Глава 15
– Ами Винсент? – Предложи Лиена.
– Вини е първият човек, когото обмислих, и първият човек, когото отхвърлих – отговорих аз. – Който и да е къртицата, той е подавал информация на Зак, преди някой от нас да започне работа в полицията. Търсим някой по-възрастен.
Двамата с Лиена се мотаехме в края на паркинга за персонала на университетската болница, където бяхме от сутринта. На сигурно място от погледа на самотния охранител, наблюдавахме задния вход, за да зърнем целта си. Бяхме се облекли възможно най-инкогнито, като и двамата носехме тъмни дънки, суитчъри и слънчеви очила, които Егерт ни беше взел.
Тъй като не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме – и да се надяваме, че сме избегнали вниманието на някой убиец по пътя си дотук – ние се въртяхме в кръг, докато обсъждахме как, по дяволите, нашият „нов приятел“ е разбрал, че агент Кит Морис е Розово листенце. Изкушавах се да попитам Зак – отново – дали не може да даде някакви сведения за къртицата, но прословутият друид не беше отговорил на съобщението ми за „нов номер“. Или отново беше изчезнал от радара, или беше изхвърлил телефона, който последно беше използвал, за да се свърже с мен. Той минаваше през телефони, както ние с Лиена минаваме през автомобили.
– Бях се прикрил – промълвих не за първи път. – И използвах изкривявания. Как се провалиха и двете?
– Може би къртицата го е разбрала по някакъв друг начин – предположи Лиена, също не за първи път.
– Но как?
– Не знам, Кит. Можем ли вместо това да се съсредоточим върху ковчега? Това е малко по-спешно.
Тя имаше право. Кой е къртицата, нямаше да има значение, ако ни свали някой убиец, преди да успеем да заличим черните си петна и да получим доказателствата, необходими за свалянето на Сьозе. Ако предположим, че това се получи, Сьозе щеше да ни направи услуга; вместо мъчителният процес да го хванем да зарежда портали в свързващо звено и да разберем как е убил двама ГМ, можехме да го заковем за това, че се е опитал да ни убие.
Устните ми се набръчкаха. Бяхме толкова съсредоточени върху „как“ на смъртта на Джорджия и Ансън, че не се бяхме замисляли много върху „защо“. Каква причина имаше Сьозе да ги убие? Що се отнася до ГМ, те бяха тихи. За разлика от тях Дариус Кинг беше откровен и влиятелен ГМ, който редуваше да играе по законите на МПД като майстор на шаха и да действа изцяло извън техните закони. Ако Сьозе се опитваше да отслаби гилдиите в града, като отстрани ГМ от играта, той беше избрал грешните цели.
– Колко време е смяната му? – Промълви Лиена, проверявайки часовника си. – Чакаме от часове.
Досието на Виньо ни беше насочило към университетската болница, където вътрешният ѝ човек в операциите на Кофер работеше на обичайната си, немитична работа. Да се впуснем в болницата, за да намерим информатора, беше твърде рисковано, така че нямахме друг избор, освен да седим на едно място.
Минаха още двайсет минути, като задният вход изхвърли две уморени, облечени в чистачки униформи жени, преди най-накрая да се отвори и да открие нашия човек.
– Това е той – казах аз.
Д-р Лойд Маркъл: висок, широк мъж с пясъчно руса коса, която започваше да показва сивота, късо подстригана и грижливо оформена. Беше лечител по Аркана и лекар в спешното отделение.
– Да вървим – каза Лиена, докато гледахме как лекарят, облечен в тъмносини престилки и ветровка, се запътва целенасочено към колата си. – „Ori menti defendo.“
С нейното заклинание „котешко око“, което защитаваше съзнанието ѝ, пуснах изкривяване над целия паркинг, скривайки ни от охранителя и всички останали наблизо. Двете жени вече бяха отпътували и доколкото можех да преценя, наблизо нямаше никой друг. Но по-добре на сигурно място, отколкото да съжалявам.
– Да направим спокойно ченге, хаотично ченге – прошепнах, докато се движехме, за да пресрещнем Лойд.
