Глава 14
– Чувствам съзнанието им – промълви старицата. – Те са наблизо.
Сериозно? Тя беше медиум?
Лиена ме дръпна за китката и докато се връщахме към вратата, двамата мъже се присъединиха към своята колежка и огледаха стаята за натрапника, когото беше усетила.
– Опитват се да избягат – каза им тя. – Предупредете екипажа.
Грозният пич извади радиостанция от колана си и заговори по нея, докато вървеше към нас, оглеждайки с очи стаята.
– Имаме нарушител на борда. Всички на крака.
В отговор на това се чуха няколко отговора от типа „прието“. Колко исках да се обзаложа, че мързеливото, невнимателно настроение на мъжете на палубата е преминало в ултрамилиционерски режим?
Лиена вдигна ръка до дръжката на вратата и зачака сигнала ми. Създадох деформация на затворената врата, след което кимнах. Измъкнахме се, спуснахме се по стъпалата и се вмъкнахме между транспортните контейнери.
Както се опасявах, отрядът от главорези на „Червения рум“ се беше струпал на палубата, и то не по некомпетентния, безразборен начин, на който се надявах, ако имах време да се надявам на нещо. Те кръстосваха палубата в методична мрежа. По-малко от идеално.
Време е да повикам Вера и лодката ѝ обратно.
Докато Лиена се провираше между контейнерите и навлизаше в нелепо тясната пролука между един двойно по-висок стек и парапета откъм левия борд, извадих телефона си. Черната вода се плъзгаше под нас по зловещ начин, докато се вмъквах след нея, бъркайки да отворя приложението за съобщения, където вече бях подготвил SOS текст.
Трябваше да се запази равновесие, за да се преодолее несигурният периметър, без да се блъсне контейнер или да падне през релсите. И за мое нещастие, държането на невидима деформация в продължение на почти двадесет минути, плюс опитите да изпратя текстово съобщение с изтръпнали ръце, охладени от студения океански вятър, не остави много свободни мозъчни сили за работа с крака.
Точно когато натиснах бутона за изпращане на съобщението си до Вера, се спънах в собствените си пръсти и се ударих в контейнера, като рамото ми се удари в него с глух удар, който отекна над водата.
– Тук! – Изръмжа някой. Главорезът, приличащ на Шварценегер, се появи на перилата точно пред мен и Лиена, прекъсвайки бягството ни. – Гилмор! Чух нещо тук!
Гилмор? Не беше ли той „огневата сила“ с инфернуса, за която бе споменал вкамененият никотинов наркоман?
Лиена се придвижи напред, скъсявайки разстоянието между нея и арнаутския мошеник. Ръката ѝ бръкна в чантата за оръжие.
Една фигура излезе измежду контейнерите и влезе в ярките светлини, които се сипеха от мостика. Човекът беше на моята възраст, с дълга до раменете руса коса и чисто избръснато лице което ми напомняше на Спиколи от „Бързи времена в гимназията Риджмънт“. На врата му висеше сребърна висулка.
Е, ако не беше Гилмор. Фенски, чудовищно.
Лиена се дръпна настрани, когато изпълнителят се присъедини към другаря си, примигвайки в сенчестата пролука между контейнерите и парапета, където се спотайвахме. Двамата с Лиена неловко отстъпихме назад.
– Тук няма нищо – каза той на Арни.
– Стела казва, че са невидими.
– Как ще ги намерим, ако са невидими?
Арни протегна дясната си ръка, а около дебелата му китка блесна лъскав сив маншет.
– „Ори обсидео!“
Тъмнорозова светлина затрептя над маншета му, после лъч от искряща фуксия се взриви право към нас.
Лиена се отклони, но претовареният ми мозък не беше толкова бърз в измислянето на подходяща маневра за избягване в тясното пространство – което означаваше, че се опитвах да се отклоня и да отбягвам едновременно.
Добрата новина е, че магьосническата атака ме улучи.
Лошата новина: отклоних се настрани, ударих се в контейнера, отскочих и се прехвърлих през жалкото извинение за предпазна ограда.
Стомахът ми скочи в гърлото, докато се свличах през тридесет метра тъмнина и падах в ледената солена вода отдолу.
