Глава 22
– Кит Морис. – Фауст се усмихна с триточковата си усмивка. – Вие наистина сте рядък и очарователен мит – и скоро ще бъдете мъртъв. – Той махна на главорезите си. – Убийте го!
Десетина митици от различни класове, с различна сила, порочност и мазност се насочиха към мен и Лиена. Те отприщиха магията си.
Накарах се да изчезна. Докато Лиена се задъхваше от шок, аз я издърпах зад стълба, който отново се изпари, тъй като концентрацията ми се насочи в друга посока – в посока „да не умра“.
Покрай мястото, където бяхме застанали, се разрази водовъртеж от магии и летящи оръжия. Чародейства, магии и кой знае какво още се удариха в стената и се взривиха в дъга от искри и отломки.
Захвърлих халюцинацията за невидимост. Лиена ме погледна с очи.
– Миналия път не обясни много добре силата си, нали? – Изръмжа тя, притисната до колоната.
– Обясних. – Забих глава в стоманената преграда, която ни пазеше от барбекю, и със секунда концентрация накарах осеяния с отломки под да се превърне в най-добрата стая за забавления в увеселителен парк – смели, високи метър и половина вълни от лъскава черна пластмаса. Настъпващата орда митици се спъваше, препъваше и падаше, докато се спъваше в невидимите отломки или се опитваше да стъпи на вълни, които ги нямаше.
– Мога да накарам хората да виждат халюцинации – добавих аз, задъхан от мозъчната си съсредоточеност. – Не е моя грешка, че ти липсва въображение и си предположила, че смяната на цвета на боята е всичко, което мога да правя.
– Не „халюцинации“. Изкривявания.
– А?
– Твоята магия – това е рядка способност, наречена психоизкривяване. – Тя ми хвърли едно око, което не изглеждаше уместно, като се има предвид, че смъртният отряд на Фауст се беше насочил към нас. – Потърсих го, след като използва магията си, за да избягаш.
Челюстта ми увисна. Няма как. Силите ми имаха име?
Все пак не бяха слаби халюцинации. Изкривявах съзнанието, а това беше сто пъти по-яко. Не бях изрод, нито странното приемно дете, нито онзи стажант от ККК, който правеше някаква илюзорна магия. Бях психопат, който изкривява…
– Всичко това е илюзия! – Изкрещя Фауст. – Игнорирай го!
…който беше забравил какво трябваше да прави.
Проклинайки, надникнах зад колоната. Фауст и хората му се бяха разположили от двете страни на стаята и ни приближаваха. Нямаше къде да бягаме. Няма къде да се скрием. И не мислех, че халюцинациите ми – моите изкривявания – ще ги разсеят отново.
Погледнах към Лиена. Познавах я поне толкова добре, колкото и Вера. Вероятно можех да я направя невидима – но на Вера ѝ бяха нужни часове, за да се приспособи към загубата на половината си сетива. В никакъв случай не бих могъл да направя това с Лиена в разгара на битката.
В мозъка ми се появи предупреждение и осъзнах, че въздухът е станал мъглив. На тавана се образуваха облаци. Въздухът засвистя.
Хванах Лиена по средата и се отдръпнах от металната колона.
Три мълнии изскочиха от облаците и удариха стълба. Токът изсвистя по стоманата и се заби в пода, бръмчейки по нервите ми, когато Лиена и аз паднахме на земята.
Митиците нахлуха от всички страни. Огън, светещи артефакти, мечове и остриета – всички те се насочиха към нас, атаки, които щяха да ни разкъсат.
Лиена запрати кубчето си на Рубик във въздуха.
– „Ori te formo cupolam!“
От куба се разшири воднист син купол, който ни обгърна, и залпът от магически атаки се удари в бариерата. Тя се развълнува диво.
Застанал зад хората си, Фауст вдигна ръка. Облаците над купола на Лиена се сгъстиха и потъмняха до гневно сиво. В дълбините им затрептя светлина – поредната мълния, която щеше да удари. Вляво от нас пиромагът Чъки разпали ад върху дланите си. Друг мъж вдигна меча си. Един магьосник насочи пръчка към нас.
Стиснах ръце около Лиена, знаейки, че комбинираните им атаки ще разрушат бариерата – и телата ни.
В стаята се разнесе остра вълча свирка.
– Хейо! – С хрущене на стъпки една жена се спусна по стълбите от едва крепящото се горно ниво на сградата. Тя прескочи последните няколко стъпала, приземи се с трясък на няколко метра зад Фауст и замахна с огромен бастарден меч на рамото си като с бейзболна бухалка.
Примигнах объркано на дребната жена с розово-русата коса и кожения корсет, пресечен с коланите на балдъзата. Никога преди не бях я виждал.
