Глава 7
– Ще призовем Етеран от Езра.
При смелото ми изказване Езра, Тори, Аарон и Кай ме погледнаха невярващо.
Те стояха от едната страна на масата за хранене на Аарон, а ние с Амалия стояхме срещу тях, като повърхността между нас беше постлана с нашите бележки и рисунки, плюс култовия гримоар. Току-що бяхме приключили с обяснението на трите етапа на ритуала на демоните-магове и как бяхме измислили алтернатива за разбиване на магията, която държеше в плен Етеран.
След дълга, невярваща пауза Кай впери тъмните си очи в мен. Бях взаимодействала с електромага най-малко от тримата магове и хладният му поглед беше леко изнервящ.
– Отдавна не съм учил основите на демониката – каза той – но доколкото си спомням, призоваващите могат да призоват демон от определен вид, но не могат да призоват отделен демон.
– Не и от света на демоните, не – съгласих се бързо аз. – Но превръщането на демон в маг изисква призоваването на вече призован демон втори път, за да го вкара в човешкия носител. Ние ще направим точно това.
– Има усложнения – добави Амалия. – Най-голямото от тях е кръвта.
– Кръв? – Повтори притеснено Тори.
Езра се намръщи.
– Второто призоваване изискваше кръвта на Етеран. Той вече няма тяло. Моята кръв не е демонична кръв.
Не се изненадах, че Езра беше забелязал потенциалния разрушител на този план.
– Не, твоята кръв няма да свърши работа. Но мисля, че можем да модифицираме заклинанието, за да призовем Етеран, като използваме кръв от същия Дом.
Тази модификация идваше направо от Зилас. Той беше добавил поредица от руни към новия ни масив за призоваване, които, ако всичко вървеше по план, щяха да свържат магията с Етеран – използвайки една допълнителна съставка.
– Запознат ли си с домовете на демоните? – Попитах.
Аарон кимна.
– Да. Различните видове демони се наричат Домове и има девет или десет такива.
– Дванайсет – поправих го, докато вдигах раницата си на масата. Тя се приземи върху дървения плот със солиден трясък. – Но да. Техните Домове по същество са родословни линии, така че всяка кръв от Дома на Етеран ще бъде почти идентична.
– Искаш да вземем кръвта на друг демон? – Тори притисна ръце към масата. – Как ще го направим? Ние дори не знаем от кой „Дом“ е Етеран!
– Дх’ират, Вторият дом – казах ѝ аз. – Същият дом като Називер.
Лицето ѝ пребледня при името на демона. Можех да си представя какво си мисли: че предлагам да намерим Називер, да го победим в битка и да се сдобием с достатъчно от кръвта му, за да извършим ритуала по призоваването.
По лицето ми се разля усмивка. Контролирайки вълнението си, за да не се разсмея направо, докато всички бяха толкова напрегнати и притеснени, измъкнах от раницата си метален калъф. С размах отворих капака.
– Това – заявих, показвайки петте флакона с тъмна демонична кръв, поставени в подплатата от пяна – е кръвта на Називер.
Когато за пръв път видях това куфарче в апартамента на Клод, никога не съм си представяла, че флаконите с кръвта на Називер един ден ще ми бъдат полезни. Бях взела куфарчето само защото беше доказателство за престъпленията на Клод – и сега бях изключително благодарна, че бях проявила предвидливост да го взема, преди полицията и агентите на МПД да са се струпали на мястото.
Невярващият поглед на Тори прескочи от куфарчето към мен и обратно.
– Откъде и как взе кръвта му?
– Ами… технически погледнато, аз я откраднах. Клод – или по-скоро Ксевер – я продаваше на вампири в замяна на слюнката им.
– Защото вампирската слюнка влияе на демоните. – Тори отметна къдрав кичур коса от лицето си. – Затова ли в гримоара на култа има илюстрации на вампири?
– Една от причините – промърморих аз. Бях видяла достатъчно от съдържанието на гримоара, за да се запитам колко от експериментите на Ксевер са подхранили сектата и колко от извратените идеи на сектата са подхранили експериментите на Ксевер.
Избрах една навита на руло хартия и свалих ластика.
– Амалия и аз съставихме ритуал, който според нас би трябвало да проработи. Не можем да бъдем сигурни… – Добавих, а ярката надежда в очите на Тори ме притесняваше – но това е най-доброто, което можем да направим без никакви тестове.
С помощта на Аарон разгърнах голям лист чертожна хартия, на който с Амалия бяхме начертали променен вариант на трикръговия ритуален масив. Ако всичко вървеше по план, щяхме да използваме това заклинание, за да призовем Етеран от тялото на Езра.
