Глава 24
Таксито ни закара до най-отдалечения край на паркинга, който обхващаше по-голямата част от имота на „Морските дяволи“. Застанахме на бордюра и когато фаровете на автомобила се отдръпнаха, над нас се спусна мрак. Високо горе звездите надничаха през тънък, прошарен слой облаци, а намаляващата луна хвърляше сребриста светлина върху тъмната вода на пристанището. В носа ми се разнесе соленият океански привкус, подплатен с оттенък на гнилоч.
– Не виждам никого – промълви Амалия, докато оправяше раницата на раменете си.
– Твърде далеч сме, за да видим хеликоптерната площадка – контрирах нервно, мигайки срещу контактните си лещи и желаейки вместо това очилата си.
– Не това имах предвид. – Тя погледна наоколо още веднъж. – Извикай Зилас.
Инфернусът ми светна. Когато демонът се появи до мен, тя свали раницата си от рамото, разкопча я и извади от нея ивица черен плат, бродиран с руни-щантови кантри, точно като ризите, които беше направила за нас. Тази обаче не беше с размер за жена.
Носът на Зилас се набръчка, но той остана неподвижен, докато Амалия и аз навличахме дрехите върху крайниците му и ги закопчавахме с малки черни щипки.
Горната част приличаше на жилетка, която падаше до бедрата му, с големи прорези за гъвкавост – и за да остане място за раменната му броня. Четири прилепнали части защитаваха краката му, като оставяха коленете му необременени, а черните ръкави се плъзнаха по бронята и стигнаха до раменете му.
Амалия вдигна качулката нагоре и вдигна допълнителен кат от плата. Тя пресече предната част на качулката и свободно покри долната част на лицето му. Той завъртя главата си настрани, проверявайки видимостта си в качулката.
Тя се отдръпна назад, като ми предостави ясна гледка към него, и аз преглътнах. Имаше нещо допълнително ужасяващо в това да облечеш смъртоносния демон в черно. Той беше сянка със светещи магмени очи.
– Тези дрехи са пълни с арканова енергия – каза му Амалия. – Тя би трябвало да попречи на отричането на магьосника, макар че няма да го спре. А ако си в голяма беда, заклинанието е индура. Магията им няма да може да проникне в тъканта в продължение на тридесет секунди.
– Ще проработи, ако го кажа?
– Хм, ами… мисля, че е така? Всеки може да задейства заклинание. Не виждам защо да не проработи за демон.
Веждите му се спуснаха и аз разбрах, че се мръщи към нея.
– Хайде да вървим – казах нервно.
Планът ни беше прост: да саботираме масива от заклинания, след което да се измъкнем по дяволите оттам. Зилас се беше съгласил, че това не е времето на дх’еренит. Трябваше да изчакаме, докато Езра може да се бие с нас.
Демонът тръгна пръв, промъквайки се по пътя към една обемна сянка точно на бреговата линия – останките от централата на гилдията на Морските дяволи. Полицейска лента ограждаше изгорелите останки и освен няколко огромни контейнера за смет, почистването и възстановяването все още не бяха започнали.
Водата шумно се плискаше в скалите, а светлините на Северен Ванкувър весело светеха от другата страна на пристанището. Леко пулсиращата вода отразяваше сиянието на града – петна от трептяща оранжева светлина, които не се вписваха сред модерните светлини.
Заобиколихме останките на сградата и пред нас се откри хеликоптерната площадка. Езра беше казал, че е голяма, но представата ми не се доближаваше до нея. Трябваше да е дълга поне седемдесет метра – две трети от размера на футболно игрище. В квадрат около центъра на площадката бяха разположени четири стоящи факли, чиято светлина танцуваше по бетона.
Нервите ми се заредиха с адреналин при вида на три човешки силуета в центъра на платформата.
– Факли? – Промърмори Амалия, следвайки примера на Зилас, който приклекна зад изгорелия корпус на една кола. – Тези момчета пуристи ли са или какво?