– В противовес на „добро ченге, лошо ченге“?
– Точно така. Трябва да ни съдейства, така че не можем да влезем прекалено меко и да го накараме да се отдръпне. – Вдигнах ръка, показвайки едната страна на въображаемата везна, после вдигнах другата, балансирайки я. – Или прекалено силно и да го травмираме.
– Изглежда, че си разбрал всичко – промърмори Лиена с несигурна нотка в гласа си.
Отърсих се от този намек за несигурност.
– Уча се.
В смисъл, че наскоро научих, че има някои граници, които не бива да пресичам, въпреки че психотропните ми изкривявания са физически безобидни. Понякога тези граници се изместваха, особено когато се сблъсквахме с особено гадна форма на злото, но това не беше един от тези случаи.
Лойд намали скоростта, приближавайки се до черното му BMW, и с малко допълнителна концентрация изключих съзнанието му от моята халюцинаторна бомба.
– Д-р Маркъл – обади се Лиена, докато вадеше ключовете за колата от джоба си.
Лойд се обърна. Ако внезапната ни поява го беше стреснала, той не го показа.
– Мога ли да ви помогна? – Попита той учтиво.
– Можете – отвърнах аз. – И ние също можем да ви помогнем.
Той ми се усмихна развеселено, сякаш мисълта за помощ от мен и Лиена в нашите половинчати инкогнито костюми беше някак смешна.
– С какво да ми помогнете?
– С шефа ти. Страшният с още по-страшния бизнес модел.
Лицето му не издаваше нищо.
– Не съм сигурен какво означава това.
– Няма смисъл да лъжете, доктор Маркъл – каза Лиена твърдо. – Ние вече знаем за споразумението ви с агент Виньо.
Ах, ето го: краткото трептене в очите му. Страхът. Почти толкова добър, колкото и признанието.
– Колко време мислите, че ще мине, докторе? – Попитах. – Преди Кофер да разбере, че си го предал?
Лицето на Лойд се наруши напълно, чертите на лицето му се изкривиха от ужас.
– Може би ние сме единствените хора, които могат да те измъкнат жив оттук – каза му Лиена с тих глас.
– А вие кои сте? – Попита той. – Откъде знаете всичко това?
– Ами – казах аз с дълбока въздишка – като говорим за страшни, гадни шефове, скротумният брадавец, който ръководи нашия участък, изпразни портфейла си, за да плати на вашия шеф да обяви незаконна награда за главите ни.
Лойд се намръщи.
– Участък? И така, вие…
Лиена го прекъсна, като му показа значката си от джоба.
– И той също е същият мокър чувал с пищови – добавих аз, без да давам време на Лойд да се запита дали двете „деца“ в началото на двайсетте години, облечени със суитчъри, са наистина агенти на МПД – които прекратиха разследването на агент Виньо за Кофер.
Очите на доктора се разшириха.
– Което означава, че той има достъп до досиетата ѝ – изрече Лиена, при положение че имаше вероятност да не го разбере. – В тези досиета сте посочен като информатор. Тъй като нашият шеф е разговарял с вашия шеф, мисля, че всички можем да се съгласим, че скоро ще си имате сериозни неприятности.
Кимнах.
– И като се има предвид неговата сфера на работа, предполагам, че наказанието за предателство е малко по-неприятно от това да те задържат и да ти вземат мобилния телефон.
Квадратната челюст на Лойд увисна от страх.
– Трябва да тръгвам.
Той се обърна към колата си и затърси дръжката на вратата.
– Къде? – Попита рязко Лиена.
Той погледна през рамо към нас.
– Колкото се може по-далеч. Вие, деца, трябва да направите същото.
Докато все още поддържах цялостната си халюцинационна бомба, за да скрия Лиена и мен от всички освен Лойд, се насочих към съзнанието му и създадох деформация на объркващ Кит. Когато той отново се изправи пред колата си, фалшивият Кит седеше на покрива ѝ и го гледаше отвисоко. Докторът направи изненадана крачка назад, извърна глава и видя, че истинският аз вече ме нямаше; там беше само Лиена, със строго, невъзмутимо изражение, изписано в чертите ѝ.
