Глава 18
Гилдията „Врана и чук“ беше закътана в западния край на източната част на Даунтаун – район, известен като най-мракобесния квартал на града. Мрачни сиви облаци покриваха небето, докато колата ни криволичеше по мрачните улици, а следобедната светлина започваше да отслабва.
Бяхме изгубили един час, като спряхме при мен, а след това и при Лиена, за да си вземем подходящи дрехи. Тя имаше нужда и от нова чанта за всичките си аркански дреболии – макар че това, което беше взела, не беше ново, а всъщност много старо и износено. Подозирах, че това е предшественичката на последната ѝ чанта, извадена от пенсия след трагичната смърт на заместничката.
Да отида в дома ѝ беше риск, в случай че козлодуйският мълниеносец и неговият демон дебнат, но аз ни бях скрил и бяхме бързи.
Лиена спря умната кола III – по-нов модел, който, вярвате или не, всъщност имаше задна седалка! – пред една триетажна тухлена сграда. Затворените прозорци на горните етажи намаляваха привлекателността ѝ, а дървената врата се намираше в ниша, толкова далеч от тротоара, колкото позволяваше архитектурата.
Червата ми подскочиха нервно, докато гледах към тази врата. Тази гилдия и аз имахме минало, макар и донякъде непряко. Бяха маркирали бившия ми приятел Куентин, свръхемпат, който се беше оказал безумно зъл.
Старият ми ГМ беше отвърнал на удара, а в отговор „Врана и чук“ беше мобилизирала далеч по-впечатляващата си бойна сила и беше унищожила ККК.
Не че „Врана и чук“ имаше репутацията на „впечатляваща“. Разговорите в участъка сочеха, че гилдията е убежище за неудачници, размирници, бивши мошеници и бивши затворници. Бяха като онова полуделично дете в училище, което беше изпуснало няколко класа и пропускаше половината уроци, но винаги се появяваше, за да рита задниците на по-малките деца в час по физкултура.
Както и да е, във веригата от събития, които доведоха до назначаването ми в полицията, „Врана и чук“ беше безчувственият удар с пръст, който даде ход на цялата поредица.
Двамата с Лиена се приближихме до затънтената ниша. На вратата от масивно дърво беше нарисувана врана и… чакайте – чук.
– Имаме ли план за атака? – Попитах партньорката си.
– Не.
– Тогава ще действаме на крилете. Любимото ми.
И влязохме.
Търговската фасада на „Врана и чук“ беше на бар. Имаше онази фалшива атмосфера на ирландски пъб, където всичко беше дървено и всички светлини излъчваха приглушено оранжево сияние. Отзад се простираше дълъг бар, отрупан с необичаен асортимент от бутилки.
Докато се провирахме между празните маси, чифт врати на салона зад бара се отвориха. A млада жена на моята възраст с диви червени къдрици, вързани на кок, се върна през вратата, носейки обемиста табуретка.
Прекрачвайки прага, тя се обърна, забеляза двамата души, които стояха от другата страна на бара, и издаде силно, уплашено крясък. Табуретката изпадна от ръцете ѝ. Съдейки по гръмкото и силно колоритно проклятие, което изкрещя след това, тя се беше приземила върху крака ѝ. Помръднах съчувствено.
– Затворено е – изръмжа тя, а очите ѝ се насълзиха, докато пристъпваше през изпуснатата таборетка. – Така че се разкарайте.
Дали Лиена и аз винаги щяхме да имаме този проблем? Може би трябваше да се включим в групата на костюмите и вратовръзките с останалите ни колеги.
– Дариус Кинг тук ли е? – Попита партньорката ми.
Слаба изненада се регистрира върху луничавото лице на червенокосата, после изражението ѝ се затвори.
– Кой пита?
– От полицията.
– О, наистина. – Тя сгъна ръце, а бедрото ѝ бе изпънато. – Имате ли документи за самоличност?
Лиена извади значката си от чантата за смяна и я предложи за проверка на бармана. Дръпнах ципа на якето си надолу, за да покажа своята, но не я подадох.
Прибирайки отново значката си, Лиена попита:
– И така? Той наоколо ли е?
– Нямам представа.
– Ти работиш тук, нали?