Тя проблесна с усмивка.
– Погледни тази групичка. Имаме няколко грозника.
Втора жена слезе по стъпалата след първата. В началото на петдесетте, желязно сива коса, уста, която никога не се усмихва. След нея вървеше висока чернокожа жена с дълга коса, сплетена на плитка и вързана на висока конска опашка. И накрая, но не на последно място, една жена с неясно славянски черти спря няколко стъпала над останалите трима, а властният ѝ поглед обходи стаята.
– Агент Шен? – Обади се тя спокойно.
Лиена, приседнала на пода с ръцете ми, обвити защитно около нея, със светещ щит над нас и заобиколена от орда главорези, които се готвеха да изсипят ада, прочисти гърло.
– Това съм аз.
– Табита Боден, втори офицер, „Врана и чук“. Тук сме, за да помогнем.
Примигнах още няколко пъти. Екип на гилдията Врана и чук? Тук, за да помогнат?
В главата ми изникна споменът за Лиена, която бързо пишеше на телефона си. О. Беше извикала подкрепление, след като видя, че няма да е двама на двама, а двама на дванайсет. Хубаво от нейна страна да сподели тази малка подробност.
Макар че това обясняваше защо екипът е тук, не обясняваше как са се добрали до горното ниво, за да се приближат право в средата на разбойниците – докато не забелязах трептящо движение. Иззад гърба на Табита надничаха разрошени мустаци.
Егерт? Той ги беше довел до горното ниво?
Подхилквайки се, Фауст махна пренебрежително на тежко въоръжената жена на крачка от него.
– Поредната глупава илюзия – изръмжа той. – Разбийте щита и ги убийте!
Хората му се събраха, без да обръщат внимание на четворката бойни митици, които бяха само на няколко крачки от тях. За миг жените изглеждаха напълно объркани. Вероятно това не беше реакция, която някога бяха получавали.
– Започнете – нареди Табита.
Най-възрастната жена хвърли половин дузина метални пръчки към мъжете и всеки от тях се пръсна в плетеница от червени линии, които заплетоха крайниците им. Високата жена с плитките насочи четвъртитата си тояга. Водата се сгъсти от нищото и вълна се плисна по пода. Докато се втурваше над краката на митиците, Табита завъртя чифт билярдни тояги.
Водната вълна замръзна твърдо, обгръщайки половината от краката на мъжете. С остра усмивка дребничката с огромния меч се стрелна към дезориентираните мъже, смъртоносното острие на острието ѝ блестеше.
И адът се разрази.
Светлината проблясваше, магията избухваше и въздухът се разтреперваше от съперничещи си сили. Лиена запрати кубчето си към мен и измъкна шепа от зашеметяващите си топчета. Атакуващият отбор на гилдията успешно бе отвлякъл вниманието на повече от половината от хората на Фауст, но останалите искаха да ми отмъстят по болезнен начин.
Чудовищният телекинетик вдигна ръка и във въздуха се издигна овъглено бюро. С едно махване той го хвърли към щита ни – и Лиена хвърли зашеметяващо топче.
– „Ори дормиас!“ – Изкрещя тя.
Мраморът го удари в същия момент, в който бюрото му се удари в нашия щит. Бариерата се разпадна и аз издърпах Лиена от падащите мебели. Тя се сгромоляса с толкова силен трясък, че за момент заглуши какофонията, изпълваща стаята. Телекинетикът се преви по гръб.
От мъглата ни нападна човек, когото бях ударил с чугунения тиган, със светеща бейзболна бухалка в ръце. Аз се хвърлих да го пресрещна, но се скрих миг преди да успее да ме изрита в черепа. Рамото ми се удари в гърдите му и докато той се олюляваше, издърпах задната част на ризата му през главата и през плата му нанесох удар в лицето.
За втори път в рамките на един ден той падна на земята от удара, който му бях нанесъл. Хубаво.
За нещастие кокалчетата ми не бяха твърди като тигана и все още съзнателният митик заби бухалката си в ямката на стомаха ми. Целият въздух изчезна от дробовете ми и аз се спънах назад, стискайки корема си.
– „Ори дормиас!“
Летящо топче съпровождаше вика на Лиена. Той удари митика в гърдите и той се строполи – но нямах и миг, за да почувствам облекчение, когато топлината обля гърба ми.
Лиена и аз се завъртяхме, когато пиромагът Чъки се стовари върху нас, а цялото му тяло беше обхванато от пламъци. Светлина озари грозното му лице, докато бели огнени кълба изпълваха дланите му. Лиена хвърли последното си топче към него, но то не попадна в целта.