– Това не е единствената ви възможност, докторе – каза му фалшивият Кит, докато главата ми пулсираше главоломно от сложността на едновременните изкривявания.
– Знаем, че е хвърлил око на сина ти в Нова Скотия – каза Лиена, като вкара в гласа си трохичка съчувствие. – Наистина ли мислиш, че ще успееш да стигнеш навреме до източното крайбрежие, за да го спасиш?
Устата на Лойд Маркъл трепереше, докато я гледаше.
– Какво, по дяволите, е това?
Според досиетата, с които се бяхме сдобили от къртицата, Кофър беше притиснал Лойд да действа като негов личен лекар – мафиотски медик, повече или по-малко, като беше заплашил живота на отчуждения му син в Халифакс, Нова Скотия. Въпреки че не беше виждал сина си от няколко години, Лойд явно обичаше момчето.
– Можем да ти помогнем – каза фалшивият Кит. – И на сина ти.
– Но първо трябва да помогнеш на нас – добави Лиена.
Лявата ръка на фалшивия Кит изработи огнена топка с размерите на топка за тенис и я подхвърли във въздуха. Огненото кълбо се раздели на три по-малки топки. Докато те падаха, моят изкривен двойник ловко жонглираше с тях, което му придаваше атмосфера на шут от подземния свят.
– Това не е заплаха – накарах фалшивото си аз да каже. – Просто така трябва да работи. Ти ще ни заведеш до Кофата, а ние ще се погрижим той да не нарани нито теб, нито Лойд Джуниър.
– Как ще го направите? – Попита тихо докторът.
Фалшивият Кит улови и трите огнени топки и плесна с ръце. Запалителното трио избухна, поглъщайки деформацията. Той и адът изчезнаха за миг.
– Имаме си начини – каза истинският аз и сложи край на деформацията.
Лойд, който сигурно се беше размазал от цялото това движение напред-назад, се завъртя за последен път и видя как Лиена и аз го гледаме колективно сериозно.
Партньорката ми очаквано протегна ръка.
– Аз ще карам.
Две минути по-късно Лиена беше стъпила здраво на педала на газта в лъскавото BMW на Лойд и тримата потеглихме по Четвърто авеню, далеч от университетския кампус.
– Сигурен ли си, че това е добра идея? – Попита Лойд от задната седалка. – Кофер познава колата ми. Ако ми е сложил черна точка, всеки убиец в града ще знае какво караме.
– Това е единствената кола, с която разполагаме – призна Лиена, предимно под носа си.
Потънах в плюшената предна пътническа седалка на луксозния автомобил. Имаше много малко неща в живота, които бяха по-добри от един удобен стол.
– В миналото сме унищожавали возилата си, така че предварително се извинявам, ако през следващите няколко часа колата стане за смяна. – Погледнах надолу към централната конзола между мен и Лиена. – Ооо! Подгряващи седалки!
Натиснах бутона и усетих как затоплената възглавничка гали уморената ми задница. Може би дори изстенах от удоволствие. Не ми пукаше дали някой ще ме чуе. Карахме право към поредния ужасяващ мозък в престъпните среди на Ванкувър и нямаше да се срамувам, че по пътя дотам се наслаждавам на уюта на задните си части.
– „Кофата“ е в Северен Ван – каза ни Лойд, без да обръща внимание на хедонизма на задните ми части. – Ще трябва да минете по Втория тесен мост.
– Какъв щаб има той? – Попитах. – Изоставен склад? Подземно леговище? Високотехнологичен небостъргач?
– Зоологическа градина.
– Извинявай?
– Зоологическа градина „Боуман Фармс“. Това е неговата фасада.
– Малко прекалено Робърт Пиктън за моя вкус – промълвих аз. – Това ли е името му? Бауман?