– Да, но обикновено не съм вътре по това време. – Жената махна към бутилките навсякъде, после към рафтовете зад нея, които бяха видимо празни. – Правя допълнително почистване.
– Ами Робин Пейдж? – Попитах. – Тя наоколо ли е?
– Не.
– Къде е тя?
– Откъде да знам? – Жената премести бедрото си в другата посока. – Аз съм барман, а не детегледачка. Не се занимавам с това.
Е, безпомощният ѝ отговор поне потвърждаваше, че тя смята Робин – подозрителния млад изпълнител, който се беше присъединил към „Големия гримоар“, беше убила необвързан демон, а седмица по-късно беше прескочила във „Врана и чук“ – за нов член в гилдията.
– Мога ли да ви помогна с нещо друго? – Добави червенокосата възможно най-агресивно.
Боже мой, този барман имаше лошо отношение. Тя съперничеше на гризливите маймуни от Големия гримоар по враждебност към властта.
– Какво ще кажете за пиня колада? – Попитах леко. – Със симпатичен малък чадър като…
– Никакви чадъри – изръмжа тя и удари с ръце по плота. – Казах, че е затворено, така че ако искаш да пиеш през деня, намери си някоя бинго зала.
Задуших се да изхъркам.
– Трябва да поговорим с майстора на гилдията ти – каза Лиена рязко. – Можеш ли да провериш дали той е в сградата? Ако не го направиш, ще трябва да я претърсим.
Нямахме заповед за обиск, но барманът не знаеше това – и се надявахме, че не е разбрала, че ни е необходима такава.
Червенокосата издуха въздух през носа си.
– Ще проверя. Изчакайте тук.
Преминавайки по дължината на бара, тя се насочи към стълбището в ъгъла, после спря и извика през рамо:
– И не пипайте нищо!
– Дадено, барманке – отвърнах аз.
Тя ми врътна очи, след което се изкачи по стълбите и се изгуби от погледа, оставяйки Лиена и мен сами с половин бар за алкохол без охрана. Въздъхнах тъжно. Какво трябва да направи човек, за да се сдобие с малко кокос и ананас в живота си? Да се премести в тропически курорт?
Все още уморен след адски дългия и опасен за живота ни ден вчера, извадих една табуретка и се плъзнах на нея, докато чакахме. Лиена се поколеба, после седна на стола до мен.
Явно пренебрегвайки нарежданията на червенокосата, обърнах бутилка бяло вино, за да прочета етикета.
– Наистина ли мислиш, че Роко е натопил изпълнителя електромаг срещу нас?
– Моментът е подходящ. – Тя подреди ред еднакви бутилки водка. – Изпълнителят вероятно е този, който вчера сутринта взриви колата ни, а Харолд призна, че е казал на Роко, че го разследваме. Това е достатъчно време, за да може Роко да повика някого, който да ни елиминира.
– Но това не обяснява защо Електромагьосникът има претенции към теб. – Погледнах профила ѝ с ъгълчето на окото си. – Той каза нещо за „прекалено дълги тринадесет години“. Десетгодишният ти син е убил златната рибка на този човек ли или нещо подобно?
Тя поклати глава.
– Цяла сутрин си блъскам главата и не мога да си спомня да съм го срещала някога преди. Но мисля, че…
Изчаках малко, после попитах:
– Какво мислиш?
Откъсвайки ъгъла на етикета на една бутилка, тя издиша бавно.
– Ако си прав, че е реагирал силно при вида на баща ми, има вероятност да ме преследва заради баща ми.
Дюх. Имаше нещо повече от вероятност. Но не го казах, а предпочетох да я подтикна да се отвори малко повече.
– Какво имаш предвид?
– Баща ми е прибрал много престъпници в кариерата си. Властници, които са си мислели, че са недосегаеми. – Тя прочисти гърлото си. – Почти клише е колко от тях са заплашвали да отмъстят на него и на семейството ни. Това се случваше всяка година.
– Ежегодно?
Тя кимна.
– Но това никога не е било истински проблем. Почти всички тези митици бяха екзекутирани. На всичкото отгоре ходех в частно митическо училище с отлична охрана, така че нямаше как мошеници да стигнат до мен.