– Те не рискуват нищо да попречи на портала – прошепнах аз. – Зилас, има ли следи от Клод или Називер?
– Не. – Той наклони глава. – Чувам магьосниците. Говорят на вашия език на заклинанията.
Заклинание? Не е добре.
– Трябва да побързаме.
– Тогава тръгваме сега.
Той ме подхвана под мишница, а Амалия изпищя, когато той хвана и нея. Той започна да спринтира.
Бетонната площадка свърши и скалистият бряг се втурна да ни посрещне. Зилас изскочи над черната вода и се приземи върху дебела стоманена опора – не пътеката в другия край на площадката, а свързващата точка между платформата и бетонната котва на брега.
Той пробяга дължината на стоманата, после скочи отново. Стъпалата му срещнаха бетонната площадка – и индиговата светлина проблесна.
Той скочи право нагоре и залп от светещи шипове осея земята. Приземявайки се с един крак, демонът изхвърли мен и Амалия далеч от себе си.
Изправих се на крака, спънах се и възстанових равновесието си. Амалия падна на колене с проклятие, след което се изправи нагоре.
Призрачните нокти, които светеха от върховете на пръстите му, нападнаха близнаците магьосници, които го посрещнаха с блестящи на светлината на огъня ленти на ръцете си. В центъра на хеликоптерната площадка баща им беше вдигнал ръце, докато пееше заклинание.
– Хайде! – Извиках на Амалия.
Спринтирахме към Сол. Разбрах момента, в който бяхме прекосили ръба на масива – енергията изсвистя в петите ми и подскочи в краката ми. Линии и руни пресичаха бетона, издълбани на дълбочина половин инч.
Забелязах голяма керамична купа, разположена върху шестоъгълен възел, и се насочих към нея. По средата на ритането на съда видях, че е празен – съставката беше консумирана от заклинанието. Това означаваше, че трябва или да прекъснем заклинанието, или да повредим масива.
Едната от тези задачи беше много по-проста от другата, тъй като не бяхме взели чук, а Зилас беше твърде зает, за да взриви парче от платформата с магията си.
Светлината проблесна – двамата магьосници се защитиха от нападащия демон. Когато погледнах към тях, един близнак падна, а смъртоносните нокти на Зилас проблеснаха. Другият изкрещя заклинание и пламна сребърна светлина, която отхвърли демона, но той се изтърколи на крака за миг, а ефектът на заклинанието бе намален от специалната екипировка на Амалия.
Амалия и аз се затичахме към стария магьосник, докато гласът му се усилваше. Бръмченето на набиращата сила се разнесе из въздуха. Хванах ръката на Амалия, докато измъквах верижката на инфернус, а моят артефакт висеше до висулката.
– „Ori eruptum impel…“
Под краката ми се появи светлина.
Запънах се и едва не паднах. Всяка линия от порталната мрежа, простираща се на трийсетина метра, се бе озарила от бяла магия. Силата изгаряше през заклинанието.
Бледите очи се обърнаха към нас и Сол протегна лявата си ръка. В другата му ръка имаше сребърен кинжал. Той го проряза през дланта си и кръвта се разля върху централната точка на заклинанието.
Кръгът с диаметър осем фута придоби зловещо, наситено розово сияние. Петното се разпространи навън, като се промъкна по линиите на масива и оцвети руните.
Сол насочи кинжала си към мен и Амалия.
– „Ori astra feriant.“
Острието се развълнува от жълта светлина и от върха му избухна струя светещи двусантиметрови полумесеци. Хвърлих ръце над лицето си. Разкъсваща болка прониза предмишницата ми. До мен Амалия изкрещя.
Запътих се назад, като наполовина спуснах ръцете си, докато влагата се просмукваше в пуловера ми. Коженото ми яке беше приглушило ударите, но един от тях беше прорязал ръката ми дълбоко.
Сол обърна кинжала си, а обратният край на острието му бе насочен към небето.
