Глава 22
Защо не се изненадах, че обзавеждането на Големия гримоар е също толкова неприятно, колкото и повечето му членове? Предполагаемият лежанков стол, на който седях, нито се накланяше, нито предлагаше нещо, което поне малко да наподобява комфорт. Усещах всяка пружина през износената възглавница на седалката. Надявах се да са запазили касовата бележка.
Въпреки това задникът ми не помръдваше от тази възглавница. Вълните на замайване от прекомерното използване на способностите ми бяха преминали, но в слепоочията ми пулсираше главоболие. Трябваше да се възстановя, и то бързо.
Отворих едно око. Общата зона на гилдията беше напълно разрушена от кратката битка на осемте демона. Това беше второстепенната причина, поради която държах задника си на мястото му – моят беше единственият оцелял стол.
Петима агенти, сред които сър Ултимативно-Клепач-Най-Малък Харис, закръгленият и обичащ фланелите Джак Кътър и буфанският терамаг Улф, бяха пристигнали в гилдията, за да помогнат. Четиринайсетте споделени инфернуса се върнаха в здравия си калъф, който агент Харис носеше, докато нареждаше на подчинените си агенти да отведат Роко и поддръжниците му долу.
Лиена се приближаваше, даваше заповеди и допълваше отговарящите агенти за предишния хаос. Трудно е да се повярва, че бяха минали само трийсет минути, откакто бяхме разгадали играта на Роко.
Отново затворих очи и оставих Лиена да го направи. Не бях кой знае какъв разпоредител, така че само щях да преча, а и имаше голяма вероятност да ми се наложи да се върна към пълните си сили по-скоро рано, отколкото късно. Така че се промъквах колкото се може повече време за почивка, дори ако това означаваше да изтърпявам погледите на другите агенти всеки път, когато минаваха покрай мен с поредния заподозрян, завързан с магическа свинска опашка в ръка.
– Кит!
Започнах леко, дезориентиран. Дали не съм се унесъл за минута?
Лиена ми махна с ръка.
– Хайде. Капитан Блайт току-що пристигна.
Усещайки всяка вдлъбнатина в торса си от всяка жестока пружина, се измъкнах от стола и закрачих бързо, за да наваксам бясното темпо на Лиена. Насочихме се към стълбите.
– Как се чувстваш? – Попита тя.
Отворих вратата на стълбището и я задържах широко за нея.
– По-добре. Готова съм да се кача отново.
Тя мина първа.
– Какво направи, за да отвлечеш вниманието на всички? Изглеждаха ужасени.
Махнах с ръка на комплимента.
– Просто нещо, което видях в един стар филм за зомбита.
– Каквото и да беше, беше ефективно. Не мисля, че щяхме да ги спрем без него.
– Изглеждаше, че си ги затворила сама. Как така не съм виждал това заклинание преди?
– Това е експеримент, върху който работих преди няколко години. Всъщност бях забравила за него, но заклинанието за задържане, което използва електромага, ми напомни за него, затова го взех, когато се преобличах по-рано.
Тя потупа чантата си разсеяно.
– Заклинанието е склонно да се изстрелва в произволна посока. Отказах се от него, след като се обездвижих три пъти подред.
Слава на лейди Късмет, този път това не се беше случило.
Прекосихме основното ниво, преминахме през прашния магазин отпред и излязохме на тъмната, дъждовна улица. До бордюра бяха паркирани интелигентен автомобил, черен седан и голям необозначен ван, последният натоварен с Роко и приближените му в антимагически белезници. Агент Катър пазеше задните врати на микробуса.
Друг автомобил стоеше на празен ход по средата на улицата, насочен в грешната посока – голям черен джип, за който веднага разбрах, че принадлежи на нашия уважаван капитан. Тя по-скоро би смачкала интелигентна кола с телекинезата си, отколкото да влезе в нея.
Когато с Лиена се запътихме към него, шофьорската врата се отвори и от нея излезе Блайт. Без папки. Надникнах вътре в автомобила, проверявайки дали не са подредени на пътническата седалка.
– Доклад – излая тя.
– Намерихме четиринайсет нелегални инфернуса в офиса на Роко, които позволяват на всеки да контролира демона в тях – отвърна бързо Лиена.
– Всеки?
– Да. Те могат да се споделят, като душата на несвързан с тях човек е свързана с тях. Харолд е бил донор на душа за един от тях.
– Споделяеми инфернуси? – Блайт повтори с тон на отвращение, който напълно съвпадаше с чувствата ми по темата. – Роко възнамерявал да ги продаде на „Червения рум“?
– Смятаме, че е така. – Лиена стисна презрамката на чантата си. – Той вече е продал поне два… На Харолд и на още един. Невъзможно е да се разбере колко са те. Роко не говори.
Блайт сгъна ръце.
– Тогава го заведете в участъка и в стаята за разпити. Получихте доказателствата, от които се нуждаехме, и сега всички привилегии на ГМ, на които е разчитал, ще работят срещу него.
Тя се усмихна, докато казваше последната част, и честно казано, беше ужасяващо.
– Това ще отнеме твърде много време – не се съгласи Лиена, а в гласа ѝ се появи нотка на нервност, докато оспорваше инструкциите на капитана. – Вече знаем, че Червения рум има поне един от инфернусите, а те може да имат и повече. Трябва да превземем кораба им, преди да разберат, че Роко е арестуван, и да избягат в международни води.
