Глава 33
ЗИЛАС
Дом.
Аромати на пясък. Скорошен дъжд. Нощно хладна скала.
Посоките се въртят и обръщат, докато падам, а после земята се появява под мен. Ръцете ми се впиват в червения пясък. Вкопавам пръстите си, усещам грубите зърна. Вдишвам. Вкуси го. Начало.
Поглеждам нагоре, сетивата ми се протягат. Називер е близо. Точно пред него, на колене, с наведена глава. Кървящ, ранен, с разбити крила. Трудно се лекува. Може ли да го направи?
Няма значение. Не ме интересува.
Изтласквам се на крака. Болка. Кръв. Раните са лоши, но няма да ме убият.
Ясно небе над мен, тъмносиньо, което става все по-светло. Меко оранжево на хоризонта, проблясващо през заобикалящите ме Ахлевиш, стърчащи високо над главата ми. Тяхната сила ме зове. Кисналият лъв. Стани дух. Мога да се скрия в тях и да се възстановя.
Да се скрия, да се боря, да се скрия, да се боря. Това е моят свят. Това е моят живот в този свят.
Обърни се. Кръгът, порталът. Вътре в него – меко небе и бледа светлина. Подобно на видението на Ж’реил, кръгът се намира върху разрушен Ахлевиш. Открадната сила, трансформирана, превърната в нещо ново.
От другата страна тя е там. Мека и топла. Красива, нежна, глупава, сигурна. Тя е там, сама.
Тя е започнала магията. Усеща я. Може да я усети.
Падам на колене в хладния пясък. Призовавам магията си и създавам заклинанието от амулета Вх’алир.
То се появява. Кръг около портала, заобиколен от паяжини. Руните описват моста между световете, между Ахля и човешката магия. Още руни, за да го разтворя.
Концентрат. Трябва да е перфектен. Без грешки. Моята Къща е създала това и сега аз ще го наруша. Време е да променим Ахлява. Време е да сложа край на магията, за да може моят свят да се излекува.
Пайашите може би ще се впечатлят. Трябва ли да я намеря отново, да ѝ кажа какво съм направил? Какво съм научил? Какво съм загубил?
Може би.
Съсредоточи се. Натисни ръцете си в пясъка. Стегната челюст. Игнорирам болката. Игнорирай другите, които се приближават. Те ни усетиха и сега идват да видят кой се е върнал. Новият Ивакнен.
Аз съм Ивакнен.
Това е странна мисъл.
От другата страна тя е започнала своето пеене. Гласът ѝ е далечен. Тих. Почти не се чува, въпреки че е толкова близо. Толкова далеч. Извън обсега.
Небето се прояснява. Отвъд Ахлевиш, където се издигат назъбени скали, синьото се обагря в оранжево.
Стъпките се приближават. Спират. Називер ме наблюдава.
– Какво правиш?
Хнн. Твърде свикнал с човешкия език. Сега думите му звучат странно.
– Слагам край на това.
– Какво прекратяваш?
Гласът ѝ се издига и достига до ушите ми през портала. Болка във всеки звук. Демоничните думи, които ѝ помогнах да научи, треперят, но тя продължава. Порталът трепти. Силата се натрупва, сгъстява се.
– Научих как хората ни призовават. Сега ще го спра. Завинаги.
Називер мълчи.
Дишай. Съсредоточи се. Време е.
Гласът ми се присъединява към нейния, силен в ушите ми. Силни думи. Устойчиви. Те излизат от мен, запомнени от амулета. Не ги разбирам всичките. Ж’реил беше стар, умен, опитен. Познавал е магии, които аз не познавам. Създал е магия, която аз никога няма да науча.
Другите са тук сега. Аромати от много домове. Това място е близо до центъра на Ахлява. Близо до Навентис. Само там пътищата на Домовете често се пресичат.
Не им обръщайте внимание. Съсредоточете се.
– Стой назад!
Острата заповед на Називер. Останалите спират. Въпроси. Искания. Гняв. Те са видели портала. Искат да го унищожат.
