Глава 5
– Роко Торн е съмнителен човек.
– Да – съгласи се Лиена, наведена над лаптопа си. – Но доколкото виждам, той не прави нищо очевидно незаконно.
Бяхме се заключили в една свободна заседателна зала на втория етаж на участъка. С една-единствена маса, няколко евтини офис стола и висящ от тавана проектор, тя приличаше на стаята, в която преди пет месеца се бях изправил пред съдебния съвет.
Останките от вечерята ни за вкъщи бяха подредени от другата страна на масата, а разпечатките, свързани с Роко Торн и неговата гилдия, покриваха останалата част. Лаптопът ми беше закачен към проектора, а бялата стена срещу нас беше изпълнена със свръхголяма версия на моята електронна таблица – която бяхме разширили, за да включи още няколкостотин клетки и още толкова информация, старателно организирана в една изключително изчерпателна информационна мрежа.
За съжаление все още не бяхме открили нищо толкова подозрително, колкото неотдавнашния пристъп на Роко.
– Всичките му разрешителни и инспекции изглеждат добре – казах аз, прелиствайки купчина разпечатки. – Трябва да проверим с инспектора, да го попитаме дали е забелязал нещо подозрително.
– Вероятно ще ти каже, че не би подписал договорите, ако в тях имаше нещо подозрително – контрира Лиена, докато подвързваше още един куп документи. – В Северна Америка има само няколко дузини инспектори на „Демоника“ и от това, което съм чувала, всички те са самонадеяни старци, които мразят, когато някой поставя под съмнение тяхната експертиза.
– Полезно. – Изтеглих информацията за инспектора. – Изглежда, че сегашното му назначение е в Аляска, където ръководи преговори по договор. Допълнително не е полезен. Надявам се, че някой от тези други документи може да хвърли малко светлина.
Шушукахме тихо наоколо в продължение на минута, докато търсех в купчините хартия всички одобрени от инспектора разрешителни. Срязах пакета и го оставих настрана.
– Дали Роко е обиколил спящите гилдии и е пуснал обява за демони „Купи едно, получи едно безплатно“? – Измърморих, докато придърпвах нов куп – документи от Големия гримоар – книга вместо документите за призоваване на Роко. – Харолд каза, че е потърсил Роко, но съм почти сигурен, че единствените верни неща, които каза, бяха „ъ“ и „ъ“.
– Той определено крие нещо. – Тя захлупи една хартия с раздразнено изпъшкване. -Тази гилдия! Ако не друго, имат нужда от обстоен одит и няколко глоби, за да се научат да попълват правилно формулярите. Повечето от тях са отхвърлени заради глупави грешки.
– Да, като тази. – Потупах страницата пред себе си. – В това заявление за членство от края на октомври липсва разделът за историята на гилдията. – Примижах. – Въпреки това беше одобрена.
Тя погледна разпечатката.
– Това не би трябвало да мине. Кой го е одобрил?
Обърнах я, за да проверя подписа в долната част.
– Стефани Уайт.
Приближавайки лаптопа си, Лиена почука по клавиатурата.
– Тя е анализатор в… Едмънтън? Защо това е било одобрено от някой в друга провинция?
Разменихме си погледи, след което отново се заровихме в купчините с документи. Стрелките на скучния бял часовник на стената тиктакаха насам-натам, докато часовете минаваха. Докато подредим всеки формуляр, който Големия гримоар беше подал през последните две години, очите ми горяха.
Имахме три комплекта документи. Единият беше целият Велик „Не може да следва основни инструкции“.
Отхвърлените формуляри на Гримоара. Единият беше цялата им одобрена документация, която изглеждаше законна.
Третият и най-малък куп беше интересният. Оказа се, че Стефани Уайт е одобрила само този един формуляр. Но агентите от Отава, Монреал, Уинипег, Торонто, Сиатъл, Портланд, Сакраменто, Солт Лейк Сити, Бостън и Питсбърг в някакъв момент бяха одобрили по един формуляр за Роко.
Той беше или супер чаровник, равен на Джордан Белфорт, или изнудвач с мръсотия за няколко различни агенти на полицията, или фалшификатор, който никога не се е представял за един и същ агент два пъти.