Блайт обърна хладния си поглед към мен.
– А твоето мнение, Морис?
– Роко ще се прави на невинен до единайсетия час. Ако губим време в опити да получим повече информация от него, Червеният рум ще изчезне. Когато ги подслушвахме, те споменаха, че са готови да се измъкнат от входа възможно най-скоро. – Разширих стойката си, готов да отида на словесна престрелка заради това. – Дори един от тези инфернуси е твърде много. Трябва да ги спрем.
Капитанът ни прецени, после се обърна обратно към Лиена.
– Участък Ванкувър ще започне незабавна спешна операция за превземане на кораба на „Червения рум“, задържане на всички митици на борда и изземване на незаконните им артефакти от „Демоника“. Можете да използвате всички необходими ресурси.
– Аз? – Заекна Лиена.
– Агент Харис ще ръководи операцията. – Блайт погледна подчинената си със строг поглед. – Ти ще бъдеш негов заместник. Не искам да има никакви неуредени въпроси, агент Шен.
Лиена кимна решително.
– Да, госпожо. Веднага ще информирам агент Харис.
Тя отдаде на капитана бърз, разсеян поздрав, след което се завъртя на пета. Докато спринтираше обратно към гилдията, тя внезапно спря.
– Кит! – Измъкна ключовете за колата от чантата си и ми ги подхвърли. – Можеш ли да вземеш лаптопа си? Ще ни трябва.
Хванах ключовете с усмивка, а после се сетих, че имам публика. След като Лиена изчезна вътре, хвърлих страничен поглед към капитана.
– Значи я изпращате обратно в Лос Анджелис? – Попитах.
Блайт ме погледна.
– Каза ли ти защо е твърдо решена да остане тук?
– Да. – Извих вежди. – Ако я изпратиш обратно, с кариерата ѝ ще бъде свършено.
Тиха пауза.
– Нямате ли работа за вършене, агент Морис?
– Агент?
Тя изсумтя.
– Трябваше да издържиш изпита си по специалността от първия път, Морис. Не ти предложих тази работа, защото отговаряш на изискванията за агент. Поисках те, защото ти не отговаряш на тях.
С тази загадъчна нотка тя дръпна вратата на джипа си, качи се зад волана и отново хлопна вратата. Двигателят се завъртя и аз отстъпих назад, когато гумите изпищяха. Автомобилът се отклони към правилната страна на пътя и потегли.
Наблюдавах как задните светлини изчезват, после си поех дълго, бавно дъх. Трябваше да мина от първия си път, а? Въпреки че не отговарях на типичния модел за агент? Въпреки че тя беше подредила полето срещу мен?
Чувствах се така, сякаш ми липсваше нещо.
Поклатих глава, подминах струпването на автомобили на полицията и тръгнах нагоре по улицата. Нашият самотен смарт автомобил чакаше на половин пресечка под тъмна улична лампа със счупена крушка. Изглеждаше като преди цяла вечност, когато тайно наблюдавахме за излизането на Тае-мин, въпреки че беше минал само час.
Човече, последните няколко дни се бяха проточили цяла вечност. Заплащаше ли се за извънреден труд, ако вкараш цяла вечност в четиридесет и осем часа? Или поне отпуск? Всичко, което исках в момента, беше плаж, безкраен запас от кокошито и може би компанията на една магьосница, която се занимаваше с отричане.
Докато бърках ключовете на Лиена в тъмното, безмълвно проклинайки счупената улична лампа, задната част на врата ми изтръпна. Погледнах надолу към суетата на гилдията и полицията на половин пресечка оттук, после се обърнах да погледна в другата посока.
И се озовах лице в лице с широк, гол, червеникав торс.
Погледът ми се стрелна нагоре и срещна чифт светещи малинови очи над остра челюст и оголени зъби.
Нямах никакъв шанс. Демонът се нуждаеше само от миг, за да обхване гърлото ми с огромната си ръка, за да осъзнае опасността. Той ме вдигна от краката ми, стискайки още по-силно дихателната ми тръба. Ключовете паднаха от ръката ми. Устата ми зейна, дробовете ми мигновено изкрещяха за въздух, а ръцете ми безполезно разкъсваха дебелите пръсти на демона.
Движение в периферията ми. Сенчеста фигура, облегната на стената, със слънчеви очила въпреки тъмнината, наблюдаваща как демонът му ме души.
В паниката си хвърлих към него и демона всички възможни изкривявания, за които се сетих. Забавачницата, Разделеният комплект, дори копие на грозната физиономия на самия демон, което се носеше зад мен, но звярът продължаваше да ме души. Главата ми се завъртя. В зрението ми се появиха черни петна. Нуждата от въздух заличи всяка друга мисъл в главата ми.
Агент Катър беше на петдесетина метра надолу по пътя, но тази безполезна улична лампа ни беше забулила в мрак.
Дори и да погледнеше натам, нямаше да ме види. Никой нямаше да дойде да ме спаси.
Устните на демона се отдръпнаха. Злобната му усмивка и светещите му очи бяха последните неща, които видях, когато съзнанието ми се потопи в черна бездна.
Назад към част 22 Напред към част 24
