Глава 22
Когато тетрадката ми се удари с трясък в плота, аз се отдръпнах от пода. Коляното ми се удари в масата, а купата с ягоди се поклащаше несигурно. Стаята сякаш се завъртя около мен, докато се втурвах през нея.
Вратата на спалнята ми се удари в стената с трясък и Зилас, прострян на леглото ми, се издърпа нагоре. С уплашено цвилене Чорапче скочи от възглавницата ми и се вкопчиха под леглото.
Събудил се за миг, Зилас се извърна към мен, приклекнал в средата на матрака и готов да се бие, щом му кажа къде е врагът.
Пристъпих към леглото и спрях, дишайки тежко.
– Зилас, имаме ли договор?
Веждите му се спуснаха надолу.
– На какво се дължи? Ваянин…
– Имаме ли договор? – Изкрещях.
Очите му се разшириха. Той се премести назад, а опашката му се размърда настрани.
– Ваянин…
– Отговори ми!
– Обвързан съм с Инфернус.
Демоните не лъжеха. Той избягваше въпроса ми.
– Това е всичко, с което си обвързан, нали? – Взирах се в него, сякаш никога преди не бях го виждала. Може би не бях. През цялото време съм била сляпа, вярвайки в магия, която не е съществувала. – Не си спазил клаузите на договора си с Клод.
– Не се получи.
– Знаел си, че няма да проработи. Знаеше, че договорът ще бъде безсилен, и затова ми каза да се съглася.
– Това беше единственият начин да избягам от кръга. – Той все още заобикаляше истината, която исках. – Единственият начин да те защитя.
Несигурните ми ръце се свиха в юмруци.
– Не е нужно да ме защитаваш. Никога не ти се е налагало да ме защитаваш. Ето защо не можах да разбера условията на нашия договор – защото нямаме такъв!
– Имаме. Обещах да те защитавам. Ти обеща да печеш храна за мен. Обещах да се държа като поробен демон. Ти обеща да потърсиш начин да се върна у дома.
През мен премина трепетно чувство.
– Откога знаеш?
Малиновият му поглед търсеше моя, сондирайки отговорите на въпроси, които не можех да проумея.
– Още на втория ден се досетих, че договорът виш не ме обвързва. Не знам защо.
– Защото си от Дванадесетия дом. Етеран е грешал. Амулетът не е причината, поради която призоваването на Вх’алирски демони е забранено. Забранено е, защото никой Вх’алир не може да бъде обвързан с договор.
– Защо сме различни?
– Не знам. – Челюстта ми се сви. – Защо не ми каза?
Той падна назад, седна на матрака и притисна ръце към одеялата.
– Защото ти не ми вярваше и аз не ти вярвах.
Опитах се да пристъпя по-близо и подбедрицата ми се удари в рамката на леглото.
– Ами по-късно? Защо не каза нищо вчера, след като се измъкнахме от Клод?
– Не можех да ти кажа. – Гласът му се потопи в по-мрачни тонове. – Ако знаеше, че договорният виш не е прибрал ноктите ми, щеше да се страхуваш от мен. Не исках да се страхуваш повече от мен.
Гърлото ми се сви. Отстъпих назад. Отново се отдръпнах. Главата ми се въртеше, мозъкът ми беше зашеметен до несвързаност.
– Защо? – Прошепнах дрезгаво. – През цялото време можеше да правиш каквото си поискаш. Да ме оставиш. Да ме убиеш. Да оставиш някой друг да ме убие. Да ме принудиш да направя каквото си поискаш. Защо ме защитаваше през цялото това време?
В очите му се събраха сенки, които затъмниха пурпурното сияние. В дълбините им се криеше тиха тъга.
– Защото обещах.
Запътих се към спалнята. Всичко имаше странно, несвързано усещане, когато потънах на пода зад масичката за кафе, връщайки се на същото място без друга причина, освен че не знаех какво друго да правя. Не знаех какво да мисля. Не знаех какво да чувствам.