– „Ori ignes sid-ori duo!“
Той изрева новото заклинание и пред него се образува пулсираща бариера миг преди да я удари въртящ се диск от пурпурна магия. Атаката отскочи от другата страна на платформата – към Зилас, който в разгара на собствената си битка беше хвърлил заклинание, за да помогне на мен и Амалия.
– „Ори секс!“ – изкрещя един от близнаците.
Завъртях се към изкрещяното заклинание – номер шест. Заклинание, което още не бях виждала.
Зилас се залюля и едва не падна. Около долната част на крака му бяха заплетени ленти от зелена магия, увити върху защитното му облекло, а краищата им се бяха слели със земята. Заклинанието го заключи на място, отнемайки най-доброто му предимство – скоростта му.
Близнаците, на десет стъпки от двете му страни, вдигнаха десните си ръце.
– „Ori novem!“
В ръцете им се оформиха четириметрови харпуни от виолетова светлина. Те издърпаха ръцете си назад и хвърлиха оръжията.
„Зилас!“
– „Индура“ – изръмжа той.
Харпуните се удариха в торса му и магията на абджюрацията се разби в защитените му от кантри дрехи. Близнаците си размениха шокирани погледи, после отново вдигнаха ръце.
– „Ori decem.“
Десетото им заклинание.
Синята светлина проблесна в ръцете им, после се втвърди в бледи остриета, дълги два метра и пламтящи от светлина. Те се хвърлиха към хванатия в капан демон и аз знаех, че кантрипените му дрехи няма да спрат тези остриета.
„Деймън, хейсихаз!“
Остриетата се прерязаха, докато Зилас се разтвори в червена светлина. Оръжията на магьосниците се закачиха за дрехата от кантри и я размахаха настрани, докато тялото на демона се разтвори. Силата му се стрелна към мен, удари се в инфернуса и отново отскочи навън.
Зилас се образува до мен, задъхвайки се. Кръвта опръска земята.
Един отрязък премина през гърдите му, като разцепи кожената му екипировка и набразди плочата на гърдите му – невъзможно постижение за остриета, изработени единствено с аркана за отричане. Съответният разрез в долната част на гърба му проливаше кръв.
Паниката стисна гърлото ми и аз сграбчих ръката му.
– „Ori quinque!“
Сребрист взрив удари гърбовете ни. Зилас се хвърли напред, а аз бях издърпана заедно с него, ръцете ни се преплетоха. Той се приземи в преобръщане, придърпвайки ме към гърдите си, и спряхме, а той се бе надвесил защитно над мен.
Бетонната площадка се разтресе, когато розовото сияние на масива стана по-ярко. Тежкото бръмчене на тайнствена сила във въздуха се сгъстяваше, запушвайки дробовете ми. Сол вече не пееше; беше си свършил работата. Заклинанието беше активно. Порталът се отваряше.
Отчаянието ме задушаваше повече от магията. Не можехме да победим магьосниците. Не бяхме спрели заклинанието. Не успяхме.
„Още не, Ваянин.“
Блестящите червени очи на Зилас срещнаха моите. В съзнанието ми нахлу малиново-сенчесто присъствие, остро с дива свирепост и силна решителност. Той не беше оцелял, като се беше предал. Не беше живял толкова дълго, като бе предал победата на враговете си.
Ако все още дишаше, все още можеше да се бие. Все още можеше да победи.
„Vh’renith vē thāit“ – прошепна той в ума ми. Победа или смърт.
Чужда топлина опари центъра ми, когато в тялото ми се вля сила. Решителността му ме зарази и съмненията ми изчезнаха.
Той се претърколи, повличайки ме със себе си, докато се издигаше на крака. Приземих се до него, а пръстите ми се свиха, докато топлината ги изгаряше. Багряна сила се промъкна по ръцете на Зилас, като преформира призрачните му нокти.
Тримата магьосници ни заобиколиха, готови да произнесат неутрализиращите или отразяващите си заклинания. Нищо от това, което Зилас можеше да направи, нямаше да пробие защитата им.
