Глава 14
Двамата с Лиена вървяхме един до друг по напукания тротоар. Пътят беше тих и тъмен, уличните лампи – приглушени и мръсни. Докато ставах все по-стабилен, се отдалечавахме един от друг, докато ръцете ни не се отдалечиха една от друга и сега не се докосвахме, просто се движехме в орбитите си.
Това сякаш продължаваше да се случва. Приближавахме се, приближавахме се, приближавахме се… после отново се отдалечавахме един от друг.
Погледът ми се задържа върху профила ѝ, докато си спомнях паниката в гласа ѝ, докато висях от счупения подиум. Спомних си начина, по който ме беше прегърнала. Ако бях по-бърз да я прегърна в отговор, щеше ли да се пусне? Щеше ли това да има значение? Ами ако бях инициирал нещо снощи? Дали тя ми беше направила огромен намек, или аз бях разбрал ситуацията погрешно?
Ръката ми се протегна, пръстите ми колебливо търсеха нейните, но преди да успея да я докосна, оставих ръката си да падне настрани. Бях прекалено уморен и измъчен, за да нанеса още един остър удар на също толкова умореното си и измъчено сърце.
Бяхме оставили заледения джип на Блайт на паркинга на пивоварната и Вера беше потеглила в момента, в който отказахме да ѝ позволим да ни измъкне контрабандно от опасността. Не я обвинявах. Беше рискувала достатъчно за нас. Дедал вече беше по петите ни и ако Вера не беше наблизо, за да ни помогне, когато той удари, щяхме да загинем при първата му атака с дрона.
Изтръпнах при тази мисъл.
Лиена ме погледна, но не проговори. Мълчанието се усещаше слабо, крехко, сякаш думите само чакаха да пробият.
– Кит…
Спрях, обръщайки се към нея. Тя ме погледна, а долната ѝ устна беше хваната в зъбите. Устата ѝ се отвори, поклати се за секунда и отново се затвори. Тя отвърна поглед от въпросителните ми очи.
През устните ми премина тиха, тежка въздишка.
Фаровете пробляснаха над нас. Червен пикап, по-стар от мен, изръмжа по тъмния път и разпознавайки возилото на Егси, пуснах невидимия възел, скриващ мен и Лиена от всякакви любопитни очи. Той спря до нас и прозорецът се спусна, за да разкрие славните му мустаци, треперещи в усмивка.
– Хей, хо – каза той. – Качвайте се.
– Ти си спасител, човече – отвърнах искрено, нетърпелив да се измъкна от краката си. Бяхме му се обадили, че трябва да ни вземе, преди да се отдалечим от пивоварната, а аз не исках да вървя още нито една крачка.
Двамата с Лиена се качихме в колата, като партньорът ми се притисна на средната седалка на дългата пейка. Бедрата ни бяха плътно притиснати едно до друго, за да оставим място на Егерт да шофира, но вниманието ми беше напълно заето, проверявайки всичко около нас. Не можех да ни скрия повече; заклинанието „котешко око“ на Лиена беше изчерпало заряда си, а освен това не можех да направя Егърт невидим. Опитах се, но предполагам, че бившият охранител със старо сърце имаше нещо повече от мустаци, защото не можех да го накарам да изчезне.
Запознахме го с деня си – от убийството на Ансън до новия проблем с черните точки, но не можехме да направим нищо друго, освен да се скрием, преди Дедал или конкурентите му да разберат къде сме. Той ни закара до апартамента и без следи от убийци или наблюдение се отправихме към стария ми апартамент.
Вътре веднага потънах в пулсиращото си тяло в плюшената прегръдка на дивана. От гърлото ми се изплъзна тих стон, докато отпусках глава назад. Имах нужда от болкоуспокояващи и гореща вана.
При един тракащ звук отворих очи и видях, че Лиена седи пред компютъра, наведена внимателно към монитора.
– Какво правиш? – Попитах.
– Поздравявам нашата къртица.
Преместих се върху плюшените възглавници, за да я гледам.
– Мислиш ли, че ще отговори?
– Защо да не отговори?
Бърз поглед към телефона ми каза, че е почти осем.
– Защото сигурно не са на смяна и са се свили в нората си с чаша хубаво земно червено мерло. Или каквото пият къртиците.
Лиена извъртя очи.
– Почти съм сигурна, че нашата къртица не използва компютъра си в МПД, за да си прави…
– Къртическите работи?
– Разбира се.
Повдигнах рамене.
– Струва си да опитаме.
Лиена следваше същия процес като предишния път, като започна с USB ключа, преди да пипне клавиатурата. Докато тя седеше и чакаше, аз взех дистанционното на телевизора и го включих. Кликнах бързо върху селекцията от филми, но в момента не ме привличаха много.
Лудост, знам. Кит Морис, доктор по всичко филмово от престижния Университет за немалко други хобита, изпитваше затруднения да избере следващия си филм. Подминах „Смърт на погребение“, „Седем психопата“ и „Фарго“, без да се интересувам особено от два часа мрачно кикотене над убийства, трупове и кръвопролития. Къде бяха филмите за случаите, когато се чувстваш като сладолед, който наскоро е бил размразен в най-жестокия цикъл на сушене? Или пък филмите за случаите, когато много, много ти се искаше да запратиш дрехите на настоящия си смъртен враг в гърлото му? Най-накрая имахме план за свалянето на Сьозе, а това, че трябваше да седим и да чакаме, беше физически болезнено.