Отпуснах се на стола си, масажирайки слепоочията си.
– Добре. Роко вероятно е направил нещо подмолно, за да прокара тези одобрения. Какво сега? Да се свържем с всички тези агенти и да разберем защо са одобрили формулярите?
Поклащайки глава, Лиена се подпря с лакти на масата.
– Възможно е Роко да е купил или изнудвал тези агенти. Ако започнем да задаваме въпроси, те могат да му дадат сигнал.
– Добра забележка. И какво правим?
Тя погледна купчината вероятни фалшификати, сякаш предпочиташе да ги запали, отколкото да ги прочете отново.
– Трябва да каталогизираме кой и какво включва всеки формуляр и да се опитаме да намерим модели или улики за това какво е замислил Роко.
– Точно така. – Примижах срещу нападащите очите флуоресцентни светлини, след което се изправих на крака.
Пресякох към затворената врата и ударих ключа за осветлението. Всички лампи изгаснаха, като единственият източник на светлина остана проекторът.
– Толкова по-добре.
– Не можем да четем документи на тъмно.
– Знам, но имаме нужда от почивка. – Потискайки прозявката си, се върнах на мястото си до нея. – Ако не спра за няколко минути, зениците ми ще се разтопят от очните ябълки, а ти не би искала да си отговорна за ослепяването на начинаещ майстор-агент, нали?
– Майстор-агент? – Сухо повтори тя. – Какво трябва да означава това?
– Ти ми кажи. – Намалих до минимум електронната си таблица и започнах да търся филм, който няма да бъде съсипан от калпавия проектор и дрезгавите високоговорители на лаптопа. – Какво ще кажеш за този? Името на главния герой е Харолд, също като първия ни заподозрян.
Тя се облегна назад на стола си.
– Имаме ли време за филм?
– Винаги има време за филм. – Натиснах бутона за възпроизвеждане. – Започни да гледаш. Ще се върна веднага.
Измъкнах се от заседателната зала и се запътих към празните коридори на участъка за принадлежности за гледане на филми. Беше след десет часа и всички агенти от нощната смяна, с изключение на шепа, се бяха прибрали по домовете си за през нощта.
Може би, когато станех пълноправен агент, щях да поискам нощна смяна. Щеше да е тихо, без Вини и щях да мога да гледам филми, без да ме хванат.
Пет минути по-късно затворих вратата на заседателната зала и се отпуснах на стола си. Уил Ферел изпълни екрана, играейки ролята на педантично подробен агент на данъчната служба. Докато Лиена гледаше с недоумение, аз разтоварих на масата две газирани напитки и пет различни пакетчета мини чипс от автомата. Разгънах последния си артикул, пухкаво одеяло с пискюли по ъглите, и го разтърсих.
– Откъде имаш одеяло?
– Взех го назаем от бюрото на Пола. Тя няма да има нищо против. – Прехвърлих го върху моите и на Лиена крака, след което се облегнах назад и оставих отчетливия английски акцент на Ема Томпсън да ме залее. – Гледала ли си го преди?
– Не – промърмори Лиена, като също изпъна краката си. – Добър ли е?
– Нямаше да го избера, ако не беше.
Настанихме се, като и двамата се преструвахме, че уютното одеяло някак си ще превърне скованите ни въртящи се столове в един изключително удобен диван. Поне аз се надявах да е така.
Избрах един пакет с кренвирши и го дръпнах да се отвори. „Харолд“ на Уил Ферел не ми напомня много на нашия Харолд от деликатесното заведение, но получавам сериозни вибрации на дежа вю от колегите му от IRS.
– Тези кабинки изглеждат точно като тези в полицията. – Тя измъкна кренвирш от пликчето ми. – Тази стая може да е булпейнът на участъка в Лос Анджелис.
Откраднах поглед към нея.
– По-хубава ли е от тази тук?
– Малко. Разполагат с по-голям бюджет.
– Но все пак предпочиташ да е тук?
Тя се поколеба по средата на избора на още един солен кренвирш.
– Да.
Обмислях дали да попитам, но после го подхвърлих.
– Не искаш да работиш с баща си?
Бавно, сякаш обмисляше всяко малко движение, тя поднесе кренвирша към устата си и отхапа малко ъгълче.