– Но ти вече не си в частно училище.
– Не съм от години – контрира тя, като почти трескаво подбираше етикета – и никой никога не ме е притеснявал. Защо сега? И защо тук, толкова далеч от Лос Анджелис?
– Защо не попиташ баща си? Той ще познава всичките си случаи, а един убиец електромагьосник с незаконен договор с демон със сигурност ще се открои.
Лицето ѝ се стегна.
– Не мога, Кит.
– Защо? Не сте в добри отношения? – Намръщих се. – Не иска ли той да се върнеш в участъка в Лос Анджелис, за да работиш с него?
– Да.
– Тогава защо…
Тя откъсна парче етикет от бутилката.
– Кит, моля те. Не мога да попитам баща ми, край на историята.
Толкова за отварянето. Подпрях се с лакти на плота.
– Добре.
Седяхме тихо и гледах как Лиена откъсва лентички от етикета и ги трупа в малка хартиена планина върху плота на бара. Колко голяма беше тази сграда? Барманката не бързаше.
– Не ме гледай с такъв поглед, Кит.
– Какъв поглед?
– Този. – Тя започна да къса малките парченца етикет. – Това е твоята „мислеща“ физиономия.
– Ти не искаш да мисля?
Обикновено подобен отговор би предизвикал завъртане на очи, но тя изглеждаше твърде съсредоточена върху разграждането на този лош етикет до атомно ниво.
– Правиш тази физиономия, когато се опитваш да разбереш нещо – каза тя. – Или някого.
Подпрях брадичка на дланта си, без да казвам нищо. Прекъсването на връзката в обикновено логичния ѝ ум ме озадачи. Знаеше, че изпълнителят електромаг и баща ѝ са свързани по някакъв начин, но отказваше да се свърже с татко Шен относно разследването или да ми даде и най-малката информация за семейния си живот. Тя криеше нещо.
Така че, да, абсолютно се опитвах да я разбера.
– Аз… – прошепна тя. – Просто не мога да говоря за това, добре?
– Всичко е наред. – Не можех да понасям измъченото ѝ изражение, а и не исках да я карам да се чувства неудобно. Ако щеше да говори, щеше да го направи при собствените си условия.
Мълчанието между нас се разтягаше, ставаше все по-болезнено, но аз не знаех как да я успокоя.
– Това е… – Гласът ѝ стана още по-тих. – Просто той е толкова уважаван и успешен.
Поколебах се, несигурен как да тълкувам изявлението ѝ.
– Да бъдеш уважаван и успешен е нещо лошо?
– Не, но той е идеалният агент – страхотен лидер, опитен магьосник и най-добър следовател. Всички в Лос Анджелис гледат на него с възхищение, а аз бях толкова горда, че съм негова дъщеря.
Не пропуснах миналото време в последното изречение.
– Тогава той не е перфектният агент?
Лицето ѝ беше тревожно бледо.
– Той е унищожавал разбойнически гилдии и е прибрал много опасни престъпници. Дори е разкривал корумпирани агенти.
Защо думите ѝ бяха в пълно противоречие с тона и езика на тялото ѝ? Тя защитаваше баща си или го осъждаше?
Покрих ръката ѝ с моята, сривайки наклонената ѝ кула от микроскопични парченца етикет.
Раменете ѝ се свиха навътре, главата ѝ се наклони. Дълъг момент тя не каза нищо.
– Работих по едно от делата му. Последният ми случай като анализатор. Разследването на татко включваше този богат задник, който щеше да се измъкне поради липса на доказателства. Татко се беше отказал, но аз не исках да го разочаровам, затова продължих да ровя за всичко, което можехме да използваме, за да приковем обвиненията.
Ръката ѝ се сви в юмрук под моята.
– Исках да бъда агент като него. Бях посветила целия си живот на това да стана най-добрата възможна магьосница, по-добра от всеки друг, така че когато постъпих в полицията, да мога да бъда повишена в пълноправен агент и веднага да се присъединя към екипа му.
Изчаках, докато тя се мъчеше да говори. Гърлото ѝ работеше, опитвайки се да изтръгне думите – думи, които боляха като ножове, ако се съди по начина, по който лицето ѝ се смаляваше.
