Глава 3
Взирах се в бармана с ужас. Тя не беше магьосница. Не би трябвало да може да отвори вратата на атриума – освен ако, бързайки и разстроена от отношението на Аарон и Кай, не съм забравила да я заключа.
Глупости. Бях забравила. Колко ли е подслушала?
– Т-Тори – заекнах. – Хм. Само за момент, моля?
Лешниковите ѝ очи се стрелнаха към телефона, притиснат до ухото ми.
– Съжалявам – казах на несъществуващия обаждащ се, опитвайки се да звуча естествено, докато се страхувах, че тя ще прозре кухия ми фарс. – Мога ли да ти се обадя отново? Благодаря. Дочуване.
Пуснах телефона в скута си, скривайки тъмния екран. Вниманието ѝ се насочи към Зилас и аз въздъхнах безшумно. Тя не се смееше на жалките ми актьорски умения, така че сигурно не подозираше нищо.
– Изплаши ме – промълвих аз, масажирайки гръдната си кост.
– Съжалявам. – Тя продължи да се взира в Зилас. – С кого говориш?
Поредната доза адреналин почти довърши препускащото ми сърце.
– Амалия – измислих аз.
Едва обърнала ми внимание, тя се приближи до Зилас. Вместо страх или презрение – най-честите реакции към моя демон – на лицето ѝ грееше очарование, докато го разглеждаше от главата до петите. Зилас стоеше неподвижно, като се превъплъщаваше безупречно в ролята на демоничен роб. Беше много по-добър актьор от мен.
– Обличаш ли го? – Попита тя неочаквано. – Или той дойде напълно екипиран?
Погледнах с празен поглед между нея и Зилас. Нима тя го смяташе за кукла?
– Той – той дойде така. Хм. Мога ли да ти помогна с нещо?
– Да. – Тя се наведе настрани, с поглед, все още вперен в моя демон, и стисна устни. – По дяволите, момиче.
Смаяна от изумения ѝ тон, аз заекнах:
– И-извинявай?
Тя посочи голия корем на Зилас.
– Виждаш това, нали? Знам, че той е демон и всичко останало, но тези коремни мускули.
Вдишах рязко и се задавих със слюнка.
– Те може би са най-демоничното нещо в него – продължи тя. – Никой мъж няма толкова съвършени коремни преси.
Изгаряща топлина заля бузите ми. Тя се възхищаваше на физиката на Зилас? Точно тук? Сега? Или се шегуваше с мен – опитваше се да ме накара да призная, че намирам тялото на моя демон за привлекателно? Той беше красив по свой собствен начин и да, тялото му беше почти безупречно, но той не беше – и аз не бях – и защо тя изобщо повдигаше този въпрос!
– Не мога да го облека – изригнах пронизително. – Допълнителните дрехи не могат да отидат с него в инфернуса. Но… но всичко е наред. Той е д-демон, а не…
Не е човек. Не е мъж от моя вид. Не би трябвало да има никакво значение, че през по-голямата част от времето е полуоблечен, а през останалото време – едва облечен.
– … не е… човек – завърших аз, като почти се задавих с думата.
Тори повдигна вежди и аз затворих уста, ужасена, че съм влошила нещата.
– Защо изобщо си го изкарала? – Попита тя, сложила ръце на хълбоците си.
Внимателно побутнах бузата си, подозирайки, че кожата ми е по-червена от тази на Зилас.
– Аз… проучвах… – Потърсих лъжа в мозъка си. Нечий гримоар, забравен в атриума, седеше отворен на работната маса. – Магическите свойства на… демоничната кръв.
Страхотна история за прикритие. Дали ще си помисли, че провеждам неетични експерименти? Оплаках се, като си спомних за отвратителния гримоар, който бях намерила в кутия, предназначена за склада за незаконна магия на полицията.
– Хм. – С още едно извиване на вежди Тори се премести от другата ми страна и седна на масата. – И така… искам да те попитам нещо.
– Нещо друго – измърморих раздразнено.
– Да.
Помръднах. Не исках тя да чуе това.
– Знаеш ли нещо за демоничните артефакти?
Изненадана, аз се изправих.
– Имаш предвид предмети, използвани за призоваване и договаряне, като инфернус?