Или може би просто ме болеше физически. Същото, същото.
Накрая избрах класиката от 1973 г. „Ужилването“, която не отговаряше на настроението ми, но идеята да гледам как Пол Нюман и Робърт Редфорд се обединяват, за да отмъстят на жесток мафиотски бос, по някаква причина ми допадна. По-добре, отколкото да превъртам опциите през следващия час. Нагласих възглавницата под дясната си ръка, след което изпънах болните си крака с потиснат стон.
Лиена се надигна от бюрото. Докато Редфорд губеше огромна сума пари на рулетката, аз я слушах как се суети в кухнята. Хладилникът се отваряше и затваряше. Миг по-късно тя влезе във всекидневната и ми предложи чаша студена вода и две бели хапчета – болкоуспокояващи.
– Благодаря – казах аз, изненадан, но най-вече благодарен, докато хвърлях хапчетата в устата си и изпивах половината вода на няколко глътки.
Тя се върна към бюрото. Очаквах да си върне стола на колелца, но вместо това тя коригира ъгъла на монитора. Със зеления текст „Очаквам…“, насочен към дивана, тя се пресегна и седна до мен.
За разлика от снощи тя седна на средната възглавница – която беше много по-близо до мен. В главата ми се прокрадна поредният фантомен спомен за това как ме прегръщаше в пивоварната и аз принудих вниманието си да се върне към екрана, където Редфорд беше пребит от гореспоменатия мафиотски бос.
Опитах се да държа монитора с половин око, следейки за момента, в който къртицата ще се логне, но болките и изтощението ме изпиваха. Брадичката ми се килна напред, клепачите ми се отпуснаха.
– Кит?
Една топла, мека ръка ме погали по бузата. Издърпах брадичката си от гърдите и открих Лиена, която се навеждаше към мен, а веждите ѝ бяха смръщени от загриженост.
– Не си си ударил главата по-рано, нали?
– А? – О, тя се уверяваше, че нямам сътресение на мозъка. – О, не. Няма удари по главата. Мозъкът е добре.
Чувах собствените си изморени думи и не бях сигурен, че дори съм се убедил, че сивото ми вещество не е било размазано в черепа.
– Сигурен ли си? – Тя се протегна нагоре. Пръстите ѝ нежно побутнаха черепа ми, след това претърсиха косата ми, търсейки наранявания.
Очите ми се затвориха от само себе си и ме заля вълна на релаксация. По дяволите, това беше приятно усещане. Исках тя да прокарва ръце през косата ми от сега до топлинната смърт на Вселената.
– Кит?
– Хм?
– Добре ли си?
– Добре – почти промълвих, без да отварям очи. – Просто съм уморен.
– Добре.
Ръцете ѝ се изплъзнаха от мен, но разочарованието ми беше прекъснато от тежестта ѝ, която се настани на страната ми. Тя се наведе към мен, толкова близо, че можех да усетя слабия флорален аромат на косата ѝ.
Не отворих очи, несигурен дали това, че са затворени, е предпоставка за това ниво на близост. Тя се повъртя малко, за да се почувства по-удобно, а после от нея се изплъзна тиха въздишка. Бих могъл да се опитам да разбера точните емоционални нотки на тази въздишка, но само щях да гадая. Каквото и да мислеше или чувстваше, всичко беше заключено зад стените на умствения ѝ замък.
Може би защото бях прекалено уморен, за да се притеснявам за отказ, или може би тези неща просто бяха по-лесни със затворени очи, но протегнах ръка. Търсещото ми докосване намери ръката ѝ и плъзнах ръката си надолу, докато не успях да сплета пръстите си. Нейните се сключиха плътно около моите и собствената ми тиха въздишка се изтръгна от мен.
Миг по-късно се унесох в лека, неспокойна дрямка.
– Те са тук!
Възклицанието на Лиена и внезапното тласкащо движение ме изтръгнаха от страната на сънищата. Очите ми се отвориха, лявата ми страна беше студена, когато топлината ѝ изчезна. По телевизията в експресен влак се развиваше игра на покер с високи залози. Бях изпаднал в безсъзнание за половин час.
Лиена се свлече на стола до бюрото, а пръстите ѝ вече бързо чукаха по клавиатурата. Измъкнах сънливия си задник от дивана и се присъединих към нея, наведен над рамото ѝ – позициите ни се бяха сменили от последния път, когато се бяхме свързали с нашия приятел Моли. На черния екран светеше зелен текст.
>БОБЪРЪТ ВЛЕЗЕ В ЧАТА.
>БОБЪР: КОЙ Е?
>ТИ: РОЗОВО ЛИСТЕНЦЕ.
– Какво става с тях и гризачите? – Попита Лиена, а ръцете ѝ бяха подготвени да пишат, докато чакаше отговор.
