Глава 6
Ашуини се усмихна на другата жена с усмивка, която се беше научила да формира в онзи бял ад, в който брат ѝ я захвърли, докато ѝ казваше, че това ще нарани повече него, отколкото нея.
– Ти подписа договора си с кръв. Сега си в неизпълнение. – Лицето на Моник побеля като лист.
– Със сигурност той няма да ми търси сметка за това. – Каза Моник с тънък като тел глас. – Бях под натиск.
– Не изглежда така. А сега млъкни и ме последвай.
Фактът, че Моник изведнъж стана кротка, каза на Ашуини всичко, което трябваше да знае за Назарах.
– Тук долу. – Хващайки вампира за ръката, тя вкара Моник в една ниша миг преди няколко от хората на Калан да се втурнат по коридора. Вдигна ръка и посочи към дима. – Огънят е натам.
Един от тях почти спря, очите му се присвиха, но после се чу вик, когато някой намери срутената форма на Перида и той се затича. Ашуини измъкна Моник от нишата и се затича по коридора с бясна скорост.
– Аш.
Завивайки към вратата, която Джанвиер беше бутнал, тя почти хвърли мишената вътре, преди да счупи ключалката. Вятърът я накара да забележи широко отворените балконски врати – в този момент можеше да целуне Джанвиер.
След това посегна към арбалета, който тя се бе отказала да ползва, заедно с останалите неща в куфара. Като преметна скъпоценното оръжие над главата си, тя притисна устни към изненаданите му устни в твърда, хапеща ласка.
– Не предполагам, че си успял да намериш и една кола.
Кейджън примигна, поклати глава и се усмихна.
– Можем да го направим, когато излезем навън.
Още докато говореха, те се движеха към балкона.
– Можеш ли да скачаш. – Попита тя Джанвиер. Отговорът му беше да се издърпа нагоре, за да приклекне на парапета.
– Моник. – Той протегна ръка. Ашуини искаше да отсече лилиевобялата ръка, която се плъзна в неговата – кожата на Моник беше безупречно нежна като фините кости на лицето ѝ. Вместо това тя наблюдаваше вратата, докато двамата вампири прескочиха значителното разстояние до земята и се приземиха безопасно, като котки, на крака.
Джанвиер вдигна поглед точно когато някой започна да рита по вратата на спалнята. Изтича обратно, заключи балконските врати, за да ги забави още малко, след което се преметна през парапета. Джанвиер беше вдигнал ръце в обещание да я хване, но Ашуини не се доверяваше толкова много на никого.
Измъкна тънка връв, вградена в гривната, която носеше на лявата си китка, завърза единия ѝ край около стойките на балкона, после уви останалата част около ръцете си и се спусна надолу със скорост, която остави следи от изгаряне по дланите ѝ. Остави връвта там, където беше, защото знаеше, че вампирите от „Лисицата“ няма да имат никаква полза от него, и се обърна към Джанвиер, който я чакаше с вдигната вежда.
– Кола – каза тя остро.
Той махна с ръка наляво.
– Пътят е натам.
– Ще е пълно с хора на Калан. – Мръщейки се, тя зави надясно. – Няма ли гараж там отзад?
Очите на Джанвиер блеснаха.
– Мисля, че преди час видях един хамър да влиза.
Двамата се спогледаха. Усмихнаха се.
– Какво. – Моник направи демонстрация, че пристъпва от крак на крак, сякаш ѝ е студено, когато температурата беше доста над допустимата.
– Дръж се – каза Ашуини и тръгна към гаража, знаейки, че вампирът ще направи каквото му нареди – страхът в очите ѝ само при намека за гнева на Назарах беше наказателно реален.
Гаражът беше заключен, но нямаше охрана, вероятно благодарение на пожара.
– Там горе. – Ашуини посочи прозореца точно под покрива.