– Сигурно няма смисъл за теб. Струва ми се, че трябва да искам да съм близо до родителите си, нали?
Беше права, че за мен нямаше смисъл, най-вече защото никога не съм познавал родителите си. Може би щях да искам да съм по-близо до тях, ако бяха живи. А може би не. Сигурно щеше да зависи от това дали са били, разбираш ли, достойни човешки същества.
– Не знаеш какво е да си под сянката на очакванията на всички – продължи тя тихо. – Не само на баща ми, но и на всички в участъка. Всеки един агент в Лос Анджелис го познава, познава и мен и всички очакват да бъда като него. – Взирайки се мрачно в кренвирша си, тя добави почти нечуто: – Не мога да дишам на онова място.
– Е, искам да кажа, че никога не съм го срещал. – Хвърлих ѝ страничен поглед. – Но се обзалагам, че си също толкова добра или дори по-добра от него на твоята възраст и един ден ще имаш автобиография като неговата.
Пръстите ѝ се свиха и счупиха кренвирша наполовина.
– Не, няма да го направя.
Гледах я как вади счупените парчета от одеялото, без да съм сигурен за какво се бори, но разпознах тихата, сдържана мъка на лицето ѝ.
– Ще разбием Роко и Големия гримоар и тогава Блайт ще те моли да останеш.
Тя успя да се усмихне крехко.
– Роко, да, но не съм сигурна за Големия гримоар като цяло. Ще зависи от това какво ще намерим. Капитан Блайт иска да заведе дело за разпускане, но да свалим ГМ не означава автоматично, че цялата гилдия също пада.
– Ще намерим нещо, което да задоволи капитана.
Тя забърса одеялото.
– Законът трябва да е невинен до доказване на противното, Кит. Дали търсенето на престъпна дейност изобщо е етично?
Преметнах ръка през раменете ѝ и я притиснах нежно.
– Не го премисляй, Лиена. Знаем, че Роко е гнил, дори и да не знаем как и защо, а всеки път, когато ГМ е замесен в престъпление, винаги се разследва цялата гилдия. Това е стандартна процедура.
Раменете ѝ се отпуснаха под ръката ми.
– Точно така. Прав си.
Преместих ръката си на облегалката на стола ѝ и се настанихме, за да гледаме филма. Колкото и да ми харесваше сухият абсурд на Дъстин Хофман, мислите ми все се връщаха към Лиена. Какво в баща ѝ и в участъка в Лос Анджелис я накара да настръхне? Дали натискът да се справи с прочутата кариера на баща си? Дали Лиена и аз преминавахме етичните граници, като следвахме повелителното задание на Блайт? Дали всички ние бяхме просто герои в история, контролирана от невротичен автор с писателски блокаж?
Клепачите ми натежаха; не беше лесно да си божество на електронните таблици и часовете, прекарани в организиране на всички тези клетки, най-накрая ме настигнаха. Когато брадичката ми се наклони напред, на рамото ми се настани мека тежест – главата на Лиена. Тя се облегна на мен, с една ръка през свързаните ни подлакътници, а очите ѝ бяха затворени, докато сиянието от проектора се отразяваше от гладката ѝ буза.
Оставих ръката си да се плъзне от облегалката на стола ѝ и я преметнах през раменете ѝ. Тя изпусна дълга, сънна въздишка. Дали и вчера е работила до късно, работейки по собствените си ъгли на Големия гримоар в търсене на случай, който да убеди Блайт да я остави? Ако не намерим начин да свалим гилдията, това може да е последният филм, който гледаме заедно.
Вратата на заседателната зала се отвори и ни заля със светлина от залата.
Аз се изправих, а Лиена се дръпна толкова бързо, че едва не преобърна стола си. Завъртяхме се, примигвайки срещу яркостта.
Сякаш извикана от мисълта ми за нея, Блайт стоеше на прага, обрамчена от флуоресцентното осветление, а лицето ѝ беше в сянка. По дяволите, тази жена наистина ли беше прикрит демон? Бях си помислил за киборг, но сега си мислех за Азазел във формата на Блайт.