Езра изучи рисунката, после протегна ръка. Когато посочи центъра на втория кръг, бледото му ляво око пламна от силата на Етеран.
– Това… – Гласът му се огруби от нечленоразделен акцент. – Какво е това?
– Зилас добави тази част – обясних набързо аз. – Каза, че това е за…
Инфернусът, скрит под пуловера ми, забръмча от топлина, после от гърдите ми се разля пурпурна енергия. Зилас се оформи до мен, а червените му очи се присвиха към демоничния магьосник.
– Той ще свърже кръвта с най-близкия брат. – Той се усмихна. – Не познаваш ли този виш, Динен и Дх’ират?
– Никога досега не съм го виждал – отвърна Етеран и в гласа му се прокрадна насмешка. Той или не забеляза, или не му пукаше, че Аарон и Кай бяха станали твърди до него. – Истински ли е виш, Динен и Вх’алир?
– Мислиш, че ако не познаваш една магия, тя не е истинска? Умно. Ще живееш дълго, ако мислиш така.
– Познавам повече виш, отколкото повечето диненци някога са виждали.
– Защото си счупен, така че си имал нужда от по-голяма сила, нали? – Усмивката му придоби по-злобен ръб, Зилас прокара нокът по вътрешния си лакът. – Твърде късно се научи да лекуваш, Дх’ират.
Изтръпнах, надявайки се този жест да не означава това, което подозирах, че означава.
– Научил си се да се биеш като страхливец, Вх’алир – отвърна злобно Етеран.
Зилас отвори уста, но преди да успее да отвърне с обида, Езра примигна с червеното сияние от лявото си око. С раздразнена гримаса Зилас се отдалечи от демоничния маг, а погледът му се плъзна из стаята.
Фокусирайки се върху ритуала, започнах да обяснявам промените, които Амалия, аз и Зилас бяхме направили, и какво могат да очакват останалите. Докато говорех, Зилас се вмъкна през една врата, за която предположих, че е кухнята.
Прекъснах и хвърлих притеснен поглед през рамо.
– Не чупи нищо, Зилас!
Гласът му се върна при мен.
– Mailēshta.
– Е… – Аарон се намръщи по посока на демона. – Имаш ли нещо против да го извикаш обратно, където можем да го видим?
– Той ще се справи – уверих го, като безмълвно затвърдих предупреждението си към Зилас да държи ръцете си при себе си. – Както казах, ако свързващата част на ритуала работи правилно, магията трябва да се свърже с най-близкия демон на Дх’ират – в случая Етеран.
Бързият ми курс по ритуално призоваване на демони и магове отне няколко минути и когато приключих, Аарон, Кай и Езра се отправиха към кухнята, следвайки следите на Зилас. Изкушавах се да извикам демона обратно в инфернуса, но той не беше влизал в много къщи. Каква беше вредата?
Тори въздъхна уморено и се свлече на един стол. Заобиколих масата и седнах до нея.
– Имаш ли късмет с местоположението? – Попитах.
– Все още не. – Тя се свлече. – Но ще намеря нещо.
Погледнах сложния масив.
– Ще ни трябва голям кръг. Много по-голям от стандартния, за да можем да поберем два кръга в него.
– Ще намеря нещо – повтори тя. – Колко време ще ни отнеме да организираме ритуала и другите неща, след като имаме място?
– Няколко дни, а след това Арканата ще трябва да се зарежда още три дни.
Тя обмисли това, а тревожната бръчка на челото ѝ се задълбочи.
– Робин… сигурна ли си, че това ще се получи?
Сигурна ли съм? Как бих могла да бъда сигурна? Това никога не е правено преди. Що се отнася до историята, никой никога не е създавал демон-маг. От експериментална Демоника бяхме навлезли в напълно неизпитана магия.
– Стига да успеем да свържем кръвта на Втори дом конкретно с Етеран – казах тихо – вярвам, че ще се получи. Големият въпрос е… дали Езра и Етеран ще преживеят раздялата.
Тори леко пребледня.
Амалия сгъна ръце.
– Не искам да бъда безчувствена или нещо подобно, но те така или иначе ще умрат. По-добре да опитаме, нали?
Да… тази забележка беше абсолютно безчувствена.
– Никога не съм казвала, че не искам да опитам – хладно отвърна Тори. – Освен това, това не е мой избор. Той е на Езра – и на Етеран – и те искат да опитат.
Амалия погледна към кухнята, сякаш се уверяваше, че въпросният маг-демон няма да влезе.