– Имам предвид артефакт, направен с демонична магия. Направен от демони. Това нещо съществува ли?
Тори беше вещица, което означаваше, че няма причина да задава тези въпроси… освен това беше и най-добра приятелка на трима магове, които миришеха на демон, бяха в онзи парк с Тахеш и екип от ловци на демони и бяха избягали от мястото преди пристигането на МагиПол.
– Защо питаш? – Попитах предпазливо.
– Просто едно проучване, което правя за една работа.
– О.
Почти погледнах към Зилас, сигурна, че той ще потвърди подозренията ми: тя лъжеше.
Демонични артефакти. Знаех, че те съществуват, само защото Зилас ми беше разкрил тази информация. Какво би накарало Тори да попита за това? Доколкото знаех, тя не беше митична с демон – освен ако не беше източникът на демонския аромат?
Завъртях се към Зилас и почуках с кокалчетата си по гръдната му плоча.
– Това е демоничен артефакт. Има магически свойства, но не знам повече от това. Призованите демони могат да носят артефакти, но след като се договорят, не могат да ги използват или да създават нови.
Изследвах я внимателно, докато попиваше думите ми, но безизразното ѝ изражение не издаваше нищо.
– Имаш ли идея кой може да знае нещо за този вид артефакти? – Попита тя.
– Ако не обсъждаме въпроса с демон – както аз го направих – не знам как някой би могъл да научи много.
– Хората правят ли това? Разговарят с демон?
– Е, призоваващите разговарят с демони, преди да сключат договор с тях, но… – Прекъснах и подредих мислите си. – Дори някой да го е изучавал, намирането на експерти по демоника е трудно. Призоваващите не са често срещани, а опитните и знаещите са още по-рядко срещани.
Накрая изражението на Тори се промени. Разочарованието стегна чертите на лицето ѝ, луничките на носа ѝ се набръчкаха, а устните ѝ се изтъниха. Затаих дъх, застигната от светкавицата в очите ѝ – безнадеждно отчаяние, което бързо се скри.
Въпросите ѝ не бяха безсмислено любопитство. Тя се нуждаеше от отговори – макар че не можех да си представя защо.
Оправих очилата си.
– Проучвам и по-неизвестни аспекти на Демоника. Не конкретно за това, но…
В мен се появиха съмнения. Дали не бях патетично наивна? Беше ли опасно да ѝ помагам?
– Има един митик – продължих аз. – Пенсиониран призоваващ. Сега е създател на инфернуси. Чух, че е колекционер на езотерични знания за Демоника. Планирах да отида да говоря с него, но… не исках… да отида сама.
Завърших с промърморване, изгубила всякаква увереност. Това беше глупава идея. Трябваше просто да си държа устата затворена.
– Мога ли да дойда? – Попита Тори нетърпеливо, а цялото ѝ поведение се промени. – И двете можем да видим дали той знае нещо за нашите… изследователски теми.
Виждайки почти болезнената ѝ надежда, съмненията ми избледняха. Каквито и да бяха мотивите ѝ, това беше важно за нея. Наистина важно. Имаше ли някаква вреда от това да ѝ помогна? Това щеше да ми даде възможност да вникна в същността на въпросите ѝ и да науча какво може да е забелязала за „аксесоарите“ на Тахеш.
– Звучи добре – казах аз. – Работиш през повечето вечери, нали? Кога е следващият ти почивен ден?
– В събота.
Кимнах.
– Добре. Нека се срещнем тук в седем.
– В седем. – Тя ме погледна бързо и преценяващо, след което въздъхна. – Робин? Мога ли да дам съвет?
Нервност премина през стомаха ми.
– Да?
– Когато някой ти се натрапи и започне да ти задава въпроси, на които предпочиташ да не отговаряш, „изчезни по дяволите, любопитен задник“ е добър отговор.
Взирах се в нея.
– Трябва да опиташ някой път – предложи тя.
– О.
– Ще се видим в събота. – С това тя скочи от масата и излезе през вратата, изчезнала толкова неочаквано, колкото се беше и появила.
Продължих да се взирам, после бавно се изправих. Присегнах се към вратата, затворих я плътно и щракнах ключалката на мястото ѝ. По дървото премина слабо трептене, когато се задейства печатът на Аркана. Сбърчих вежди и се обърнах.
