Глава 28
– Не разбирам защо това трябва да е изненада.
– Не се ли радваш на малко мистерия в живота си?
– В момента не.
Застанах между Аарон и Езра, докато те се шегуваха, извъртях очи и потърках студените си ръце. Последната януарска нощ беше също толкова неприятно студена, колкото и останалата част от месеца, и се надявах, че февруари ще се оправи. Отчаяно се нуждаехме от знак за пролет.
Не помагаше и фактът, че се бяхме сгушили в горичка от дървета насред парка. Всъщност същата горичка, в която вещиците от „Врана и чук“ бяха поправили връзката ми с Хоши преди малко повече от седмица – в същия парк, в който се бяхме сражавали с Бърк и неговите дружки ловци на демони в една от първите ни срещи с Ключовете на Соломон.
Тъй като това беше най-близкият парк до нашата гилдия, предполагах, че е логично множество членове да го използват, но все пак беше някак странно как се връщахме.
– Колко време още? – Попитах, като пъхнах ръце в джобовете си.
– Всеки момент ще са тук – отвърна Езра.
Не си направих труда да попитам кого чакаме. Не знаех дали Езра се държи мистериозно за щяло и нещяло, или има причина да държи мен и Аарон в неведение. Може би Кай можеше да измъкне отговор от него, но електромагьосникът отново беше затънал до Макико и наваксваше с какви ли не престъпни дела, които бяха пропуснали, докато се разхождахме из западните Съединени щати.
Леден вятър се плъзна през дърветата, шумолейки голите им клони. Оранжевото сияние на уличните лампи едва проникваше в скритата ни поляна и очите ми се напъваха да различават форми сред тъмните храсти, докато търсех непознатите ни гости.
Измина още една минута. После още една.
Задната част на шията ми изтръпна. Превих рамене неудобно, като се оглеждах настрани. Езра погледна зад гърба ни, после се обърна към черната пътека, която се виеше към скритото ни кътче. Вятърът поривисто огъваше клоните над главите ми и разнасяше вихрушка от мъртви листа покрай краката ми. Погледнах нагоре към скърцащите клони.
Когато отново погледнах надолу, вече не бяхме сами.
Две жени стояха на пътеката, увити в кожени якета. Едната беше висока, с руса коса на небрежни вълни. Другата беше слаба и дребна, с дълга до раменете коса, която изглеждаше черна в тъмнината, и с очила на малкия си нос.
Робин Пейдж, единствената демонична изпълнителка в нашата гилдия, и братовчедка ѝ Амалия.
Примигнах многократно. Робин беше мистериозният „съюзник“, с когото чакахме да се срещнем?
– Закъсняхте – отбеляза Езра, а гладкият му глас се сливаше с мрака.
Робин хвърли раздразнен поглед към русокосата си братовчедка, след което направи несигурна крачка на поляната, изучавайки внимателно мен и Аарон. Дали знаеше, че ще участваме в тази среща?
– Защо се срещаме тук? – Попита тя.
Езра сви рамене.
– Някои от нас предпочитат открити пространства и място за маневриране.
Скрих намръщената си физиономия. Кои трябваше да са „някои от нас“? Защото и преди съм била в затворени пространства с Робин и това не е било проблем.
– Разбирам. – Тя сгъна ръцете си пред себе си, очаквайки с нетърпение. – Готови сме да чуем за вашето търговско предложение.
Нов прилив на несигурност разтревожи червата ми. Защо имах чувството, че тук не съм в час?
Езра направи жест към чантата, която носех през едното си рамо, и аз му я подадох. Той бръкна вътре и извади лъскавия черен култов гримоар.
– Робин – промърмори той – оказва се, че имаме общ враг, само че аз го познавам като Ксевер. – Той протегна гримоара към Робин. – Това принадлежи на него.
Тя се приближи до книгата, като я взе внимателно, сякаш можеше да се превърне в звяр и да отхапе ръцете ѝ.
– Това е, което искаш да разменим? – Прошепна тя.
– Не, не това. – Езра направи жест към мен. – Тори?
Вече му бях подала чантата с гримоара, а имаше само още едно нещо, което ми беше казал да донеса.
Съмнението ме прониза – но сега не исках да го подценявам. Плъзнах ръка в задния си джоб и хванах една фина верижка, затоплена от топлината на тялото ми. Хванах я и вдигнах люлеещия се талисман.
Очите на Робин се разшириха, докато следеше движението му, а цялото ѝ внимание беше съсредоточено върху него, сякаш беше ключът към вселената.