Джанвиер не чакаше. Върна се с няколко метра назад, приближи се към стената с усилен бяг и с един мощен скок скочи до перваза на прозореца. Като чу въздишката на Моник, Ашуини се обърна.
– Не си виждала никой да прави това преди.
Беше предположила, че всички по-възрастни вампири могат да се движат с тази дива грация. Блондинката поклати глава с разтворени устни и широко отворени очи.
– Почти съм сигурна, че дори дядо не може да се движи така, а той започва шестия си век.
Стъклата заваляха, когато Джанвиер си проби път и падна вътре в гаража – навреме. Защото Ашуини усещаше под подметките на краката си гръмотевицата на преследването. Изваждайки пистолета си, тя се обърна към Моник.
– Имаш ли някакви възможности за нападение. Знаеш ли как да стреляш с оръжие.
– Лицето и тялото ми са моите оръжия, ловецо на гилдията. – В тона ѝ се появи намек за онази насмешка от висшата класа. – Сексът е почти толкова физически, колкото ми стига.
– Срам за теб. – Тя удари с юмрук по вратата на гаража. – Побързай, Джанвиер.
– Откога един вампир е част от гилдията на ловците? – Попита Моник, като се промъкна зад Ашуини, когато първият преследвач се появи зад ъгъла, а ръката му се вдигна, за да покаже внушителен пистолет.
Пренебрегвайки ръката му, Ашуини го простреля в крака. Той се смачка като толкова много хартия, но вече имаше втори мъж, а след това и трети.
– Джанвиер.
Вратата се плъзна достатъчно назад, за да могат Моник и Ашуини да се вмъкнат. Когато се обърна, Джанвиер вече отваряше вратите на „Хамър“-а и видя как яркожълтият автомобил мърка в тиха готовност.
– Горещо, по дяволите. – Завъртайки се на пета, тя простреля краката на още двама преследвачи.
– Сами. – Като направи последен изстрел, тя се вмъкна в предната част, а Моник се сви в задната. Джанвиер я стрелна с усмивка.
– Закопчайте коланите.
– Давай. – Подпряла краката си, тя кимна. – Върви.
Излязоха от гаража със скърцане на огънат метал и скъсана тел, докато вратите се огъваха по пътя им. Чуха се писъци, когато мъже и жени се измъкнаха от пътя, но „Хамър“-ът не спираше за никого. И когато куршумите рикошираха от страните, Ашуини се усмихна.
– Предполагам, че и Калан е параноик.
– За наш късмет.
Джанвиер превключи на по-висока предавка, докато препускаха през поддържаните тревни площи на Калан и си пробиваха път през един-два живи плета. Ашуини използва случая да презареди пистолета си и да извърне глава, за да провери дали Моник е все още жива. Русокосата вампирка я гледаше с толкова кръгли очи, че бялото се виждаше от всички страни.
– И двамата сте луди. – Усмихвайки се, Ашуини се завъртя обратно към предната част, точно навреме, за да види как друг хамър идва към тях по пресечен път отдясно. – Джанвиер, виждаш ли това. – Тя спусна прозореца си. – Калан кара.
– Отвлечи вниманието му, шер.
– Вече го направих.
Охлаждайки съзнанието си, докато в него нямаше нищо и никой друг, тя се прицели в движещата се мишена. Първият ѝ куршум попадна в джантата на гумата, но вторият беше точен.
– Има някакво защитно покритие върху гумите – промълви тя, когато куршумът не успя да нанесе никакви щети. Захвърли пистолета, вдигна арбалета и заби една стрела на мястото му.
Хамърът отскочи силно, докато преминаваха през малък цъфтящ жив плет и излизаха на пътя, но тя продължи да следи другия автомобил, като не обръщаше внимание на изстрелите, които идваха към нея.
Лицето на Калан се фокусира изненадващо близо, когато другият вампир завъртя черния си хамър рязко наляво в опит да ги пресече.