Зилас не беше обвързан с нашия договор. Той никога не е бил обвързан.
Шокът ми се пропука, а през пукнатините се надигна ярост. Как смееше да крие това от мен! Как смееше да ме заблуждава! Как смееше да ме остави да мисля, че съм защитена от договора, когато през цялото време единственото нещо, което ме защитаваше, беше …
Той.
Притиснах длани към плота на масата.
Той ме беше защитил, а не нашият договор. Беше ме защитил дори когато бях досадна. Когато съм била слаба. Когато бях глупава. Когато едва не го уби Тахеш. Когато изоставих инфернуса и се оставих да ме отвлекат. Когато му крещях, че се опитва да ме предпази по начин, който не ми харесва. Когато го докарах до такава лудост, че той ръмжеше и сечеше по мебелите. Когато си мислеше, че тайно искам да го убия. Когато криех мислите и чувствата си толкова дълбоко, че той не можеше да ми се довери напълно.
Беше ме защитил, защото когато сложих ръката си върху тази сребърна линия и когато той ме придърпа в ледения си затвор, ние се обвързахме по различен начин. И двамата изправени пред смъртта, и двамата намерили шанс един в друг.
„Аз се обвързах с теб. Само с теб, Ваянин.“
Ръцете ми трепереха.
Сянка падна върху мен. Мекото потракване на краката по килима, шепотът на опашката, която го следваше. Държах погледа си върху отворения гримоар на масичката за кафе, опитвайки се да успокоя дишането си.
Зилас потъна в клек, не съвсем в пространството между масата и дивана, където седях аз, а точно на ръба.
– Ваянин?
Съсредоточих се, като вдишвах и издишвах.
– Робин?
Главата ми се вдигна. Погледът ми се насочи към него, после се отклони. На сантиметри пред мен беше страницата с последния запис в дневника на Мирин преди смъртта ѝ.
„Предложих на демона душата си, а после му предложих и сърцето си.“
Част от мен се надяваше, че тя е сгрешила. Че чувствата ѝ са били неуместно увлечение. Че привличането ѝ е било въображаемо, а не истинско. Че демонът никога нямаше да отвърне на обичта ѝ с нищо.
Щеше да е по-добре, ако тя не го беше искала и той не беше искал нея. Така всичко беше много по-просто. Нямаше шанс да бъде отхвърлена. Никакъв риск от болка или разбито сърце. Никакъв страх дали това е правилно, грешно или престъпление срещу природата.
„Любовта е болка и е надежда.“
Другата част от мен искаше Мирин да е права. Исках тя да не се интересува от мнението на другите, да си проправи собствен път, да отиде там, където никоя жена не е ходила преди. Отчаяно, фанатично исках тя да поеме риска и да опита.
Да се осмели, както аз се осмелих.
Вдигнах очи към демона на една ръка разстояние.
– Това се нарича изчервяване. – Исках да говоря уверено, но се получи трептящо мърморене. – Когато лицето ми се зачерви.
Опашката му се плъзна по килима.
– Изчервяване?
– Изчервявам се от смущение, а обикновено се смущавам заради теб.
– Защо?
Гърлото ми се опита да се затвори срещу думите.
– Защото ти… ти се приближаваш толкова близо до мен. И ме докосваш. И аз…
Погледнах го, а обърканата му гримаса накара кръвта да нахлуе в бузите ми.
– И ти си… ти… – Стиснах зъби, присвих очи и изтръгнах думите. – И когато правиш тези неща, аз мисля за теб… и за неща, за които не бива да мисля.
Той замълча. Вероятно беше напълно объркан. Обяснението ми беше объркано и аз го знаех.
– Не знам какво си мислиш за мен – каза накрая той, гласът му беше тих.
