Глава 9
Когато вратите на асансьора се отвориха, очаквах маскарадно парти в стил „Широко затворени очи“ или кралски банкет с редки и скъпи храни, които са супер гадни, но всички се преструват, че ги обичат, защото струват повече от яхта.
Вместо това ни посрещна пространство с размерите на бална зала с червен и златен килим, значително по-приглушен от този на основното ниво. По периферията на помещението бяха разположени маси за игри, всяка от които беше осветена от собствен драматичен полилей, а най-бляскавият салон, който някога съм виждал, изпълваше едната стена, като мраморният бар плот беше заобиколен от кожени седалки.
Централният елемент на стаята беше масивна сфера, окачена на тавана с тежки вериги. Дебели акрилни панели, поддържани от стоманена рамка, създаваха прозрачен… резервоар? Изглежда, че беше пълен с вода, но от моята гледна точка можех да различа само проблясъци на движение. Дали това беше голям и луксозен аквариум?
Мъже в костюми и жени в тънки рокли с диаманти, които капеха от пръстите им, се разхождаха наоколо, държаха чаши с шампанско и разговаряха непринудено за милионите си долари – или, по-вероятно, обсъждаха убийства, наркотици и каквото и да е друго, за което си говорят мафиотите. В края на краищата това беше операция на Синдиката „Ямада“; те и техните съдружници бяха обратното на чистите като пискюл бизнесмени.
Освен това всеки, който не беше откровен престъпник, беше престъпно богат, така че не се чувствах зле да ги обрисувам всички с една и съща четка.
Двамата с Лиена се отдалечихме от асансьора, като се преструвахме, че принадлежим към него. Скъпият ми костюм вече не изглеждаше толкова луксозен и се замислих дали да не използвам деформация, за да добавя килограм или два диаманти към облеклото на Лиена.
Когато се приближихме до сферичния аквариум, нещо вътре се стрелна към върха – дребна, синеока жена с дълга, синкавобяла коса. Докато се въртеше във водата, кристалните ѝ очи проблясваха покрай митичните наблюдатели.
Фея?
Едва осъзнах, че това е вярно, и се появи нейният другар в резервоара: нечестиво бебе-кракен с прекалено много извиващи се пипала. И под „бебе“ имах предвид, че беше с размерите на няколко делфина.
Жената фея – водна нимфа, в което бях сигурен – разпери ръце и потоци от слабо светещи мехурчета се насочиха към кракена, отблъсквайки пипалата му от нея. Тя ритна по-високо и короната на главата ѝ проби повърхността. Тя изстреля още мехурчета към октопода от ада.
През наблюдаващата я тълпа се разнесе тихо мърморене, сякаш професионален играч на голф току-що бе приземил топката си в пясъчник. В червата ми се настани гадно, отвратително чувство. Това беше вечерното забавление за митичния елит на Ванкувър.
Лиена ме дръпна за ръкава и аз извърнах поглед към нея. Лицето ѝ беше бледо, а устните тънки.
– Виждаш ли някой със скиптър? – Прошепна тя и кимна през тълпата.
Вдясно. Не можехме да се разсейваме.
– Да направим една обиколка – предложих аз. – Ако не е тук, може да е в някоя отделна стая.
Започнахме да обикаляме из пространството, сканирайки смесващите се митици. Видях много хубави костюми и дизайнерски обувки, но не и имитатори на кралски особи.
– Човек би си помислил, че човек с четириметров скиптър ще бъде по-лесен за забелязване – промълви Лиена, докато наближавахме средата на кръга ни, а очите ѝ бяха отклонени от битката в аквариума.
– Мисля, че ако прякорът ти е „Призракът“, да бъдеш труден за забелязване е твоят почерк. – Аз също се стараех да не обръщам внимание на окачения аквариум, докато зрителите изпускаха колективно дъх в отговор на приглушен плясък.
Запътихме се сред мокрия сън на Блайт от арести, които чакаха да се случат, като внимавахме да спазваме дистанция от всеки, който издаваше, че е служител. Не се появиха нито примирени, злодейски похитители, нито украсени с бижута скиптри.
Завършихме обиколката си и се отправихме към салона. Облегнах се на лъскавия плот, чакайки бармана, докато разглеждах внимателно най-близките маси за игри.