Преди няколко месеца бях отишъл да плувам късно през нощта в същия този залив и се чудех дали това преживяване не е било най-студеното в живота ми. Но сега осъзнах, че никога не съм знаел какво всъщност означава думата „студ“.
В мига, в който се потопих в студената черна течност, всеки мускул в тялото ми се схвана. Ако не го бяха направили, щях да изгълтам цяла глътка вода от натрапчивото задъхване, което разтърси сърцевината ми.
„Студено“ беше напълно неподходящо описание. Чувствах се така, сякаш душата ми беше потопена в течен азот, а цялото ми тяло се беше превърнало в ледена статуя като анимационен герой от коледен филм.
Инстинктът за оцеляване се прояви и аз се изкачих нагоре с изтръпнали крайници. Главата ми се откъсна от повърхността и аз хрипнах, без да мога да контролирам бързата, дълбока хипервентилация. Паниката се състезаваше с шока на празния мозък и единственото, което можех да направя, беше да стъпвам по водата и да се опитвам да не вдишвам нищо от нея.
Викове. Светкавица от розова светлина. После огромен плясък на няколко метра от мен, който повече се чуваше, отколкото виждаше.
– Те са във водата! – Изкрещя някой.
Вълните пулсираха диво, слабо осветени от светлините на кораба, после Лиена изплува до мен, задъхана по абсолютно същия начин. Исках да ѝ помогна, но треперех толкова силно, че едва успявах да задържа главата си над вълните.
На десетина метра над нас два силуета се наклониха над перилата. Към тях се присъединиха още мъже, които се присмиваха на патиците от МПД във водата, безпомощни и хипотермични.
– Хвани ги, Гилмор – извика един от тях.
В отговор пламна червена светлина. Зловещото сияние се разшири и се втвърди в демон със светещи червени очи, кацнал на парапета. Не можех да различа подробностите му, но определено виждах, че е мършав, зъл и с рога.
Опитах се да измисля нещо за отвличане на вниманието – трябваше да бъда перфектният митичен герой за борба с изпълнители, нали? Просто трябваше да отвлека вниманието на Гилмор. Едно малко разсейване. Само едно!
Но шокираният ми, замръзнал, изтощен, на косъм от удавяне мозък нямаше нищо. Демонът потъна в клек, готов да скочи в морето след нас.
Дълбок пукот отекна във водата, а някъде зад мен пламна огненооранжева светлина. От тъмнината като ракета изскочи предмет с размерите на топка Nerf и се взриви в корпуса на кораба в огнено кълбо което направи мистериозното взривяване на колата ни да изглежда като фойерверка.
Пламъците се изсипаха като дъжд и ме накараха да се скрия под водата, а аз изплувах на повърхността под звуците на викове от борда на кораба.
– Кит! Натам!
Някаква ръка ме дръпна за ръката и аз неловко заплувах с Лиена, задъхвайки се, тракайки със зъби и треперейки от студ.
Не забелязах лодката на Вера, докато ясновидката не ни извика да побързаме. Внезапно осъзнал, че ми остават броени мигове да избягам от този течен арктически ад, ритах по-силно. Вера се спусна надолу и хвана ръката на Лиена.
Тя я издърпа нагоре, а после двете заедно ме изтеглиха на борда.
Аз се сринах наполовина върху Лиена, като я притиснах към палубата. Тя не се оплакваше, дишаше тежко и се тресеше още по-силно.
Краката на Вера тупнаха покрай нас, после двигателят на лодката изрева. Носът се повдигна, когато тя направи морския еквивалент на дрифт, и ние отскочихме през вълните, оставяйки кораба на „Червен рум“ зад себе си.
Няколко минути по-късно лодката отново забави ход. Когато Вера приседна до нас, двамата с Лиена не бяхме помръднали, ръката ми беше през средата ѝ, а главата ми – лежеше върху лакътя ѝ.
– Хайде, Кит. Стани. Ще се стоплиш по-добре под палубата.
– Да се стоплим? – Замълчах неспокойно. – Имам нужда от топлина.
Лиена седна, като все още дишаше тежко.
– Какъв, по дяволите, е този артефакт? Почти взриви кораба им.
– Това не беше артефакт. – Тя се усмихна. – Това, агент Шен, беше ракетна граната – с някои алхимични подобрения. Казах ви, че имам много играчки.
Лиена и аз я зяпнахме.
Вера махна нетърпеливо с ръка.