– Останете назад! – Изръмжава Називер. – Той нарушава човешката магия, която ни призовава!
Настъпва тишина, с изключение на гласа ми. Вече не е много време. Думите се изтръгват от устните ми. Почти са готови.
От другата страна на портала се разнася трепетна вълна. Ксевер е повредил земята и тя се пропуква. Не остава време. От човешката страна гласът ѝ се извисява, докато изрича последните думи.
Сега аз трябва да завърша.
Небето просветлява, докато заливам със сила заклинанието под ръцете си. Цялата ми сила. Всичко, което ми е останало. Изливам я в заклинанието. Всичко. Багрите пламват, горят. Порталът пулсира.
– „Evashvā vīsh!“ – Рева в триумф, в отчаяние.
Червената светлина пламва от заклинанието. Същата светлина се втурва през синьото небе в портала. И същата светлина изпълва Ахлевиш навсякъде около мен. Дълбок бум на магия, твърде слаб, за да го чуя, се разнася в ушите ми.
Червеното сияние угасва. Настъпва тишина.
И слънцето се появява.
Златни лъчи се разстилат по червения пясък и падат върху кожата ми. Ярки, нежни и топли. Ваянин.
Порталът потъмнява. Свива се. Затваря се, външният му край се втурва навътре, кръгът на човешкото небе се превръща в кристал.
Ваянин.
Ароматът на дома. Пясъкът под краката ми. Слънцето, което носи живот. Ahlēavah. Моят свят.
Не го искам.
Искам нея.
Порталът се свива. Магията почти е изчезнала. Секунди. По-малко от секунди. Нямам време да се движа, да скоча, да се гмурна в изчезващия кръг на небето.
Но аз го усещам. Като Ахлевиш, но не.
Инфернусът.
Все още сме вързани.
Свързани сме на земята. Ставам дух.
В един миг тялото ми омеква в топлина и светлина и аз скачам към избледняващия зов, докато порталът изчезва.
Странната пустота на инфернуса ме посреща. Изскачам отново, като намирам земята. Тялото ми се преобразява, под краката ми е твърд камък. Ярко. Слънцето в очите ми, твърде остро. Примигвам. Вдишвам.
Аромати на човешкия свят. Техните камъни, мръсотия, дървета.
И нейният аромат. Робин. Изпълва носа ми, сладък и съблазнителен, но с болка.
Погледни надолу. Тя е там, коленичила, прегърбена, наведена под скръбта си. Лицето ѝ е обърнато към моето, очите ѝ са широко отворени. Очи с цвета на небето. По бузите ѝ има следи от влага. Сълзи. Тя плаче.
Амалия е до нея, мръсна и ранена, държи рамото на Робин. Тя също се взира.
Потъвам на колене, бронята ми се удря в земята с остър шум, който отеква в скалистия терен.
– Амаврах.
Моята избраница.
Тя трепери. Ръката ѝ се протяга, но не ме докосва.
– Зилас?
Тя каза името ми погрешно. Три срички, а не две. Понякога забравя.
Протегнах ръка към нея. Вземи я. Придърпай я към себе си, обгърни я с ръце, малкото ѝ, чупливо тяло е в безопасност, ако я държа. Тя трепери още повече.
– Зилас, ти- ти се върна. Ти… – Тя поглежда покрай мен към портала.
Не е нужно да поглежда, за да разбере, че го няма. Ароматите на Ахлява вече са избледнели.
Малките ѝ ръце стискат раменете ми. В очите ѝ блестят сълзи, лицето ѝ е изкривено.
– Зилас, как ще се прибереш у дома?
Вкъщи. Мястото, което винаги съм познавал, винаги съм мразил. Винаги най-слабият, винаги криещ се, винаги борещ се. Исках повече от това, което виждах пред себе си. Пайашие разбраха това. Тя ме научи как мога да бъда повече, как мога да имам повече.
И накрая го намерих – тук.
– Няма значение – казвам на Робин, а страхът ми от бъдещето, което никога не съм искал, се изплъзва. – Защото искам да бъда с теб.
Назад към част 33 Напред към част 35
