граница. Не е нещо, което би се харесало на една богиня.
Друг момичешки смях, този път кикот, който беше по-притеснителен от външния ѝ вид.
– Разочароваш ме, Рафаел. Каква нужда имам да екзекутирам един стар? Те не могат да ми направят нищо… и може би могат да ме научат на тайни, които още не знам.
Тогава Рафаел осъзна, че ако едно чудовище оживее, то може и да подсили друго.
***
Разговорът с Джефри, дошъл като връх на мъчителното посещение в моргата, остави у Елена усещането, че е била удряна с каменни юмруци. Изкушаваше се, толкова се изкушаваше, да се прибере вкъщи и да се скрие, просто да се престори, че всичко ще е наред, когато излезе отново.
Само че, разбира се, това беше детска хитрост. Елена не си беше позволявала лукса да вярва в безнадеждни мечти, откакто беше уплашено десетгодишно дете, което се подхлъзваше и падаше в семейната кухня, превърната в кланица.
– Знаеш ли къде е Джейсън? – Попита тя Дмитрий, когато излязоха от моргата.
Дмитрий натисна дистанционното на колата, за да отключи пламтящо червеното ферари, паркирано на паркинга само за служители.
– Умори ли се вече от твоят Блубел? – Плисъкът на шампанското обиколи сетивата ѝ, пресечен с нещо далеч по-твърдо.
Никога не беше усещала тази сурова граница в аромата на Дмитрий. Съжаляваше за жената, която днес бе взел в леглото си.
– Да, така е. Създавам си харем.
Отваряйки вратата на ферарито, Дмитрий се подпря с една ръка отгоре. За миг изражението му стана изпитателно и тя имаше чувството, че се кани да каже нещо важно. Но после поклати глава, косата му леко се повдигна от скучния вятър и извади мобилния си телефон, провери нещо.
– Той е в Кулата.
Изненадана от директния отговор, тя се пребори със злобата към него и каза:
– Можеш ли да попиташ дали ще има нещо против да се срещнем в къщата?
Дмитрий се обади.
– Той вече тръгва – каза той и затвори телефона. – Няма къде да излетиш оттук.
Елена вдигна поглед.
– Сградата на болницата е достатъчно висока. Ще се кача на покрива. – Съобразявайки действията с думите, тя се върна в сградата и се качи горе. Беше интересно пътуване. В долните коридори имаше само няколко души от болничния персонал, а тези, които я видяха, сякаш бяха загубили способността си да говорят.
Дълбоко обезпокоена от тази реакция на хората от града, който смяташе за свой дом, тя намери пътя към асансьора и натисна бутона. Тъй като персоналът го използваше за преместване на леглата от етаж на етаж, клетката беше достатъчно голяма за крилата. Тогава се отвориха вратите на първия етаж.
Две медицински сестри, които разговаряха помежду си, погледнаха нагоре. Замръзнаха.
Елена се отдръпна.
– Има много място.
Нито една от жените не каза и дума, когато вратите се затвориха върху зашеметените им лица. Сцената се повтори на следващите четири етажа. Беше смешно… освен че се чувстваше неправилно. Това беше Ню Йорк. Трябваше да принадлежи тук – макар да знаеше, че никога повече няма да се впише по същия начин.
– Хмф.
При този звук тя погледна нагоре и видя, че вратите на петия етаж са се отворили, за да разкрият възрастен мъж, който се подпираше на бастун.
– Качвате ли се?
Той кимна и влезе, без да се опитва да скрие факта, че се взира в крилата ѝ, докато използваше бастуна си, за да натисне бутона за своя етаж.
– Вие сте нова.
– Много. – Тя разпери крилата си за него, като възлите в душата ѝ се разплетоха малко. – Какво мислиш?
Той не бързаше да отговори.
– Защо се качваш в асансьора?
Умен човек.
– Почувствах се така.
Той се засмя, когато вратите се отвориха на неговия етаж.
– Сигурно говориш като нюйоркчанин!
Елена се усмихваше, когато вратите се затвориха – нещо, което никога не би предвидила преди минути, докато стоеше до Дмитрий. Когато вратите на последното ниво най-сетне се отвориха, тя излезе и с твърди крачки се отправи към покрива, като вече не се чувстваше така, сякаш е била блъскана до крещене.
Полетът през Хъдсън, подпомогнат от силния вятър, мина бързо. Джейсън я чакаше в предния двор, крилата му бяха прилежно сгънати назад, а косата му – на обичайната опашка. За пръв път виждаше татуировката му в пълна светлина и детайлите и сложността ѝ я накараха да затаи дъх.
Повредено от прераждането на Леуан, преди Елена да се събуди от комата си, мастилото беше преработено с такова съвършенство, след като Джейсън оздравя, че никой никога нямаше да разбере разликата. Цялата в извивки и вихрени линии, тя говореше едновременно за ветровете на Тихия океан и за парещата красота на небето.
– Къде си роден? – Установи тя, че пита, без да очаква отговор.
Назад към част 7 Напред към част 9