– Татко е взел подкуп в замяна на унищожаването на ключови доказателства по делото. – Стиснатият ѝ юмрук се отвори, а пръстите ѝ се свиха плътно около моите. – Намерих и други негови случаи, по един на всеки няколко години, в които обвиненията се проваляха по сходни причини – липса на доказателства. В повечето от тях заподозреният е бил богат, но не е бил известен или прочут.
– По дяволите – прошепнах аз.
– Сблъсках се с него. – Тя дишаше дълбоко, несигурно. – Той каза, че това не е голяма работа, защото не са били жестоки престъпници и просто се е грижел за бъдещето на семейството ни. И каза, че ако кажа на някого за това, ще съсипя кариерата и на двама ни. Никога нямаше да избягам от петното на лошото му име, нито пък семейството ни. Истината щеше да унищожи майка ми.
Тя ме погледна, сякаш да срещне очите ми беше най-трудното нещо, което някога е правила.
– Така че приключих случая, човекът се отърва с глоба за провинение, а татко ме препоръча за незабавно повишение в екипа за реагиране при измами.
Първата ѝ работа в екипа за реагиране на измамниците беше да залови избягал медиум, който минаваше през летището в Лос Анджелис. Беше ме арестувала, беше ме върнала със самолет във Ванкувър и беше приела позицията, която Блайт ѝ беше предложила.
И всичко това, за да стои далеч от баща си.
Спомних си колко твърдоглава беше, когато я срещнах за първи път. Колко осъдително се отнасяше към моето престъпно поведение и измамническа дейност. Колко напрегната и почти параноична, за да прави всичко правилно.
Сега всичко това имаше много повече смисъл.
– Нищо не съм направила, Кит. – В очите ѝ се появиха сълзи, но тя яростно ги отблъсна, преди да паднат. – Ти си единственият човек, на когото някога съм казвала. Всички мислят, че е невероятен, но той е пуснал престъпници заради лична изгода. И аз му позволих да се измъкне, защото – защото съм също толкова егоистична, колкото и той.
Гласът ѝ се пречупи и аз се смъкнах от стола, за да я обгърна с ръце.
– Не си отговорна за това, което баща ти е направил – промълвих, притискайки я плътно до гърдите си. – И не си егоист. Защитавала си себе си и майка си. Знам, че вярваш в закона и реда с всяка фибра на съществото си, Лиена, но не можеш да използваш това като мерило за всяко свое решение.
Тя ме погледна, а вината и скръбта засенчиха очите ѝ.
– Понякога законът и редът, както и доброто и злото, са на второ място след оцеляването. – Стиснах я нежно. – Ти оцеляваш. Това, че не си във физическа опасност, не означава, че не е оцеляване. Направила си това, което е трябвало да направиш, и това е нормално.
Вдишвайки несигурно дъх, тя измъкна ръка от прегръдката ми, за да избърше очите си, сякаш за да се увери, че няма да и се изплъзнат скрити сълзи.
– Това ли правеше в ККК? Да оцелееш? Изглежда, че те е грижа за справедливостта, но все пак си работил за престъпна гилдия.
– Преживявах – съгласих се аз. – Да се тревожиш за правилното и неправилното е лукс, с който някои хора не разполагат.
– Сигурно е остра и тежка истина.
При непознатия мъжки глас отскочих назад, като случайно издърпах Лиена от стола. Тя се разклати силно, като почти се преобърна.
Говорителят беше безупречно облечен мъж в края на четиридесетте или началото на петдесетте години. С добре поддържана солено-пиперлива коса и къса брада в тон с нея, той беше олицетворение на сребърна лисица. Стоеше зад плота срещу нас, безгрижен, сякаш по някакъв невъзможен начин не беше влязъл в стаята, не беше минал покрай бара и не се беше разположил на три метра от нас, без да забележим нито Лиена, нито аз.
Хладната му усмивка беше приветлива, но непринуденият, самоуверен начин, по който се държеше, ме изправи на нокти. Това беше човек, който еднакво добре може да ти стисне ръката или да ти пререже гърлото.
А аз нямах представа какво да очаквам.
Назад към част 18 Напред към част 20