– А какво ще стане, след като се разделят, ако приемем, че се получи? Би било просто чудесно, ако освободим Етеран само за да се обърне и да ни убие всички.
Тори изхърка.
– Не изглежда да се притесняваш много, че Зилас ще те убие.
– Притеснявам се за това всеки ден.
Примигнах. Изглежда, че Зилас не плашеше Амалия така, както преди, но тя може би никога нямаше да се чувства напълно комфортно около него.
Издърпах черновата изпод гримоара и я навих на руло.
– Все още не е нужно да се притесняваме за Етеран. Ще го призовем в кръга и той ще бъде хванат в капан там, докато не го освободим.
Тори се намръщи.
– Да го хванеш в капана на кръга не е много по-добре, отколкото да го оставиш заклещен в Езра. Не виждам той да се съгласи на обикновена сделка от типа на договор-инфернус.
– Можем да преминем по този мост, когато стигнем до него – отвърнах неясно, без да искам да навлизам в детайлите на мисията ми да отворя адския портал и да изпратя Зилас у дома. – Може би има варианти, които не сте обмислили.
– Какви варианти?
Повдигнах рамене.
– Ние…
Приглушен вик ме прекъсна, звукът беше последван от удар, който дойде от мазето.
Вглеждайки се в пода, сякаш виждаше през него, Тори попита рязко:
– Къде са момчетата?
– Къде е Зилас? – Изкрещях и се изправих на крака.
Когато се разнесе още един вик, Тори се измъкна от трапезарията. Тръгнах след нея, а Амалия беше по петите ми. Влязохме в компактната кухня и влязохме през една врата, закътана в кътче близо до хладилника. Надолу водеше право стълбище.
Тори се спусна по стъпалата и се спря. Едва не се блъснах в гърба ѝ, докато се пързалях и спирах.
Мазето беше превърнато в спортна зала, а на пода имаше уреди за упражнения, тежести, боксов чувал и място за спаринг. Погледът ми премина през него, докато не открих своя демон – заедно с тримата магове. И четиримата стояха сред уредите за вдигане на тежести.
– Няма как. Това е невъзможно.
– Но той току-що вдигна шестстотин килограма, сякаш това е нищо.
– Той е по-нисък от теб. Това просто не е физически възможно.
Докато Аарон и Кай спореха, забелязах натоварената щанга, която стоеше на пода пред Зилас. Не бях сигурна колко тежест е натоварена върху нея, но металните плочи бяха огромни.
– Нямате представа какво може да направи един демон – каза Езра на приятелите си с тихо забавление.
Зилас погледна щангата така, сякаш току-що го беше нарекъл лъжец. С раздразнено щракане на опашката си той грабна щангата и я вдигна на височината на гърдите с приблизително същото усилие, което изразходвах, вдигайки големи торби с брашно в магазина.
Стомахът ми се сви при тази гледка.
– Свята работа – промълви Аарон под носа си.
– Какъв е смисълът на това? – Попита Зилас намръщено, като държеше щангата без видимо напрежение. – Да вдигаш тежки неща?
Устата на Езра потрепна, докато потискаше усмивката си.
– Хората го правят, за да станат по-силни.
– Това прави hh’ainun по-силен?
Зилас не се нуждаеше от помощ, за да стане по-силен, помислих си слабо, без да мога да откъсна очи от стегнатите, твърди мускули в ръцете му.
– Можеш ли да го вдигнеш над главата си? – Попита Аарон почти предпазливо.
Разширявайки стойката си, Зилас избута щангата нагоре. Докато тя се издигаше над главата му, по тялото ми бавно премина топлина, която се изкачваше от пръстите на краката ми нагоре към лицето, докато бузите ми не изпръхтяха от нея.
Държенето на щангата над главата му беше ангажирало всеки мускул в тялото на Зилас. Ръцете, раменете, гърдите, коремните мускули, бедрата, прасците. Твърди, слаби, очертани мускули под красивата, гладка, тъмночервена кожа. Устата ми пресъхна, главата ми се завъртя, мислите ми се размиха.
Докато спускаше щангата, един лакът ме блъсна в ребрата и ме изкара от транса. Хвърлих вкаменен поглед към Тори.
– Какво ти казах? – Тя повдигна вежди. – Перфектна коремна преса.
Дали беше забелязала, че го зяпам? Бузите ми пламнаха.
– Предизвиквам те да му кажеш това в лицето, след като вече може да говори.
Не че имаше нужда да се повтаря. Дори да шепнеше, не говореше достатъчно тихо, за да може чувствителният слух на Зилас да пропусне забележката ѝ.