Протегнах ръката си, разперих пръсти. Шокът разшири очите на братята при вида на ръката ми – при малиновата сила, която се излъчваше от пръстите ми и покриваше китката ми.
Зилиас, който се движеше с моя ум, насочваше образа, който извличах, а опитът му в тази форма на леене подкрепяше моята липса. Пред мен се оформи проста руна, която се оформи за миг – и беше висока колкото мен. Малиновите линии засияха страховито.
– „Вентос!“ – Изкрещях.
– „Ori tres!“ – изръмжа близнакът, който стоеше срещу мен.
Демоничната ми кантра проблесна и буря от вятър избухна навън. Пред магьосника се образуваха зелени искрици – заклинанието, което можеше да заличи демоничните атаки на Зилас. Воят на вятъра го удари.
Магьосникът беше изхвърлен от краката си. Той прелетя десет метра и се блъсна в гърба си.
– Не! – Изкрещя другият близнак.
Аз се усмихнах силно. Отклонението беше ограничено. Трябваше да е съобразено с магията, срещу която се защитаваше – а моята магия не беше нито демонична, нито аркана. Тя беше и двете.
Зилас сви тялото си, после скочи. Завъртях се, но вече знаех къде отива и какво възнамерява да направи. Връзката между нас беше ярка инстинктивна линия, докато той анализираше всичко около себе си. Земята. Небето. Движенията на враговете му. Финият език на телата им – стрелкащите им се очи, разширяването на ноздрите, миниатюрното свиване на мускулите.
Преценяваше целите си, предвиждаше движенията им и реагираше без да се замисля – следвайки години практика, мускулна памет, опит.
Когато се приближи до втория близнак, аз отново протегнах ръка. Друга кантра, простираща се на пет метра, се появи мигновено – точно под краката на магьосника.
Зилас замахна, докато магьосникът изричаше заклинание. Ноктите на демона загребаха щита, докато той се стрелкаше встрани.
– „Румпас!“ – Извиках.
Бетонът под близнака се разпадна. Той се спъна, ръцете му се завъртяха. Зилас се завъртя на един крак, грациозно и мощно. Малиновите му нокти проблеснаха.
Магьосникът падна.
– Брейдън! – Изкрещя другият близнак, когато брат му се удари в земята, а кръвта се разля в разцепения бетон. Той хвърли ръка към Зилас, когато баща му изкрещя друго заклинание.
– „Ori quinque!“
– „Ori novem!“
„Деймън, хейсихаз!“
Когато заклинанията на Джейдън и Сол прозвучаха, Зилас се разми в червена сила. Тя се стрелна към гърдите ми и той се преформира пред мен – но магьосниците не бяха приключили.
– „Ори септем!“ – Изкрещяха и двамата.
Сините пръстени светкавично се насочиха към него и той с леко завъртане избегна и двата. Докато те се разминаваха и се удряха в бетона, една мисъл премина от Зилас към мен, твърде бързо, за да бъде изказана с думи, но аз долових смисъла – неговото наблюдение.
Той се отдръпна от мен и се насочи към Джейдън. Завъртях се в обратна посока, към Сол – точно когато Амалия се промъкна зад него с дълъг червен шал в ръце. Тя наметна кърпата върху главата на Сол и я придърпа здраво.
– „Игнярис!“ – Извика тя.
Изшитият с кантри шал избухна в пламък. Амалия издърпа ръцете си, докато Сол виеше от агония и дращеше с нокти по плата.
Призовах нова кантра, като го насочих към магьосника, докато Амалия се хвърляше към земята.
– „Импело!“
Ако преди няколко седмици някой ме беше попитал дали простата кантра „изтласкай“, градивният елемент на всички артефакти на Импелио, може да бъде ужасяващ, щях да се изсмея. Струваше си да се спъна, може би да падна. В края на краищата, кой би могъл да носи със себе си достатъчно голяма кантра, за да нанесе реални щети?
Но кой би си помислил, че мога да създавам огромни кантри за един миг?
