ОДИН
Настроението остава мрачно, когато се връщаме в замъка. Поканих берсеркерите и техните валкирии да се върнат с нас. Не мога да се справя с това мрачно настроение, в което всички все още са. Ние спечелихме. Да се насладим и да отпразнуваме тази победа. Твърде много от валкириите – включително Фрея – изглеждат като в капан на загубата. Въпреки временния си характер, тя оставя незаличима следа.
Веднага щом влезем в замъка, започвам да давам заповеди. Изпращам берсеркерите с черната карта през дървото на света и в човешкия свят, за да ни върнат малко храна. Това ще е много по-бързо, отколкото да накарам кухненския персонал да приготви цял банкет по старомодния начин. Аз ще поема алкохола. Поне от него имаме достатъчно.
Повечето от берсеркерите, които не са отишли на мисия за храна, са изпратени да разпалят няколко огъня навън из територията на комплекса. Дори замъкът не е достатъчно голям, за да побере толкова голямо парти. Откакто се върнахме, Фрея почти не ме изпуска от поглед.
– Обичам те, но ми прекъсваш кръвообращението – казвам, като поглеждам надолу към смъртоносната хватка, с която е хванала ръката ми.
Тя разхлабва хватката си.
– Извинявай.
– Вече всичко е наред – успокоявам я, но мога да кажа, че тя все още се справя с всички емоции.
След като Фенрир ме уби – заклан е може би по-точна оценка – бях попаднал в междинно царство, не съвсем тук и не съвсем там. Но много ми се струваше, че има къде да отида, но това щеше да е далеч от нея и от живота, който познавах и бях изградил.
Имаше такова изкушение да отида там. Знаех, че там има толкова много знания, до които мога да имам достъп, много повече, отколкото бих могъл да имам като бог – още едно ниво нагоре. И колкото и да исках това знание, усещах оковите на знака. Какво щеше да се случи с берсеркера, ако премина напълно? Дали щяхме да се разделим? Дали той все още щеше да е част от мен? Дали най-накрая щяхме да се слеем, без да има разлика между него и мен? Или той просто щеше да се разтвори обратно в природата, както Фенрир след битката?
Тази част от мен беше толкова постоянен спътник, че нямам представа коя бих бил без него. Той ме оформи в това, което съм днес. Никога нямаше да се издигна до тези висоти и тази сила без тези ранни формиращи преживявания – макар и те да бяха стряскащи.
Но не бих могъл да се накарам да навляза в мистерията – във възможните отговори – без нея. Болката на Фрея беше твърде голяма, за да я оставя. Чувствах се като най-лошия възможен злодей, когато най-накрая разбрах защо е спала с джуджетата… заради една шибана огърлица.
Защото ме обичаше.
Бях прав за нея, че любовта ѝ е много по-голяма от яростта ѝ.
Когато най-накрая се пречупи, не мисля, че осъзнаваше, че плаче толкова силно, че сълзите ѝ докоснаха Бризингамен и цялата дълбока сила, която притежаваше, се вля в него. Усетих как от другата страна на завесата ме дърпа, как има нужда да се върна при нея. Усетих как порталът се отвори и пространството за душата ми се върна обратно във физическото ми тяло, за да продължим нашата история.
В този момент имах избор и избрах нея.
– Искаш ли да се облечеш или направо ще пристъпиш към оргията? – Питам. Мисля, че някак си е забравила, че все още не е облечена.
Тя поглежда надолу.
– О… аз… добре. – Тя неохотно измъква ръката си от моята.
– Хей – казвам аз.
Тя ме поглежда и аз я придърпвам за целувка.
– Всичко е наред. Ще бъда тук, когато се върнеш.
Тя кимва, все още малко разтреперана.
– Сигурно и на мен ми трябва душ – казвам аз. – Да се срещнем тук?
– Да – казва тя едва ли не шепнешком.
Макар че дъждът е отмил по-голямата част от кръвта, сега тя има тънък слой кал за целия си проблем.
Решавам да използвам душа в друга част на замъка. Ако се присъединя към нея, няма да се върна на партито тази вечер, а и какъв домакин бих бил?
Това беше моята битка – моята и на берсерките – и това е нашето парти за победата. Трябва поне да се появя.
Смесвам се за малко и се уверявам, че всички са взели всичко необходимо и че настроението се променя и подобрява, преди да взема бърза смяна на дрехите и този душ.
Когато се връщам, забелязвам Фрея в трапезарията, където половината от храната е приготвена заедно с по-приглушената версия на партито, което бушува навън. Берсерките, които отидоха за храната, донесоха няколко невръстни валкирии, които не бяха на бойното поле. Ако тези момичета не внимават, тази вечер може да се окажат с берсеркерски половинки. Все пак това е емоционално наситено време.