– Съжалявам, Кълън – прошепна Ашуини почти на себе си – не днес.
Стрелата се заби в задната гума на „Хамър“-а, като наклони автомобила настрани. Това забави Калън само с малко, но само от малко се нуждаеха.
– Долу. – Изкрещя Джанвиер, докато караше като дявол през и над колите, барикадирали металните порти. Върху главата ѝ се изсипаха предпазни стъкла, а „Хамър“-ът изстена зловещо, но после изведнъж се озоваха на пътя, отдалечавайки се от Калан и екипа му много по-бързо, отколкото някой би могъл да ги настигне.
Тя вдигна глава и избърса стъклото… и видя рамото на Джанвиер, притиснато към седалката с метален шип, който трябваше да е от портата. Той продължаваше да шофира, със стиснати зъби и разкъсано лице. Пренебрегвайки множеството оплаквания на Моник от задната седалка, Ашуини разкопча предпазния си колан, обърна се, за да подпре гърба си на таблото, и хвана шипа.
– Готов, шер. – Изстреля към нея усмивка, обагрена с кръв. – Давай.
Знаейки, че вампиризмът не е предпазен от болка, тя се хвана здраво, изчака, докато се озоват на гладък участък от пътя, и дръпна.
Джанвиер изруга бърз поток от много каджън френски, но успя да задържи колата на пътя. Взирайки се в дебелината на нещото, което беше извадила, тя усети как стомахът ѝ се свива.
– Ебаси, то е по-голямо от арбалет.
– Добре е да знам, че няма да боли толкова, когато ме застреляш.
Тя пусна метала върху килимчето на колата и се върна на мястото си.
– По-добре да се обадя на Назарах.
Точно в тази секунда не можеше да мисли за стрелба по Джанвиер, не и когато бе усетила ръката му върху главата си, докато минаваха през портата. Моник изхлипа.
– Не ме връщай при него. Моля те.
– Знаеш правилата. – Тонът на Джанвиер беше по-твърд, отколкото Ашуини някога е чувала. – Ти знаеше правилата по-добре от повечето Кандидати, преди да решиш да станеш вампир. Не се опитвай да ги променяш сега.
– Не знаех, че ще има толкова голям ужас. – Жената вампир срещна очите на Ашуини в огледалото. – Виждала ли си го. Срещна го. – При кимването на Ашуини Моник продължи. – А сега си представи, че си сама в стая с него, представи си как той се разхожда около теб и те заобикаля, докато ти стоиш там и се опитваш да се справиш, да не мислиш за всички неща, които би могъл да ви направи знаейки, че ще останеш в съзнание за всички тях.
– Не е нужно да си представям – каза Ашуини, а гърлото ѝ се задъхваше от спомена. – Била съм в спасителните отряди на гилдията. Виждала съм вампири да преживяват неща, които никой не бива да преживява.
– Всичко се лекува – прошепна Моника. – Веднъж видях как Жан загуби и двата си крака за наказание. Той се излекува. Тогава си помислих, че няма да е толкова лошо. Но умът… той не се лекува.
Погледът ѝ се насочи към Джанвиер, но другият вампир беше съсредоточен върху пътя, а разкъсаното му лице се възстановяваше пред очите на Ашуини.
Осъзна, че скоро ще му трябва кръв. Много от нея. Вече изглеждаше по-слаб, костите му бяха силно изразени на фона на кожата.
– Можеш ли да стигнеш до Назарах? – Попита тя.
– Ще ми предложиш ли сладката си кръв, ако кажа не.
– Това отговаря на въпроса. – Малка усмивка, бели линии около устата му.
– Услуга, шер. Избърши кръвта от лицето ми. – Разкъсвайки долния край на тениската си, тя изчисти кървавата кашата от очите му, преди да изчисти останалата част от лицето му.
– Случвало ли ти се е да ти израсне крайник? – Хладни сенки преминаха през Джанвиер.