– Амулетът – въздъхна тя, а в думите ѝ се долавяше неверие. – Амулетът на Вх’Алир.
– Това – каза Езра – е, което сме дошли да разменим.
Зашеметеният ѝ поглед се спря на него.
– И какво искате в замяна?
– Искам да използваш този гримоар – той посочи книгата – и да намериш начин да развалиш договора на демоничния маг, който ме свързва с Етеран, за да може той да напусне тялото ми.
Сърцето ми спря и на мозъка ми му трябваше миг, за да се съвземе.
Завъртях се към Езра, амулетът се люлееше в юмрука ми и изкрещях:
– Тя знае?
Амалия сви бедрото си.
– Ами, да.
– Откога? – Изригнах.
В бледото му око пламна малинов цвят.
– Откакто ти отиде при Енрайт – изръмжа той с гърлен акцент – като остави мен и Езра да разберем какво знае тя за амулета.
Отдръпнах се от него, а Аарон се отдръпна в противоположната посока със задъхано проклятие. Етеран беше поел контрола? Просто така? Но как…
Очите му все още светеха, той се обърна към Робин и Амалия – и те не помръднаха. Без страх, без изненада, без объркване. Те бяха виждали това и преди.
Какво беше казал Езра на Ксевер? Ако и двамата с моя демон искаме едно и също нещо, кой от нас има контрол?
Свещена, дяволска работа.
– Направихме нашето предложение – изръмжа Етеран. – Ще го приемеш ли, или най-накрая ще си пролеем взаимно кръвта, Зилас?
В парка настъпи тишина.
Затаих дъх, в главата ми бръмчеше объркване, а нервите ми се късаха от необясними опасения. Тишината тегнеше над нас и дори вятърът беше утихнал. Тогава от тъмнината зад мен се разнесе почти нечут звук.
Нисък, дрезгав смях.
Обърнах се. С учестен пулс прегледах тъмнината, но видях само черните форми на листата и храстите.
– Бягство от твоя затвор hh’ainun … – Гласът, изпълнен с гърлен акцент, се носеше из нощта. – … не означава да избягаш от света на hh’ainun, Етеран.
Главата ми се отдръпна назад, погледът ми проблесна нагоре.
В клоните на едно дърво светеха чифт магмени очи. Една тъмна фигура се разви, после се спусна от високите клони и се приземи с мек удар пред мен. С тънката си опашка демонът се изправи, а светещите му очи се втренчиха в моите.
Не много отдавна бях погледнала в очите на този демон. Леката му хуманоидна форма беше странно изнервяща и нещо в него никога не ми беше харесвало. Всички демони са плашещи, но този ме накара да настръхна по друг начин.
Поглеждайки в очите му сега, знаех защо ме е разтревожил – защото ме гледаха чифт демонски очи, ярки с хитър ум и ясна жестокост.
Този демон не беше безмозъчна марионетка.
Устните му се изкривиха, разкривайки заострени кучешки зъби. Ужасът ме прониза и аз се отдръпнах назад в трескава схватка. Демонът се плъзна подир мен с крачка, по-грациозна от всеки договорен звяр.
Гърбът ми се удари в едно топло тяло – Езра. Неговият опияняващ аромат изпълни носа ми, докато той слагаше ръка на кръста ми.
– Тори, Аарон – промълви той – запознайте се със Зилас.
Острата усмивка на демона се разшири, а опашката му се откъсна от земята. Потръпнах, инстинктът ми крещеше да бягам от хищника, който стоеше почти на пръстите на краката ми.
Някъде от лявата ми страна тиха женска въздишка се разнесе из тишината.
– Зилас, можеш ли да се опиташ да не я плашиш?
При нейния раздразнителен въпрос демонът се отдръпна с половин крачка назад, а аз поех няколко малки, задъхани глътки въздух.
– Не е забавно – изръмжа той тихо. – Кога ще мога да плаша хх’айнун? Никога.
– Поне не ти се налага да се преструваш на поробен точно сега – отвърна Робин.
Още едно щракване на бодливата опашка.
Да се преструваш? Да беше казала, че се преструва на поробен в договор? Всичките онези пъти, когато го бях виждала извън нейния инфернус, с празен поглед и дървени движения, той се беше преструвал?
Вдишах отново, борейки се с вълна от замайване.
– Е? – Гласът на Езра изръмжа в гърба ми – само че гърленият акцент се беше върнал, което означаваше, че се подпирам на Етеран, а не на Езра. – Приемаш ли размяната, Зилас?