Не можах да се сдържа да не проверя реакцията му – намръщи се притеснено, сякаш се чудеше дали не е направил нещо нередно – и при вида му изпитах диво желание да избягам от стаята. Но бягството беше това, което правех през цялото време, и вижте докъде ни беше довело. Още от самото начало бях подкопала доверието ни, само защото не можех да му призная това нещо.
Като си спечелих малко време за размисъл, взех една ягода от купата до мен и отхапах от дъното и.
Той премести тежестта си.
– Ваянин? Какви са лошите ти мисли за мен?
– Не са лоши. Просто… аз… – Погледнах полуизядената ягода между пръстите си, посипана със захар. – Продължавам да си мисля неща…
Неща като невероятното му тяло с твърди мускули – вдлъбнатини и равнини и гладка кожа, която исках да докосна. Нещата като усещането на тези мощни ръце около мен и как силата му едновременно ме плаши и вълнува. Нещата като начина, по който хрипливият му глас ме галеше, и как винаги губех мислите си, когато ми прошумоляваше в ухото.
Но не можех да изрека тези думи. Не можех да издам нито звук.
Взирах се в ягодата. Осмелих се, както се осмелих.
Погледът ми се вдигна. Премина през лицето му. Спря се на устата му. Вдигнах ръка, бавно протегнах ръка и притиснах хапката плод към устните му.
Очите му се разшириха.
– Какво означава това? – Прошепнах.
Устните му се разтвориха и той пое ягодата със зъби. Преглътна, като ме гледаше с полупритворени очи.
– Ако си пайаше, това означава, че си ме избрала за своето легло. – Погледът му с паднали клепачи прецени реакцията ми. – Но ти не си пайаше.
Дълбоко в сърцевината ми започна да трепери треска, която се разпространи навън, трепереше по ръцете ми и свиваше пръстите на краката ми. Ръката ми не беше съвсем стабилна, когато избрах още една ягода и я захапах. В ъгълчето на устата ми се отрони капка сладък сок.
Погледът му беше напрегнат и питащ. В тези слабо светещи червени очи се криеше нотка на хищник.
– Не съм пайаше – съгласих се тихо.
Треперенето в пръстите ми стана по-очевидно, когато отново протегнах ръка, държейки ягодата в пространството между нас. Предложение. Не го избирам, а го каня.
Той се премести напред. Пръстите му докоснаха китката ми, след това се свиха около нея, стабилизирайки ръката ми. Устата му се затвори върху ягодата – и върху пръстите ми. Плодът изчезна с едно движение на гърлото му, след което усетих само топлината на устата му и плъзгането на езика му.
Сърцето ми трептеше слабо, дробовете ми бяха празни от въздух.
– Мислех – промълвих задъхано – че не харесваш вкуса на хората.
Той измъкна върховете на пръстите ми от устата си.
– Твоята кръв, Ваянин. Не ми харесва твоята кръв. Кожата ти…
Той притисна устата си към китката ми и езикът му премина през леките неравности на сухожилията и вените. Пръстите му се плъзнаха нагоре по вътрешната страна на ръката ми, по меката кожа, на която някога се беше възхищавал, и белезите от деня, в който се бяхме обединили в договор за взаимно оцеляване.
Леко хващайки лакътя ми, той ме дръпна към себе си. Нежно. Покана, а не искане.
Размърдах се настрани, приближавайки се малко. Съвсем малко.
Ръката му се плъзна нагоре към ръкава на тениската ми. С палец докосна плата, спря, после прокара пръсти по рамото ми до врата ми. Както някога внимателно изследваше фините детайли на човешката ми ръка, сега докосването му премина по шията ми – проследяваше ключиците, гърлото, меката долна част на брадичката ми.
– Изчервяваш се – промърмори той. – Какво си мислиш?
Бузите ми пламнаха от топлина, но и в сърцето ми имаше топлина. Стиснах очите си.
– Мисля си… – Истината. Не можех да лъжа. Не исках да лъжа. – Харесва ми, когато ме докосваш.
– Hнн.