– Не. Той купи мястото преди няколко години и запази името. – Лойд въздъхна. – Не знам истинското му име. Той не ми го каза, а аз не го попитах. Той пере парите си чрез зоологическата градина, а никой не би си помислил да търси престъпник от нисшия ешелон в семейно предприятие, което през половината време е препълнено с ученици.
– Разкажи ни за зоопарка – нареди Лиена. – Има ли охрана? Охранители?
– Само работниците там. Изглеждат дружелюбни, правят на децата сладки обиколки на прасетата и пилетата, но всички те са висококвалифицирани убийци. – Той хвърли скрит поглед през задното стъкло на BMW-то. – Можеш ли да караш по-бързо? Тук сме на открито.
– Не искаме да привличаме вниманието към себе си – отвърна Лиена. – Колко работници са…
Със силен трясък задното стъкло се счупи. Крещейки неразбираемо, Лойд се сплеска на задната седалка, прикривайки главата си с ръце. Прозвучаха още три взрива и куршумите се забиха в багажника на BMW-то.
– Оръжия! – Изкрещях, като се свих на седалката и се молех еластичната ѝ, нагрята кожа да е достатъчно дебела, за да спре куршум. – Някой стреля по нас!
Лиена натисна газта, изстреля луксозния седан по четирилентовата улица и заобиколи едно болезнено бавно движещо се комби.
Още два изстрела от пистолет бяха последвани от продължително натискане на клаксона от друга кола. Проверих страничното огледало и видях два почти еднакви бели микробуса, които завиваха около комбито, за да останат на опашката ни. От страната на пътника на водещия микробус висеше мъж с маска на череп, който насочваше пистолет към нас.
Той стреля, разбивайки огледалото ми.
Приклекнах с глава надолу.
– Това са Дивите момчета от Западния бряг! – Заекна в паника Лойд.
Звучаха като проклета сърф марка и аз проклех яростно.
– Защо стрелят по нас?
– Защото искат да ни убият!
– Не е глупост – изръмжах аз. – Но не са ли те митици? Коя банда за магически убийства не използва магия?
– От онези, които не искат хората да знаят за магията! Те използват немитични оръжия само на публични места.
– Колко внимателно – изръмжах аз и се обърнах към Лиена. – Можеш ли да ги изпревариш?
Още един куршум прелетя през задното стъкло и се заби в таблото между нас. И тримата се дръпнахме инстинктивно встрани, сякаш това щеше да помогне по някакъв начин.
– Не мога да избягам от куршумите – каза партньорът ми. – Можеш ли да изкривиш?
– Мога да хвана стрелеца, но не мога да нацеля останалите без халюцинаторна бомба, а всички на тази улица ще се окажат замесени.
Ето я дилемата: да направя всичко възможно, за да спася задниците ни, и да рискувам да навредя на улица, пълна с хора, с каквато и деформация да насоча към лошите… или да не го правя. Но ако не направех нещо, щяхме да умрем в стил Сони Корлеоне, без да имаме възможност да се защитим.
– Кит – каза Лиена спешно, когато още изстрели рикошираха от външната страна на колата. – Телефонът ми е в чантата ми.
Взех чантата ѝ от централната конзола и изрових телефона ѝ от нея.
– На кого да се обадя?
Тя направи жест напред към нас.
– Имаме нужда от помощ.
Погледнах през напуканото предно стъкло. Вляво от нас позната жилищна сграда се издигаше над съседите си на няколко пресечки разстояние.
Е, това може да свърши работа.
Отворих телефона на Лиена, трепнах, когато поредният изстрел взриви страничното огледало на шофьора, и прегледах контактите ѝ. Натиснах един номер. След две позвънявания Робин Пейдж вдигна.
– Агент Шен, как върви разследването? – Попита тя приятно.
– Това е Кит – казах ѝ аз. – И не е толкова фантастично. В черно БМВ сме преследвани от стрелящи с пистолети психопати в два бели микробуса на Четвърта и се движим по твоя път.
Мълчание с удар на сърцето.
– Сериозно ли?
– На път сме да умрем – отвърнах аз. – Имаме нужда от помощта на твоя демон.
Назад към част 15 Напред към част 17