Централата на МПД не работи като стандартните полицейски участъци – не разполагаме с пълен персонал двадесет и четири часа и седем дни в седмицата. Занимаваме се по-скоро с разследване на незаконни магьосничества и митични документи, отколкото със спиране на движението и битови престъпления. Така че, като изключим оператора на горещата линия за спешни случаи и няколко нещастни дежурни агенти, повечето от нас се прибират вкъщи в края на работния ден – включително и капитанът.
Но очевидно не и тази вечер.
Тя натисна ключа за осветлението, заливайки заседателната зала с още повече светлина, и аз се размърдах като студент с махмурлук в осем часа сутринта.
– Агент Шен. Господин Морис. – Погледът ѝ се стрелна между нас. – Не си спомням да съм определяла някое помещение в участъка като стая за отдих.
– Работим – изригна Лиена, а по бузите ѝ се появи слаба руменина. – Или, искам да кажа, че правим кратка почивка, но през цялото време работим.
– Върху какво?
– Случаят с Големия гримоар.
Блайт премести купчината папки на ръката си.
– Включила си г-н Морис?
– Агентите винаги имат подкрепа от анализатори – вмъкнах аз. – Обикновено си имат и партньори, но всичко, което правя, е да помагам в работата по случая, което е моя работа.
Устните на капитана се изтъниха.
– Покажи ѝ какво си открила, Лиена – предложих с тих глас.
Тя подскочи, сякаш я бях бутнал. Грабна лаптопа ми, излезе от все още пуснатия филм и извади моята славна електронна таблица. Подчертавайки различни колони, тя обясни резултатите ни от началото до края, а аз не казах нито дума, когато представи всичките ни изводи като нейни единствени.
Защото точно това исках да направи.
– И така – заключи Лиена – съсредоточавам се върху две следи – подозрителните документи на Роко и спящите му митични клиенти. Харолд е основното лице, което ме интересува. Въз основа на данните от банковата му сметка той не би трябвало да може да си позволи договор с демон. Бих искала да се заровя по-дълбоко във финансите му, както и във финансите на другите спящи митици от нашия списък.
Блайт кимна рязко.
– Ще се погрижа за разрешението. Това ли е всичко, с което разполагате до момента?
– Да, госпожо.
– Отлично. А сега ми кажете каква част от това е дело на Морис.
– Нито едно – скочих аз. – Само помагах – печатах, организирах, правех наистина красиви електронни таблици и други подобни неща.
– Вече съм наясно, че сте способен и безпощаден лъжец, господин Морис. Агент Шен обаче не се справя добре с прикриването на вината си.
Лиена помръкна, после бързо възстанови неутралното си изражение.
– Нямаше да съм на този етап без Кит. Той има шесто чувство за разкриване на подозрителна дейност.
– Вероятно защото самият той е участвал в толкова много от тях – отбеляза Блайт. – Ако той се оказва ценен за разследването ти, продължавай да го използваш. Предпочитам да видя как използва инстинктите си, вместо да измъчва колегата си по бюро.
– Моята помощ няма да повлияе на нищо? – Попитах бързо. – Няма ли някакви особени обстоятелства по този случай?
Тя се изхили на опита ми да намекна за сделката ѝ с Лиена.
– Не, Морис. В края на краищата ти все още си само анализатор.
Беше мой ред да трепна.
– А сега се прибирайте вкъщи – изръмжа тя – преди да се наложи да открия кои точно правила нарушавате и да ви напиша акт.
Поздравих тихо. Блайт отвърна с мрънкане, след което се шмугна обратно в ярко осветения коридор, откъдето беше дошла.
След като изчаках да се уверя, че наистина си е тръгнала, се отпуснах на масата. Лиена издиша рязко през носа си, докато затваряше лаптопа ми.
– Е – промълви тя – можеше да бъде и по-зле.
– Да, много по-лошо. И хей, от друга страна, вече мога официално да ти помагам по случая. – Повдигнах вежди. – Чувствай се свободна да ме използваш както искаш.
Тя ме плесна по ръката.
– Ако искаш да ми помогнеш, ще се срещнем на паркинга точно в девет сутринта.
– А? Къде отиваме?
– В полето. – Тя ме погледна със собственото си раздвижване на веждите. – Така че закопчай коланите, господин анализатор.
Назад към част 5 Напред към част 7