– А сега слезте долу и се изсушете, преди да се наложи да ви изпека идиоти на шиш, за да ви размразя.
Имах толкова много въпроси, но затоплянето беше далеч по-належащо от несъмнено лошата история зад гранатомета на Вера. Двамата с Лиена се изправихме на крака и опирайки се един на друг за опора, се запътихме към тесните стълби, водещи към подпалубните помещения.
Отново в умната кола.
Улиците бяха почти празни откъм движение, докато Лиена ни караше обратно към участъка. Връщахме се, за да направим… нещо. Може би за работа с документи? Да подадем доклад? Вероятно трябва да докладваме за кораб от прочутата престъпна гилдия в местното пристанище, да не говорим за последния опит на въпросните престъпници да изтрият мен и Лиена от лицето на планетата. Това изглеждаше разумно.
По дяволите, бях уморен. Като че ли бях изморен до край, с изпечен мозък. Брадичката ми се наклони напред, а умората покри крайниците ми. Ако не бяха спорадичните тръпки, които все още разтърсваха тялото ми, вече щях да съм заспал. Докато протягах ръце към струята горещ въздух, която излизаше от вентилационните отвори на колата, ръкавите ми се вдигнаха, оголвайки китките ми.
Бях облечен с черен суитчър с блестящ лилав череп, разположен на гърдите, и чифт карирани пижамени панталони, и двата твърде малки. Лиена носеше плетен вълнен коледен пуловер и червен клин, и двата твърде големи. Твърдейки, че не може да ни се довери да върнем вещите ѝ, Вера предложи дрехи, с които „не би се видяла мъртва“. Толкова е щедра.
Мрачно напъхах студените си крака в мокрите си обувки и се наведох, за да завържа мокрите връзки. Целият салон на колата миришеше на морска вода и влажен памук.
Лиена, която винаги спазваше закона, даде знак, че трябва да се обърне, когато лилипутската ни кола се промъкна през локва пред рампата, която водеше надолу към паркинга на полицията. Изтърколихме се до дъното и спряхме до охранителния пункт, а ръка на барикада препречваше пътя ни. В будката работеше Тревър Егерт, единственият не митичен в персонала на участъка във Ванкувър.
Той изскочи с глава през прозореца, а гениалната му усмивка бе прекъсната от гъсенични мустаци.
– Добър вечер, агенти. Вие двамата младежи връщате ли тази кола за през нощта?
Държеше се като чичо на средна възраст – впечатление, което се затвърждаваше от мустаците му – но в действителност беше едва на трийсет. Знаех, защото го бях попитал.
– Точно така – потвърди Лиена, като извади значката си от изцапаната с вода чанта. Тя я вдигна и Егерт послушно записа номера на значката ѝ, преди да натисне каквото и да е тайно копче, което отваряше вратата.
Когато червената бариера се издигна нагоре, в салона на интелигентния автомобил проблесна ярка светлина – ослепителните дълги светлини на друго превозно средство.
Изплашеният вик на Егерт бе регистриран миг преди автомобилът да се блъсне в задната част на нашата кола.
Изхвръкнах напред, а предпазният ми колан се заключи. Лиена натисна педала на спирачката толкова силно, че усетих удара през пода, но ние все още се движехме – автомобилът зад нас избутваше леката ни кола по-дълбоко в гаража. Пищящите гуми протестираха, докато се плъзгахме.
Двигателят се размърда, нападателят на автомобила натисна газта. Подпрях крайниците си и си казах да не се паникьосвам, докато носът на умния автомобил се насочи право към масивен бетонен стълб. Тя се блъсна в препятствието, а ударът ме разтърси.
Точно когато осъзнах, че колата ни е притисната, нещо се заби в покрива ѝ с приблизителната сила на падащ роял.
Алуминият се сгромоляса навътре. Отвратителен металически писък прониза ушите ми, после черни нокти пробиха метала и го разкъсаха, а ламариненият покрив се потопи още по-ниско.
Добре, сега беше време за паника.
– Излизай! – Изкрещях.
Лиена отвори вратата и изскочи навън. Последвах примера ѝ и се приземих на колене, после се изправих и се завъртях.
Демонът беше приклекнал върху смарт колата, а тежестта му бавно срутваше покрива.
Назад към част 14 Напред към част 16