По-голямата част от празненството е с ежедневни дрехи, но аз съм с костюм, а Фрея… уау. Не мога да реша дали изглежда по-добре с дрехи или без тях. Човек би си помислил, че отговорът на този въпрос е очевиден, но начинът, по който тя опакова всичко, кара всичко да изглежда като чисто нова загадка за разгадаване. А аз обичам добрите предизвикателства.
Тя носи онази зашеметяваща червена рокля с дълбоко деколте, която носеше на първата ни вечеря заедно, и, разбира се, колието. Пресичам залата, за да стихна до нея, изпълнен с целеустременост.
Тя вдига поглед от разговора си с Ейр, Скади и Идун, за да ме види как идвам. Откъсвам я от групата и после дълго я попивам, докато не се размърда под погледа ми.
– Знаеш, че размахваш знаме пред бик, нали?
– Коя съм аз? – Пита тя невинно, вдигайки ръка на гърдите си, сякаш е девойка, която се нуждае от спасение.
– Знаеш точно какво правиш с мен. Виждам, че все още носиш онази шибана огърлица – казвам, като свеждам поглед към нея.
Тя намига.
– Казах ти, че никога няма да я сваля.
– Ще видим това. Ще трябва да я свалиш, когато те поискам. Ще имам нужда от пълен достъп и не искам тази несериозна дреболия да ми пречи. Имам предвид, ако приемем, че няма да те изложи, ако душата ти е свързана с моята душа за цяла вечност.
Тя ми се усмихва блестящо.
– Мисля, че мога да те търпя още цяла вечност.
– Радвам се да го чуя.
Появяваме се за подходящо дълго време, докато накрая не мога да издържа да оставя следата незавършена за още един момент. Освен това партито на победата се е превърнало в истинска оргия навън. Никой няма да ни пропусне. Всички са прекалено заети.
Извеждам я от партито и я повеждам към гората.
– Наистина ли трябва да следвам големия лош вълк в гората?
– Не знам, червена шапчице, а трябва ли?
Тя се смее.
– Всъщност в момента нося червена рокля, нали? И имаш късмет, че съм в крак с приказките, за да разбера и половината от препратките ти към човешкия свят.
– Имам късмет по много повече причини.
Най-накрая намираме добро място.
– Сваляй сега – казва Фрея, посочвайки костюма ми, докато ме притиска към едно дърво.
– Ти си толкова властна. Държиш се така, сякаш си кралицата на всичко.
– Това е така, защото съм. – Тя ми помага да се измъкна от сакото на костюма си. – Защо съвременното мъжко облекло има толкова много слоеве? Това шибана жилетка ли е?
Смея се.
– Просто исках да опаковам пакета хубаво за теб. Направих го по поръчка, знаеш ли.
– Ти си такъв дарител.
Притискам пръст към устните ѝ и задържам погледа ѝ в моя. Може би трябва да направя това на закрито в моето хубаво и удобно легло.
– Така ли искаш да го направим? Навън като животни? – Питам.
Тя се усмихва. И това е моят отговор. Завършвам борбата с костюма, разкопчавам ципа на роклята и ѝ помагам да излезе от нея. След това внимателно разкопчавам огърлицата и я поставям при дрехите ни.
Променям позициите ни, така че тя да е притисната към дървото. Безброй берсеркери са намирали своите половинки и са завършвали ритуала на привързването. Толкова ми е странно, че аз съм първият от моя вид и въпреки това едва сега най-накрая извършвам този ритуал, който инстинктивно познавам толкова добре.
Този път, когато допускам берсеркера до повърхността, го приветствам.
Тя изпуска бавно спираловидно дишане, докато наблюдава как окото ми се променя в златния блясък на тъмната ми страна и как зъбите се промушват през венците ми. Навеждам се към ръката ѝ, докато тя гали страничната част на бузата ми и докосва с пръст върха на единия зъб.
– Ще боли ли?
– Това са зъби, Фрея. Какво мислиш? Все още ли искаш да го направим?
Тя кимва.
– Добре тогава.
Някак си моят берсеркер се чувства по-спокоен от мен в момента, успокоен от бързото ѝ приемане на партньорската връзка.
– Това е истинско ухапване, а не просто мистичен знак, така че всеки ще може да види белега. Всички ще разберат, че си моя.
Тя отдръпва косата си назад, разкривайки временния белег.
– Добре.
От мен се изтръгва ниско ръмжене. Когато си мислех да я поискам, си мислех, че това ще бъде диво, първично. Мислех, че ще я взема на четири крака, но вместо това открих, че времето сякаш се забавя, докато аз падам в нея, докато тя пада в мен.
И съм по-внимателен с нея, отколкото някога съм бил с друго живо същество. Знам, че тя не се нуждае от тази грижа и сдържаност. Мисля, че и тя си е мислела, че ще бъде дива и необуздана.