Мигът на раздразнението му докосна съзнанието ми и аз отново погледнах към демона – точно когато той оголи зъби към Тори от другия край на стаята, безмълвна заплаха.
Може би трябваше да я предупредя да не дразни Зилас. Запознанството с хора, на които не вярваше, не беше нещо, което той искаше или търпеше. Освен това не обичаше да го гледат.
– Добре.
Решителният глас на Аарон ме върна в настоящето.
– Да открием лимита ти, демоне – каза той и свали още една огромна плоча от стелажа за тежести. Кай се пресегна да му помогне, а Езра се отдръпна, уловен по средата между забавлението и раздразнението.
Щраквайки с опашка, Зилас оправи ремъка на бронята си, който се беше разместил при последното вдигане.
– Защо? Това е глупаво.
– Можеш да докажеш колко по-силен си от човек – обясни услужливо Езра.
– Вече знам, че хх’айнун са слаби.
Не бях сигурна дали да се смея, или да се разкрещя от прямотата му.
– Вероятно трябва да тръгваме.
Аарон ми хвърли очарователна усмивка, докато подаваше друга плоча на Кай.
– Само още една. Всички мъже обичат да демонстрират силата си. Който може да вдигне най-много, печели.
Носът ми се набръчка.
– Ч – изпъшка Зилас. – В това няма победа. Това е само сила. Хх’айнун са глупави.
Изкашлях се през смях. Психологията „Силата над мозъка“ беше последното нещо, което щеше да подейства на Зилас. Той притежаваше репутацията си на страхлив боец, доволен от победите, постигнати чрез остроумие и хитрост, вместо чрез груба сила.
Пренебрегвайки липсата на ентусиазъм у демона, Аарон и Кай набутаха на щангата толкова плочи, колкото можаха да поберат.
Зилас погледна щангата, докато двамата магове се отдръпнаха с очакване. На практика виждах как демонът обмисля възможностите си. Не му пукаше какво мислят хората за него, но го интересуваше Диненът от Дх’ират, който го наблюдаваше иззад бледия ирис на Езра.
Зилас се намръщи и се наведе, за да хване щангата. Сърцето ми навлезе в гърлото, когато той стъпи на краката си и се повдигна. Този път тежестите се издигаха бавно, стоманената щанга се огъваше от натиска. Мускулите в ръцете му се сгърчиха, а дъхът му премина през стиснатите му зъби. С грубо полухриптене той я вдигна до гърдите си.
Стомахът ми отново направи онова нещо с падането.
Демонът получи един триумфален миг, преди скобата на края на щангата да поддаде. Маговете скочиха напред, докато Зилас се запъна и една плоча се изхлузи, разбивайки се на пода. Езра сграбчи щангата, поемайки част от тежестта, а Аарон и Кай се надигнаха на всеки край на щангата, спирайки още плочи да се изплъзнат.
Заедно те спуснаха щангата на пода. Зилас се отдръпна назад, изпъшка и сви рамене, докато Кай започна да брои тежестите. Прехапах устни, надявайки се, че Зилас не се е наранил.
– Уморен ли си? – Попита Аарон демона, развеселен.
Багрите на очите се насочиха към мага. Пръстите му се сключиха около предната част на ризата на по-високия мъж и с една ръка Зилас вдигна Аарон от пода. Магьосникът хвана китката му, с широко отворени от тревога очи.
– Трябваше да е повече от това, за да ме умориш – изръмжа Зилас.
Той разтвори ръка и Аарон падна на постелките. Магът направи бърза крачка назад, за да се отдалечи от непосредствения обсег на демона.
Езра поклати глава.
– Ти просто не знаеш кога да мълчиш, нали, Аарон?
– Какво? – Промълви Аарон. – Просто питах.
– Имаш късмет, че изобщо се съгласи с вдигането на тежести. Можеше просто да ти избие мозъка със стокилограмова плоча.
– Не ми трябва оръжие, за да го убия – поправи го Зилас.
Амалия изхърка развеселено и аз въздъхнах. Е, не беше като демоните да са известни с дружелюбността или чара си.
Обръщайки се към Тори, открих, че дъвче долната си устна, но не бях сигурна дали гледа Езра или Зилас.
– Веднага щом определиш мястото – казах ѝ – можем да започнем.
Тя отклони вниманието си от мъжете и се съсредоточи върху мен. Лешниковите ѝ очи бяха напрегнати от несигурност, но челюстта ѝ беше твърда и решителна.
– Дай ми двадесет и четири часа.
Назад към част 7 Напред към част 9