– Попитай ме, когато останем сами. – Очите му се стрелнаха за секунда към огледалото за обратно виждане. – Бих си помислил, че ще си една от любимките на Назарах, Моник. Той харесва красотата.
Моник се размърда, обвивайки по-здраво ръцете си около себе си въпреки топлата околна температура.
– Той харесва повече болката. Надявам се, че никога няма да ме вземе в леглото си.
– Вече не го е направил. – Джанвиер не направи опит да скрие изненадата си. Вампирът на задната седалка се разсмя на пресекулки.
– Казва, че ми трябва време да узрея, да се науча да приемам „удоволствието“, което ми предлага.
– По дяволите – промълви Ашуини. – Сега тя ме кара да я съжалявам.
– Недей – каза Джанвиер. – Тя е направила своя избор. Сега се опитва да те манипулира.
– Разбира се, че го прави. – Ашуини се усмихна на погледа, който той ѝ хвърли. – Моник се надява, че ще се застъпя за нея срещу Назарах, което вероятно ще ме убие и ще отклони вниманието от нея.
Откъм гърба се разнесе хладна тишина. След това:
– Ти си по-умна, отколкото изглеждаш, ловецо на гилдията.
– Ей, благодаря. – Похърквайки, тя завъртя раменете си, за да пренастрои костите си. – В Академията на гилдията ни учат добре. Знам какво е едно от първите правила на лова.
– Осведоми ме. – От думите се отрони лед.
– Никога, никога не съжалявай вампир. Те ще приемат това съжаление и ще го използват, за да ти разкъсат гърлото, като през цялото време ще се усмихват.
– Преди година бях човек като теб – каза Моник.
– Основната дума е „беше“. – Тя извади мобилния си телефон. – Сега си Създадена и сега си такава, какъвто те е създал Назарах.
Ангелът беше доволен да чуе, че неговият домашен любимец е бил върнат.
– Доведи я тук, ловецо на гилдията. Имаме въпроси за обсъждане и съм сигурен, че тя най-много иска да се събере със семейството си.
Ашуини разпозна Антоан Бомон и Симон Дешанел от снимките им. И все пак на нито една от снимките, които беше видяла, лицата им не бяха покрити с хлъзгав слой чист, животински ужас.
Антоан го прикриваше добре, но цялото му същество беше съсредоточено върху ангела, който стоеше така спокойно до прозорците срещу кралскосиния диван, където седяха другите двама. Симона, ароматна и секси в яркочервена рокля, не беше толкова добра в прикриването на емоциите си.
Ръцете ѝ се въртяха отново и отново в скута ѝ, а очите ѝ проследяваха всяко мъничко движение на Назарах. Когато Ашуини и Джанвиер влязоха с Моник – след като бяха направили една много бърза спирка, за да ѝ купят чифт дънки и тениска.
Очите на Антоан се насочиха към многократно отдалечената му внучка, но Симона продължи да държи погледа си върху най-опасния хищник в стаята.
– Моник – каза Назарах с нежен глас, който се уви около гърлото на Ашуини като примка. – Ела тук, мила моя.
Златокосата вампирка тръгна към господаря си на треперещи крака.
– Господарю, аз не съм избрала да наруша договора си. Моля, повярвайте ми.
– Хм. – Очите му се вдигнаха. – Какво ще кажеш, ловецо?
Ашуини се насили да говори през стягането в гърлото си.
– Изпълних задачата си. Работата ми приключва с нейното завръщане.
– Толкова учтиво. – Поставяйки ръка на главата на Моник, когато тя падна на колене пред него, Назарах се усмихна. – Това няма голямо значение. Аз ще получа своите отговори. А ти ще останеш за банкета, разбира се.
– Трябва да се върна към задълженията си в гилдията.
Кехлибарените му очи я държаха замръзнала.
– Това не беше покана, Ловецо на гилдията.
Назад към част 5 Напред към част 7