– Один? – казва тя.
Притискам пръст към устата ѝ.
– Шшшш. И двамата сме тук.
Дали си е помислила, че съм я изоставил? Че това е нещо с берсеркера и аз просто съм си тръгнал, докато това се случи? Никога. Дори сега аз съм този, който контролира ситуацията.
Не бързам да я гледам, докато тя се поклаща към дървото.
– Студено?
Тя поклаща глава, като ме наблюдава. Действията ми не спират, докато изследвам всеки сантиметър от нея с пръсти, с уста. Тя издава задушен звук, когато засмуквам следата на гърлото ѝ и я галя между краката ѝ, а възбудата ѝ покрива пръстите ми. И още нещо. Поглеждам надолу и на лунната светлина го виждам.
Кръв.
За миг се паникьосвам, мислейки, че по някакъв начин съм я наранил, но после осъзнавам какъв вид е кръвта и се отпускам.
Нощните звуци на гората се приближават към нас. Совите в далечината. Цикадите, които ни заобикалят, толкова силни за малките си тела. Светулките, които осветяват гората.
– Один – прошепва Фрея и очите ѝ се разширяват. – Виж.
Обръщам се и откривам, че сме заобиколени от много чифтове светещи очи. Голяма глутница вълци. Само че този път те не виждат в мен плячка. Изпускам тихо ръмжене по посока на водача им.
Настъпва дълъг период на абсолютна тишина, докато аз и алфата се оглеждаме един друг. Усещам напрежението на останалите вълци, които чакат сигнал от водача си да си тръгнат или да нападнат.
Накрая алфата нададе дълъг и бавен вой. След това всички надават вой. И после един по един изчезват обратно в гората. Не съм напълно сигурен как, но мирът между мен и вълците току-що не беше нарушен. По някакъв начин знам, че занапред ще има примирие между мен, моите берсерки и тези същества.
Фрея се задъхва, когато започвам да се движа в нея. В друго време може би щеше да има остроумна забележка, но тя е с мен, и аз съм с нея, и няма думи за този момент. Тя прокарва пръсти през косата ми, устата ѝ търси моята, а аз се отварям за нея, както и тя за мен, и удоволствието между двама ни се натрупва.
– Свърши за мен – прошепвам, когато усещам, че тя се приближава. – Искам първо да те наблюдавам. Искам да знам, че това не е похот, която замъглява решенията ти. Това не може да бъде отменено, след като е направено.
Тя изглежда, че ще спори, но аз поклащам глава и тя преглъща всеки остроумен коментар, който е имала в готовност. Тя просто задържа погледа ми, подчинява се на заповедта и се разпада за мен.
Поглъщам виковете и стоновете ѝ в изискваща целувка, като внимавам да не разсека устните ѝ със зъбите си.
Тя се задъхва, когато се отдръпвам. Аз съм на самия ръб на собствения си връх, гледам над скалата, в бездната, в огромното бъдеще, което се простира пред нас.
– Приемаш ли искането ми?
– Да – казва тя, без да се колебае.
Още едно доволно ръмжене се изтръгва от берсеркера, докато се навеждам към гърлото ѝ и поемам кръвта ѝ в себе си в същото време, когато се освобождавам в нея. Удоволствието да я вкуся, да имам пълното ѝ доверие и уязвимост по този начин е много по-силно от сексуалното удоволствие в този момент.
Кълна се, че издавам звук – нещо като вълчи вой – докато облизвам захапката си, за да я запечатам с магията на берсеркера.
Задържам погледа ѝ за дълъг миг, когато се отдръпвам.
– Моя.
Затворени сме в този миг заедно за нещо, което ми се струва като малка вечност, докато не усещам как берсеркерът се отдръпва и отново сме само ние.
Извеждам я от гората на поляната, все още на известно разстояние от партито, и разстилам дрехите ни на земята. Издърпвам я със себе си, за да лежим под звездите, докато в далечината все още пукат и съскат огньовете.
– Дори не разбрах, че е пълнолуние – казвам, галейки я, докато се взираме в нея. Разсеяно галя кожата ѝ от рамото до върховете на пръстите ѝ и после обратно.
– Один?
– Хммм?
– Искам да си върна армията.
Смея се. Разбира се, че иска.
– Тъй като сме сгодени, можем просто да си ги поделим и да имаме една гигантска супер армия – предлагам аз.
– Не. Ти подписала договор. С кръв. Как би изглеждало, ако кралят на езирите наруши кръвна клетва? Можеше да загубиш кралството си. Ние не бихме искали това. Искам армията ми да се върне в залата ми до утре сутринта.
Натискам целувка върху претенцията си.
– Тя е твоя. Както и аз, скъпа моя.
Назад към част 42 Напред към част 44