– Те са къртици – отвърнах аз. – Този път поне е патриотичен гризач.
>БОБЪР: НАДЯВАМ СЕ ДА НЕ Е ИМАЛО ПОВЕЧЕ ПРОБЛЕМИ.
>ТИ: ИМАМ НУЖДА ОТ ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ.
>БОБЪР: ДАДОХ ВИ ВСИЧКО.
>ВИЕ: РАЗЛИЧЕН СЛУЧАЙ.
>БОБЪР: КОЙ?
Лиена се поколеба, като ме погледна нагоре.
– Не знам номера на делото. Как да го опишем?
Наведох се и набрах текст:
> ТИ: АГЕНТ ВИГНЬО БЕШЕ ВОДЕЩИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ.
>БОБЪР: АГЕНТИТЕ РАБОТЯТ ПО МНОГО СЛУЧАИ. И ВИНЬО Е В ЗАТВОРА.
> ТИ: ТРЯБВА ЛИ ДА ПЛАЩАМ ЗА ТАЗИ ПОДРОБНОСТ?
>БОБЪР: НАРЕЧЕТЕ ГО ОЩЕ ЕДНА БЕЗПЛАТНА ИНФОРМАЦИЯ.
Лиена отблъсна ръцете ми от клавиатурата с повече сила, отколкото беше необходимо, и понеже се бях навел през нея на китките си, за малко не се забих с лице в клавиатурата.
Отървах се с непокътнато лице, но в процеса на работа неумело бях размазал пръстите си по клавиатурата.
>YOU: 2Q43WESRDYFUVGHB;/LM.
>BEAVER: КАКВО?
Лиена ме погледна с широко отворени очи – смесица от раздразнение и о-глупост.
– Какво да кажа сега?
– Имаш контрол над клавиатурата – отвърнах аз, като направих крачка назад. – Разговорът е изцяло твой.
Ръцете ѝ се носеха над клавишите за момент, преди най-накрая да напише отговор.
>ТИ: ИЗВИНЯВАЙ. КОТКАТА ПРЕТИЧА ПРЕЗ БЮРОТО МИ.
– Добре – измърморих аз, предизвиквайки незначителен поглед от страна на партньора ми.
>БОБЪР: НЯМАМ ВРЕМЕ ЗА ТОВА. ДАЙ МИ ПОДРОБНОСТИТЕ ИЛИ СИ ТРЪГВАМ.
>ТИ: НЕЗАКОННИ НАГРАДИ. ИМАМ НУЖДА ОТ ВСИЧКО, КОЕТО АГЕНТ ВИНЬО Е ИМАЛА ПО ТОЗИ СЛУЧАЙ.
Курсорът мигаше, докато чакахме отговор.
– Мислиш ли, че котката ги е изплашила? – Зачудих се на глас. – Котките са заклети врагове на гризачите навсякъде.
Тя стисна устни замислено.
– Тези файлове са с високо ниво на секретност. Може би къртицата не е сигурна, че има достъп до тях.
След още няколко секунди отговорът дойде:
>BEAVER: 3K. КОНТЕЙНЕР ЗА БОКЛУК ПРЕД СЕРВИЗА ЗА КОМПЮТРИ НА УЛИЦА „БРОДУЕЙ“ И „САЙПРЪС“ В 23:00 Ч. ИЗПРАТЕТЕ СЪОБЩЕНИЕ, КОГАТО Е ТАМ.
>БОБЪРЪТ НАПУСНА ЧАТА.
С експлозивно издишване Лиена се облегна назад в стола си.
– Този поне е по-евтин от предишния път – казах аз. – Къртицата дава ли отстъпка за приключени случаи? Или това е отстъпка за повторни покупки? – Представих си съдържанието на паричния запас на Блайт, опитвайки се мислено да го пресметна. – И все пак, ако продължаваме да харчим така, Егерт ще трябва набързо да премине от луксозни макарони към чаши за бърз рамен.
Два часа по-късно отново се озовах в ситуация, в която пусках пачки пари, скрити в хартиена торбичка, в обществена кофа за боклук – макар че бях без фалшивата перука на Локи, а вместо това бях навлякъл качулка на главата си и увил шал около долната половина на лицето си. Навън беше леко студено, така че не бях единственият пешеходец, който се е облякъл късно през нощта.
Отново създадох изкривен Кит, който се отдалечи от мястото на парите, а аз останах невидим, чакайки да забележа къртицата.
И отново Лиена получи отговор от къртицата, който ме накара да спринтирам по улиците на града, за да взема пакета. Този път, вместо да го остави в грижливите ръце на персонала на елитен хотел, къртицата го беше захвърлила на въртележката на детска площадка две пресечки на юг.
Стигнах там, преди някой от хулиганите да си тръгне с него, и намерих не чанта, а леко смачкан пакет с коледни подаръци. Когато я вдигнах, забелязах етикет, прикрепен към дръжката.
Обърнах го и кръвта ми се смрази.
За: агент Морис
Продължавайте с добрата си работа.
От: Вашият нов приятел
Назад към част 14 Напред към част 16