Левият крак на мага се подкоси. Когато падна на едно коляно, Егерт се появи зад него, а жезълът му отново замахна. Металната тояга се счупи в черепа на пиромага.
Лиена изскочи до мен и замахна с палката на предишния ни противник. Тя удари главата на Чък от противоположната страна. Огънят му избухна и той рухна.
Егерт се запъти към мен, а тоягата му все още беше насочена към пиромага.
– Хванах го! Това демон ли беше?
Чувах го само наполовина през шумната битка около нас.
– Не точно.
– Фауст ли е?
– Не. – Огледах се за истинския Фауст, но не можех да го видя през мъглата и хаоса. – Къде…
– Табита! – Изкрещя Лиена толкова внезапно, че скочих.
Една жена се изстреля от хаоса, а ледените ѝ кристали блестяха по билярдните ѝ тояги.
– Агент Шен?
– Трябва да стигнем до този стълб. – Лиена посочи металната конструкция, която се намираше някак си в другия край на стаята – не бях осъзнал, че борбата ни е отвела толкова далеч. – Тук се случва нещо друго, което трябва да спрем.
– Можем да разчистим пътя – веднага отговори Табита. – Отбор!
По някакъв начин – тези жени бяха подобрени супервойници или нещо подобно? – около нея се появиха останалите три митици от „Врана и чук“. Погледнах ги, докато хидромагът въртеше жезъла си, магьосницата избираше нова шепа артефакти, а джобната варварка вдигаше меча си. Егерт наблюдаваше с трескаво вълнение, стиснал в готовност жезъла си.
Фантастично. Сега съюзниците ми се състояха от агента на полицията, който искаше да ме вкара в затвора, охранителя, който току-що беше научил, че магията съществува, и четири члена на гилдията, която беше убила шефа ми.
Табита се обърна, за да се посъветва за кратко с екипа си – което позволи на останалите петима главорези да се ориентират. Преди да успеят да формулират стратегия, аз небрежно им пуснах една деформация: преобразих един висок, кльощав пич в копие на Табита. При нормални обстоятелства това нямаше да проработи, но със замъгления въздух и покачващия се адреналин останалите четирима не забелязаха странността на халюцинацията.
С яростни викове те зарязаха своя приятел.
– Какво, по дяволите… – започна Табита задъхано.
– Не обръщай внимание на това – прекъснах я аз, като махнах с ръка. – Готови ли сте?
В отговор тя вдигна ръце на височината на раменете си. Нейният хидромагьоснически другар заби тоягата си в странен жест и от нищо се сля вода – дъждовни капки, само че те се носеха във въздуха. Лицето на Табита се стегна от концентрация и с едно движение на ръката тя замрази всяка капка в заострено парче.
С още едно движение Ледената кралица хвърли охладените си парченца из стаята. Мъжете изреваха, когато ледените иглички се забиваха в откритата им кожа. Четиримата митици се хвърлиха към петимата главорези, а ние с Лиена се хвърлихме към колоната.
Спряхме до него и Лиена удари с ръка по руната.
– „Ori aperio…“
По метала се разнесе електричество. Тя отлетя назад и се сгромоляса на пода – а аз осъзнах, че мъглата е повече облак, отколкото прах. Тъмни облаци се вихреха по тавана, а в тях проблясваше електричество.
Фауст заобиколи колоната, усмихна се здраво и протегна ръце с длани нагоре.
– Ще си платиш за това, Кит. Не можеш да победиш Фауст Тривиум!
Охо, приятелю, това е малко мелодраматично.
Но Фаустус подкрепи злокобно-злодейската си риторика с взрив от градушка с размерите на гроздово зърно. Вятър, дъжд и облаци, натоварени с мълнии, се извиха към мен, а аз закрих лицето си с ръце, напълно безпомощен срещу неговия метеорологичен бараж.
Или това щеше да бъде изключително тъжният резултат… ако това наистина бях аз.
Докато Сплит Кит се преструваше на слаб медиум с нулева устойчивост на лошото време, аз грабнах бухалката, която Лиена беше изпуснала, и замахнах. Тя удари главата на Фаустус с отвратителен звук. Очите му омекнаха и той се свлече на земята.
О, сладко отмъщение, най-добре е да си послужиш с бейзболна бухалка в черепа.
– Кит!
Завъртях се. Лиена стоеше до отворената врата в колоната, а мракът зееше. С трескав поглед назад към екипа от четири жени, които избиваха дупето от останалите мъже на Фауст, докато Егерт се промъкваше сред падналите, за да се увери, че са останали на земята, аз се вмъкнах вътре и затръшнах вратата след себе си.
Назад към част 22 Напред към част 24