Зилас се беше облегнал на масата със скръстени ръце.
– Не тя е тази, която мирише на виш. Ароматът е върху нея, но е слаб.
– Значи е някой от маговете – замислих се аз.
– Тя излъга. „Просто някакво изследване, което правя за една работа“. – Акцентът му изчезна, докато имитираше гласа на Тори. – Не е вярно.
– Разбрах. Забеляза ли нещо друго?
– Миришеше на страх и болка.
Потънах отново на табуретката. Тори отчаяно търсеше отговори, а интересът на вещицата към демоничната магия имаше смисъл само ако беше свързан с приятелите ѝ и тяхната тайна – тайната, която ги беше довела в парка, където беше Тахеш, и ги беше накарала да избягат малко след това.
– Трябва да разберем кой маг мирише на демон – въздъхнах аз. – И защо.
Зилас сви рамене.
– Това е Имаднул. Не е важно, драга. Демонът е могъщ. По-добре да стоиш настрана.
– Не казваше ли току-що, че искаш да слезеш долу и да помиришеш маговете?
– Усетих достатъчно миризма на виш върху нея, за да съм сигурен. Преди си мислех, че може би този демон е от Трети дом, но той е от Втори дом.
– Вторият дом по-лош ли е от Третия?
– Първи и Втори дом са съюзници. Техните Динен са стари, силни и умни. – Опашката му се размърда настрани. – Те убиват демони от Вх’алир повече от другите домове.
Побиха ме тръпки.
– Защо?
– Ние сме слаби. Те ни мразят. Наричат ни карки.
– Какво означава това?
– Твоята дума… този, който предава? – Лицето му се втвърди. – Казват, че ние сме Домът, който не е призован, така че вината е наша.
– Ваша е вината, че другите демони са призовани? Това е нелепо!
– Те са решили това отдавна и другите са се вслушали. Те ни убиват навсякъде. Ние сме по-малко на брой от Домовете, които са призовавани със стотици.
Ужасът, проникнал в червата ми, се задълбочи. Другите демони бяха унищожили Дома му като наказание за това, което хората бяха направили? Демоничното общество обвиняваше най-слабата група за страданията си?
– Моят дом сега е много малоброен. Не са останали стари демони, които да учат младите. Те никога няма да се научат как да бъдат силни.
– Затова ли трябва да се върнеш у дома? – Прошепнах. – За да можеш да ги научиш?
– Не, аз? Те не искат да ги уча. Те също ме мразят. – Той се изправи, отдръпвайки се от масата с вид на човек, който планира да смени темата. – Драйдах, искам да знам.
– Да? – Попитах предпазливо.
– Какво – той наклони глава – е коремна преса?
По бузите ми пламна руменина. Наистина, наистина се надявах, че той ще забрави за коментарите на Тори – само че той никога не забравяше нищо.
– Коремните мускули са коремните преси… мускулите над стомаха.
Той погледна стегнатия си ханш.
– Как мускулите са перфектни?
– Просто пренебрегни това, което каза Тори.
– Но лицето ти промени цвета си, когато тя го каза.
Оставих стола си – който беше твърде близо до въпросителния му поглед и съвършения корем – и забързах към рафта с книги.
– Просто забрави за това, Зилас.
Разбира се, той ме последва.
– Какво имаше предвид?
– Нищо.
– Нима коремните ми мускули са по-добри от тези на хх’айнун?
– Не знам.
– Искаш ли да ме облечеш?
– Не.
– Защо лицето ти отново променя цвета си?
Взех от рафта книга за изчисления на масива на Аркана.
– Трябва да се концентрирам.
Дълга пауза. Напрежението се събра в гръбнака ми, докато чаках.
Топлият дъх се допря до ухото ми, когато той се наведе.
– Перфектен ли съм, Драйдах?
Задуших се. Отдръпнах се от него и се втурнах обратно към работната маса. Съсредоточих се с твърда решителност, отворих книгата до съдържанието ѝ и отчаяно се опитах да си спомня какво трябваше да изследвам.
Тихият, дрезгав смях на Зилас се разнесе из стаята. Лицето ми пламна, а зъбите ми се оголиха, проклинайки Тори и голямата ѝ уста.
Назад към част 3 Напред към част 5