– Кит – изсъска Лиена.
Обърнах се и проследих погледа ѝ. Дъхът ми секна.
Двойка мъже току-що бяха слезли от асансьора – строен азиатец в семпъл черен смокинг, който го обозначаваше като охрана, и висок мъж в дълго черно палто с вдигната качулка. Явно беше пропуснал дрескода на поканата си.
А в ръката му? Скиптър с размер на бейзболна бухалка, обсипан със скъпоценни камъни.
– Време е за деформация – прошепнах аз, след което ни разделих, правейки истинските ни същности невидими, докато фалшивата двойка – изглеждаща адски секси в своята изисканост – се насочи настрани от салона и по коридора, където оставих деформацията да изчезне.
Междувременно ние, истинските, вървяхме небрежно към Призрака и неговия ескорт. Те се насочиха покрай масите за игри и влязоха в широк коридор, застлан от едната страна с частни игрални зали. Човекът от охраната поведе целта ни към затворена врата на двайсетина метра надолу по коридора, а ние с Лиена се разхождахме на десетина крачки зад него, като се държахме невинно, в случай че ни наблюдаваха камери.
На вратата ескортът кимна мрачно на мъжа с качулката, после се обърна на пета и се върна по пътя, по който беше дошъл, като почти се сблъска с невидимото ми рамо.
Призракът бутна вратата.
– Това е нашият шанс! – Изсъсках, втурвайки се напред.
Лиена и аз стигнахме до вратата точно когато тя се затвори зад него. Измайсторих фалшива врата, за да не издадем нашия криминално проявен призрак от другата страна, после хванах дръжката на вратата, завъртях я възможно най-тихо и я бутнах достатъчно широко, за да се промъкне Лиена. Вмъкнах се след нея и отново затворих вратата.
Посрещна ни просторна всекидневна с четири елегантни стола с акцент, които обикаляха около кръгла масичка за кафе. Полилей хвърляше мека светлина върху мебелите, оставяйки ъглите на стаята в дълбока сянка. Съответна врата на отсрещната стена осигуряваше втори изход към друга част на казиното.
Призракът стоеше на няколко крачки от вратата, а главата му с качулка беше обърната към обитателя на стаята – възрастен мъж с бяла брада. На масичката за кафе чакаше тънко куфарче, от онези, в които по филмите винаги се държат тлъсти пачки пари.
Нашата измамна цел не се приближи. Дори не поздрави, което щеше да е грубо, ако старецът в креслото не беше мъртъв. Безизразните му очи се взираха в едно петно на тавана, главата му беше отпусната назад, а крайниците му – тромави.
Призракът огледа стаята, след което заговори с плосък и безвкусен глас като на техник по телефонна поддръжка, който е на шеста нощна смяна отзад напред.
– Покажи се.
Започнах, а широко отворените ми очи се стрелнаха към Лиена. Тя измъкна кубчето на Рубик от чантата си, но преди да успее да го използва, стаята странно потъмня, сенките се сгъстиха и завихриха, сякаш се бяха превърнали в черен дим.
Тъмнината затрептя и аз осъзнах, че не сме единствените живи хора в тази стая.
Една тъмна фигура се беше облегнала на стената до втората врата, със скръстени ръце. Трябваше да се вижда през цялото време, но някак си не го бях виждал преди този момент.
Погледнах от нашия заподозрян към другия мъж, после отново обратно. И за да съм сигурен, направих още един двоен поглед, без да се доверявам на очите си.
– Е… – Прошепнах на Лиена. – Виждаш ли това, което аз виждам?
Смущението, което набръчка челото ѝ, потвърди, че не съм халюцинирал случайно.
Пред нас стоеше Призракът, облечен в тъмни дрехи, с вдигната качулка и със скиптър в ръка.
А срещу него беше друг мъж, облечен изцяло в черно, като качулката на дългото му кожено палто засенчваше лицето му. Черни джинси, черни ръкавици и черни ботуши, които изглеждаха като направени по поръчка за смазване на служители на реда под грапавите си черни подметки, допълваха ансамбъла му.
Какво, в името на призрачните двойници, се случваше тук?
– Не те очаквах – каза Призракът на скиптъра. – Беше ли необходимо да убиеш клиента ми?