Взривът от руната катапултира Сол във въздуха. Влачейки пламъци като развяващо се знаме, той прелетя през платформата, излезе над откритата вода и се плисна в тъмния океан.
– „Ori unum! Ori duo! Ori unum!“
В другия край на платформата Джейдън непрекъснато плюеше заклинания, докато Зилас се стрелкаше около него, размахвайки нокти. Магьосникът извиси глас от отчаяние и разпери ръце.
– „Ori decem!“
Сините мечове се оформиха в двете му ръце и той се вряза в демона.
Фатална грешка.
Абджюрацията му беше почти непреодолима защита срещу демон, бърза и непробиваема. Но в битка? Никой човек не можеше да победи Зилас в пряк бой.
С плавна грациозност демонът избягваше бясно размахващите се остриета. Призрачните му нокти се издигнаха нагоре, преминавайки през плът и кости. Остриетата на абджюрация се завъртяха и изчезнаха.
Магьосникът се свлече назад, зяпнал отрязаните си пръсти, от които бяха останали само палците. Малиновите нокти на лявата ръка на Зилас се разтвориха и той сграбчи мъжа за гърлото. Другата му ръка се отдръпна, за да нанесе убийствения удар.
Нещо среднощно черно и злокобно прогори връзката между мен и Зилас, после връзката се скъса – демонът ме изтласка от главата му.
Той заби ноктите си в гърдите на Джейдън, костите се сгромолясаха. Агонизиращият писък на Джейдън изпълни въздуха, докато Зилас изви ръката му, а после я изтръгна обратно. Човекът онемя, главата му се замая.
Зилас го пусна, после отвори ръката си. Шепа кървавица се приземи до мъртвия магьосник с мокър тътен.
Стомахът ми се сви, но стегнах гръбнака си, спомняйки си за Яна Денева, начинаещата актриса, и другите млади жени, които Джейдън и семейството му бяха унищожили. Отвлечени. Измъчвани. Изнасилвани. Убити.
Сол, Брадън и Джейдън никога повече нямаше да убиват.
Шумът на вълните изглеждаше толкова тих след какофонията на битката и смъртта. Светлината на огъня от четирите факли трептеше по платформата и се отразяваше от бронята на Зилас.
– Робин…
Шепотът на Амалия почти се изгуби в полъха на вятъра. Обърнах се и я открих на десетина крачки от мен, загледана в едно място близо до краката ми. Примигнах и погледнах в тази посока.
Розовата светлина светеше навсякъде около мен, спираловидните линии и острите геометрични форми на масива се преплитаха с руни, широки колкото крак. Центърът на заклинанието, на няколко дълги крачки от мен, не светеше. Основният възел, този осемфутов кръг, беше станал черен. Толкова черно, че засмукваше светлината.
Или… беше безпросветно?
Приближих се, вглеждайки се в черничкото кръгче. Слаби бели искрици покриваха черния цвят, блещукайки деликатно на широки панделки. Леден вятър дразнеше лицето ми, духайки в противоположна посока на студения морски бриз. Вместо солена вода, носът ми се гъделичкаше от аромата на мръсотия, пясък и нещо съвсем непознато.
Загледах се в звездните искрици… и осъзнах какво гледам: нощно небе, съвършено и чисто като отражение в огледало.
С изключение на облачни мъниста, които прорязваха познатото небе над главата, докато този кръг показваше ясна, но безлунна нощ.
Стърженето на крак. Ръката на Зилас се допря до моята, когато той спря до мен.
– Ароматът – прошепна той. – Мирише на…
Студ, по-дълбок от зимния вятър, по-студен от ухаещия на пясък вятър, който се излъчваше от черния кръг, се настани в костите ми. Ужасът нахлу във вените ми.
– Мирише на дом.
Пръстите ми натрапчиво се сключиха около китката на Зилас, а погледът ми се закова в кръга от мрак на три метра от пръстите ми.
Порталът беше отворен.
Назад към част 24 Напред към част 26