Топлите му ръце се свиха от двете страни на врата ми, палците му бяха в краищата на челюстта ми – после дъхът му подразни основата на гърлото ми. Изненадано се отдръпнах, диванът се стовари върху гърба ми.
Устните му попаднаха на мястото между ключиците ми.
Потръпнах, петите ми се забиха в пода, но не помръднах. Не се паникьосах. Не го отблъснах. Не отворих очи.
Горещата му уста се плъзна по кожата ми, проследявайки гърлото ми нагоре. Внезапното докосване на острите му зъби предизвика тръпки по гръбнака ми и забравих да дишам.
– Харесва ли ти това? – Гласът му вибрираше върху кожата ми, а устата му се притискаше към ускорения ми пулс.
– АЗ… АЗ… – Едно издишване ме разтърси. Отворих очи, но виждах само тавана, а главата ми беше наклонена твърде назад. – Да, харесва ми.
Езикът му се плъзна по пулса ми и аз се разтреперих.
Устните му се раздвижиха. Засмукваше, притискаше. Още едно прокарване на острите му зъби по кожата ми и главата ми падна още по-назад. Той пъхна носа си в мекото място под челюстта ми, вдиша, а после устата му зае мястото му. Дразнещите докосвания на зъбите проследиха челюстта ми до брадичката. Дъхът ми трепереше в дробовете ми.
– Какво си мислиш, Ваянин?
– Аз… искам…
Не можех да го кажа. Самосъзнателната срамежливост ме обзе, заглушавайки гласа ми. Руменината ми се разпали отново и не можах да се спра да се притисна обратно в дивана, отдръпвайки се от него.
Той се наведе над мен, наклонил глава, докато изучаваше почервеняващото ми лице.
– Спомняш ли си, Ваянин, че обеща да ми кажеш една тайна мисъл?
В атриума на Аркана. Беше ми казал какво означава за него „защита“, а аз обещах да споделя нещо в замяна.
Преглътнах трудно.
– Спомням си.
Лицето му се спусна надолу, устата му намери ухото ми, а хрипливият му глас ме разтърси.
– Кажи ми какво искаш… твоето тайно желание, което криеш толкова дълго.
Загледах се с широко отворени очи в тавана. Сърцето ми биеше. Коремът се преобръщаше. Хванах се за възглавниците на дивана, като се държах за живота си.
– Искам… – Главата ми се завъртя, твърде много мисли наведнъж, несигурност и копнеж, страх и желание. – Искам да…
– Ннн – промърмори той.
Дъхът ми застина, а очите ми се разшириха още повече. Носът му се плъзна по бузата ми, а ноктите ми одраскаха плата на възглавницата. Напомних си да дишам, но дробовете ми ме игнорираха.
Меката топлина на устата му се докосна до ъгълчето на моята.
Обърнах се назад към дивана, а главата ми се удари във възглавниците. Движението беше рефлексно, предизвикано от онази част от мен, която продължаваше да бяга от него.
Ръцете му намериха страните ми, после се плъзнаха нагоре по гърба ми, докато не обхванаха тила ми. Подпираше ме. Държеше ме стабилно. Ръцете ми се отлепиха от дивана и се вкопчиха в горната част на ръцете му.
Пръстите ми се вкопчиха в твърд мускул, сила и мощ, а пулсът ми скочи.
Устните му отново намериха ъгълчето на устата ми. Въздухът нахлу през носа ми. Горещият му език докосна мястото, усещайки сладкия вкус на ягоди, след което устата му се премести настрани, опипвайки долната ми устна. Засмуках дъх и го задържах.
Още едно приплъзване на устните му към моите – още един тест. Сърцето ми трепна. Главата ми се завъртя. Престанах да се отдръпвам в ръцете му. Носовете ни се докоснаха, между нас се появи колебание.
Устните му се докоснаха до моите, внимателно и нежно, а после устата му покри моята.