Очите на демона се свиха. Робин се приближи до него, притиснала гримоара до гърдите си, и той я погледна, преди да се съсредоточи отново върху Езра.
– Едно условие, Дх’ират.
– Какво е то?
– Когато си свободен, няма да причиняваш вреда на мен или на моя хх’айнун.
Езра – или Етеран – ме бутна настрани, така че вече не бях между него и Зилас. Застанал с лице към демона, той вдигна лявата си ръка и по ръката му и нагоре по китката се появиха пурпурни вени.
Зилас вдигна лявата си ръка и същата магия се промъкна по ръката на демона.
Двамата притиснаха дланите си една към друга, а изпънатите им пръсти се изравниха. Едната ръка беше с бронзова кожа и човешка, а другата – с червеникави ириси и тъмни нокти, които завършваха пръстите му. Алената магия, излъчвана от кожата им, изсвистя при контакта и въздухът около тях се смрази, наелектризиран от смъртоносна сила.
– Enpedēra dīn nā – каза Зилас, а чуждите думи се лееха с каданс на напев.
– Enpedēra dīn nā – отвърна Етеран.
Пурпурната светлина пламна, после угасна и демонът и магьосникът спуснаха ръце.
Страхотно. Просто чудесно. Демонът на Робин не само беше достатъчно неконтактен, за да ходи и да говори със собствената си сила, но и контролираше магията си. Погледът ми се стрелна между нея и Зилас и не бях сигурна какво искам да направя повече: да поискам отговори с истеричен писък или да избягам с писък в обратната посока.
Отстрани Аарон стоеше на две крачки от Амалия. Двамата ни гледаха – Амалия с нетърпеливо извити вежди, а Аарон с изражение, което беше нещо средно между шок и мрачна решителност. Знаех как се чувства той. Когато влязох в парка, бях сигурна, че без значение какви „съюзници“ ни е намислил Езра, ще се справя с тях, но сега се чувствах толкова далеч от дълбочината си, че можеше и да плувам в Марианската падина.
Замръзнах, когато магмените очи се обърнаха към мен. Зилас отново протегна ръка, обърната с длан нагоре в очакване.
– Дай ми я, хх’айнун.
Осъзнах, че притискам демоничния амулет към гърдите си, а медальонът е скрит под ръцете ми. Задъхвайки се, погледнах въпросително към Езра.
Слаб червен блясък озари бледото му ляво око, но говореше човекът.
– Всичко е наред. Можеш да му я дадеш.
– Но той е…
– Тя му принадлежи, Тори. – Той погледна към демона. – Зилас и Вх’алир, кралят на Дванадесетия дом. Амулетът на Вх’алир е негов.
Погледът ми се стрелна към Робин. Ето защо тя го е търсила? Ето как се е сдобила с перфектна рисунка на предната и задната му страна?
Сгушила култовия гримоар в ръцете си, тя кимна, а на устните ѝ се появи малка, успокояваща усмивка. Плахото момиче, което бях срещнала за първи път, което трепереше и заекваше по време на всеки разговор, не се виждаше никъде, докато чакаше до своя смъртоносен и – доколкото можех да преценя – напълно неконтролируем демон.
Макар да бях адски уплашена, надеждата, която се беше възродила в сърцето ми, толкова крехка, след като толкова много се бяхме спъвали, препъвали и проваляли, пламна ярко и стабилно. Пренасочвайки вниманието си към демона, изправих гръбнака си и отпуснах ръце от гърдите си.
Медальонът, чийто център бе маркиран със същия сигил, гравиран върху бронята на Зилас, се люлееше леко от верижката си, когато протегнах ръка.
Проницателни пурпурни очи ме оцениха, а после по лицето на демона проблесна триумфална усмивка. Изражението беше едновременно смущаващо човешко и дивашко по начин, по който само един демон може да бъде такъв. По някакъв начин той беше станал наш съюзник? Това смъртоносно същество и неговият изпълнител ли бяха единствената надежда на Езра? Смеехме ли да им се доверим?
Нямах отговори, а и това нямаше значение. Това беше животът на Езра, съдбата на Езра и решението на Езра. Сделката беше сключена…
Ръката на Зилас се сключи около амулета и издърпа верижката от пръстите ми.
… и нямаше връщане назад.
Приключението на Тори завършва в
ПРОКЪЛНАТИ ДУШИ И ЕДНА САНГРИЯ
Кодекс на гилдията: Омагьосана / Осем