– Имаше ли причина да не го направя?
Уау. Ако нашият първоначален заподозрян имаше най-безизразния, най-забравимия глас в историята на престъпните гласове, то Новият призрак беше точно обратното – и дълбокият му, дрезгав тон много по-добре подхождаше на изсечения, замислен хубавец от снимката на Призрака.
Надникнах в качулката му. Въпреки че беше само на двайсет метра от мен, не можех да различа дори намек за лицето му през дълбоките сенки. Само на мен ли ми се стори, или този свръхвисококачествен полилей трябваше да осветява лицето му със или без качулка?
Бланд Глас посочи куфарчето на масичката за кафе.
– Плащането ми там ли е?
– Беше.
Миг на недоволно мълчание, след което Бланд Глас коригира хватката си върху скиптъра.
– Тези пари принадлежат на мен.
– Който намери, той ще пази.
Чух усмивката в тона на Секси гласа.
– Но не затова си тук – изръмжа двойникът му. – Какво искаш от мен, Призрако?
– Призрак – повтори Секси гласът със замислен тон. – Мислех, че това си ти.
Бях толкова объркан.
Благият глас се изсмя.
– Разстроен ли си, че съм допринесъл за репутацията ти? Или се отърваваш от този псевдоним, след като вече си разкрит като Кристалния друид?
Значи, чакай, новият човек беше истинският Призрак? Но тогава кого бяхме проследили? Бланд Глас имаше скиптъра, което означаваше, че е продал вещите на жертвите си на Брад. Или е така? Дали и Секси Глас, и Бланд Глас са продавали на Брад, а продавачът не е знаел, че двама страшни мъже с качулки търгуват с незаконно придобити стоки?
Главата ми се завъртя от ново объркване.
– Не диктувам на другите как да ме наричат – продължи подигравателно Бланд Глас – но ако това те притеснява, с настоящото се отказвам от всякакви претенции към прозвището. То е изцяло твое.
Секси гласът издаде груб звук в задната част на гърлото си.
– Не може да ми пука по-малко, че се криеш зад моята репутация. Повече ме интересува какво криеш ти.
– Същото като теб. Ние сме в един и същи бизнес.
– Наистина? Не си спомням да съм лизал ботушите на Варвара в някакъв момент.
Варвара? Как мъртвата руска магьосница влизаше в това мозъчно уравнение?
– Тя говореше за теб – каза Бланд Глас с дрезгав смях. – Каза ми колко голямо разочарование си бил след всички приказки, които е чувала. Как си спасил чирака ѝ, съсипвайки десетгодишната ѝ инвестиция. Тази репутация е пропиляна за теб.
– И все пак аз съм този, който я уби. – Облечените в ръкавици пръсти на Секси глас се свиха в юмруци. – А сега, след като потвърди, че си работил за нея, ще убия и теб.
Гласът на Бланд изхърка.
– Ти наистина ли…
– Импело!
При лаещото заклинание на истинския Призрак другият мъж полетя назад и се блъсна в стената. Лиена и аз се хвърлихме встрани, като едва избегнахме сблъсъка.
Фалшивият призрак се изправи, когато истинският призрак дръпна разкопчаното си яке настрани, за да разкрие бойния колан около бедрата си, тъмната кожа, подплатена с флакони с отвари. Той откъсна една от колана си, но преди да успее да направи нещо с нея, Лиена хвърли зашеметяващо топче. Тя се размина с него на два сантиметра, удари се в стената и се търкулна под един стол.
И двамата Призрака погледнаха към звука на мрамора. Скочих на крака, без да съм сигурен с кой от тях да се заема, тъй като се случиха твърде много неща наведнъж.
Полилеят затрептя, когато Фалшивият призрак замахна със скиптъра си към Истинския призрак, мебелите в стаята и мъртвия ѝ обитател между двамата мъже.
Кехлибарена светлина пламна над предмишницата на Истинския призрак, докато той активираше заклинание.
Лиена вдигна кубчето на Рубик и започна да изрича заклинание.
– „Ori caecus!“ – Фалшивият призрак изръмжа.
Бижутерният връх на скиптъра проблесна, светът стана ослепително бял, а очните ми ябълки се стопиха.
Назад към част 9 Напред към част 11