Гореща, мека, яростна. Устните му се движеха гладно, изследвайки, откривайки формата на устата ми. Езикът му проследи горната ми устна, после придърпа долната ми устна между своите. Притискането на острите му кучешки зъби ме изненада и аз изтръпнах. Вътрешностите ми се разтопиха, дишането ми беше твърде бързо.
В гърдите му се разнесе тътен. Той отново захапа долната ми устна, по-силно, а слабото убождане предизвика нова вълна от топлина, която ме връхлетя. Устните ми се разтвориха при поредното въздишане и когато устата ни се срещна, езикът му намери моя. За пръв път усетих вкуса му.
Сладък и опушен. Намек за тръпчивост.
Когато ръцете ми се плъзнаха по ръцете му до раменете, последната част от тревогата ми се разсея. Разтопих се в обятията му, наклонила глава назад, с разтворени устни. Самоуверените ми страхове бяха избягали, а сърцевината ми беше течна топлина, която танцуваше с всяко притискане и издърпване на устата му към моята.
На мястото, където в съзнанието ми живееше страхът, изведнъж се появи тъмен огън.
Багряно присъствие със сърцевина от гладък мрак. Свирепост, хитрост и изгаряща страст. Очите ми се отвориха, после отново се затвориха, когато обвих ръце около врата му, а ръцете ми се заплетоха в косата му.
Проблясъци от неговата същност се сблъскаха с моята – мисли, емоции, реакции, всички оцветени с дивотата, която беше най-дълбоката му същност. Умът ми се въртеше също толкова силно, хиляди мисли се въртяха в мозъка ми в същото време, когато не можех да мисля изобщо.
Една мисъл премина от него към мен – осъзнаване на заобикалящата ни среда, което бях изгубила. Присъствие. Приближаване.
Отдръпнах се назад и изтръпнах.
– Амалия идва?
Той погледна към вратата. Стъпки. Чуваше ги дори през задъханото ми дишане. Вратата се затръшна – Амалия вкарваше ключа си.
Паниката ме обзе, като потуши огъня в кръвта ми. Зилас все още ме държеше притисната към дивана, ръцете му бяха плътно около мен, а едната му ръка беше вплетена в косата ми. Може и да се бях изправила пред някои страхове, но не бях готова да се изправя пред братовчед си.
Дръжката на вратата се завъртя.
„Деймън, Хезихаз!“
Тялото на Зилас се разтвори около мен, а аз се сгромолясах на пода, когато силата му се вля в инфернуса, който седеше на масичката за кафе до купата с ягоди.
Вратата се отвори и Амалия нахлу.
– Съжалявам, исках да се върна по-рано! Готова ли си за нашата среща…
Тя прекъсна, загледана в мен.
– Х-ху… – заекнах слабо, надявайки се да не разбере колко съм задъхан. Да не говорим за зачервеното ми лице. Смачканите дрехи. Разрошената коса.
Очите ѝ се присвиха, после рязко поклати глава.
– Не искам да знам. Готова ли си да тръгваш или какво?
– Да тръгвам? – Промълвих, умирайки от притеснение.
– За срещата ни! – Тя вдигна ръце нагоре. – Експертът по отричането?
Изстрелях се на крака, оглеждайки се диво наоколо. Защо в апартамента ни нямаше часовник? Голям, който да виждам от дивана?
– Точно така, съжалявам! Само ми дай минута да прибера гримоара.
– Да, разбира се. – Тя завъртя очи. – Не бързай.
Взех гримоара, бележките си и инфернуса и ги занесох в стаята си. Затаих дъх, сложих всичко на матрака и се загледах в инфернуса. Пръстите ми се промъкнаха до устните ми и се притиснаха към набъбналата, чувствителна кожа.
Преди по-малко от три месеца, в една алея някъде в центъра на града, Зилас беше облизал кръвта от китката ми. И ясно си спомнях как, докато се отдръпвах от него с отвращение, бях заявила, че никога не искам да знам какъв е вкусът му.
Толкова за това.
Назад към част 22 Напред към част 24
