Глава 12
Четиримата бяхме останали трима и с всяка крачка, която правех от тайната квартира на Макико, ми се искаше Кай все още да е с нас.
Аарон вървеше пред мен, черна шапка покриваше медната му коса, а Шарпи висеше по средата на гърба му; сребърният му накрайник надничаше над яката на палтото му, а долната част на ножницата стърчеше изпод подгъва. Езра вървеше зад мен, носеше шапка с топка, дръпната ниско, за да засенчи бледото му око и белязаната буза, наблюдавайки всичко изпод периферията ѝ. Аз вървях по тротоара между тях с вдигната качулка. Сивата раница на Робин висеше на раменете ми, натъпкана с култовия гримоар, персонализирания ни ритуал за призоваване и кутийка с кръвта на Називер.
Бойният ми колан беше на кръста ми, скрит под якето, но задната чанта оставаше празна. Хоши не се беше върнала.
Все още не знаехме къде ще изградим новия ритуал за призоваване, нито дори къде ще се скрием тази нощ, но както беше казал Кай, нищо от това нямаше значение без Робин. Макар да имахме ритуала и инструкциите, ние не бяхме митици от Аркана. Само магьосниците можеха да създават работещи масиви за магьосничество.
Така че нашата цел? Апартаментът на Робин.
Това беше риск. Окото на Один знаеше за нейното участие и вероятно също я издирваше. За разлика от мен и Аарон обаче Робин не беше посочила истинския си адрес в базата данни на полицията. Можеше да се крие у дома и това ни даваше шанс да изпреварим ловците на глави.
Поне така си казвах, докато напускахме луксозния квартал и навлизахме в Гастаун – винаги оживения туристически район, където някога се бях опитала да си намеря работа като сервитьорка. Старомодните улични лампи светеха весело, докато следвахме тротоара от червени тухли покрай китни исторически сгради.
Когато спряхме на едно кръстовище, чакайки да се смени светлината, забелязах кафене с празен вътрешен двор на тротоара, а жълтите чадъри бяха сгънати. Вътре една сервитьорка носеше поднос с храна покрай ярко осветен прозорец.
Това кафене беше последният ресторант, в който бях кандидатствала и където управителят ми разкри, че никой в центъра на Ванкувър няма да ме наеме.
Докато стоях пред вратата в отчаяние, в лицето ми се появи вестник с три митични обяви за работа – и една от обявите беше за единствената гилдия в града, която би помислила да наеме човек изневиделица, в ден, в който Клара толкова отчаяно се нуждаеше от помощ, че беше пренебрегнала документите ми в полза на пробна смяна.
Това си беше късмет от следващо ниво. Може би някои биха го нарекли съдба. Подобно на картите таро на Сабрина, в този земен свят действаше магия, която аз не разбирах. А може би никой не я разбираше.
Но изборът беше по-силен от съдбата.
Бях избрала да прочета един боклук, откривайки обявите за работа. Бях избрала да навляза в лош квартал. Бях избрала да приема пробна смяна.
И се задържах. Всеки път, когато нещата се объркваха, ставаха грозни, страшни, аз избирах да остана.
Сега бях тук, девет месеца по-късно. Момичето, което в пристъп на гняв беше хвърлило маргарита по трима клиенти, беше пораснало толкова много, беше се променило толкова много, оформено от щастие и любов, както и от страх и мъка.
Стиснах ръцете на Езра и Аарон. Пренебрегнах въпросителните им погледи, изчаках да светне светофарът на пешеходната пътека и пресякох пътя.
Причудливите сгради на Гастаун изчезнаха, заменени от утилитарни постройки, които ставаха все по-разрушени, докато навлизахме в безпочвената част на Ийстсайд. Прекосихме една алея и спряхме там, където тя се срещаше с напукан тротоар. На няколко пресечки северно от нас се намираше „Врана и Чук“, а на една пресечка южно беше жилищната сграда на Робин.
– Да се разделим ли, за да разузнаем квартала? – Промълви Аарон. – Или да останем заедно?
Затегнах хватката си върху ръцете им.
– Заедно.
Аарон кимна и отново тръгна. Най-накрая ги освободих, за да можем да заемем по-непринудена формация, опитвайки се да се слеем с оскъдното движение на пешеходци – с изключение на това, че броят на пешеходците се увеличаваше. И всички те се движеха в същата посока като нас.
Отпред, покрай три и четириетажните сгради, се процеждаше необичайна светлина: червени и жълти проблясъци, с постоянно оранжево сияние, което оцветяваше тъмното небе.
Вятърът се смени и силният привкус на дим удари носа ми.
Езра, Аарон и аз разменихме разтревожени погледи, след което ускорихме ход. Не съвсем бягайки, ние се втурнахме към кръстовището, пресякохме го със спринт и завихме зад ъгъла.
Огромна червена пожарна кола с мигащи светлини препречи пътя ни напред. Голяма тълпа от хора и два новинарски микробуса изпълниха улицата зад временна бариера. Отвъд нея още пет пожарни коли бяха безразборно паркирани на пътя, а група пожарникари излизаха от задимения параден вход на сградата, докато други насочваха тежки маркучи, от които се стичаха гъсти струи вода.
Жилищната сграда беше обхваната от огън. Черен дим се издигаше нагоре, прикрит от тъмната нощ, а от разбитите прозорци изскачаха гневни пламъци.
– О, Боже мой – прошепнах аз, притиснала ръце към устата си.
На лицето на сградата зееше дупка, сякаш разрушителна топка беше съборила блока на третия етаж. Разкъсаната паст бълваше огън и дим и не беше нужен експерт, за да се досети, че именно оттам е започнал адът.
Един пожарникар изкрещя предупредително и наблюдаващата тълпа изтръпна, когато парапетът на балкона се свлече от третия етажа и се разби на паважа. Миг по-късно целият балкон се откъсна. Той се разби в земята, а отломките се разлетяха навсякъде.
– Това ли е… апартаментът на Робин? – Попитах изтръпнала.
Езра кимна, а устните му бяха стиснати в тънка линия. Ръцете ми се разтрепериха, когато измъкнах телефона от джоба си и набрах номера на Робин. Вместо да звънне, той отиде направо на гласова поща.
– Ами ако тя е там? – Обърнах се към Аарон. – Можеш ли…?
Той поклати глава.
– Мога да се предпазя от изгаряния, но не съм имунизиран срещу вдишване на дим.
Езра се изправи на пръсти, за да надникне над зрителите.
– От другата страна има линейки. Нека да обиколим и да видим дали на Робин и Амалия се оказва помощ.
Двамата с Аарон го последвахме, докато той се върна по улицата и се вряза в алеята. Няколко барикади пречеха на цивилните да се приближат до задната част на горящата сграда, но не ги охраняваха пожарникари или полицаи, така че ги прескочихме и продължихме. Най-големите пламъци бяха обхванали отсрещната страна на постройката и докато се приближавахме, чух как пожарната аларма прозвуча през широко отворения авариен изход.
Стъпките ни се забавиха и аз се огледах тревожно за следи от Робин, Амалия или Зилас. Дали са избягали през задния вход? Дали Зилас беше този, който беше взривил стената на техния блок? Какво, за Бога, се беше случило?
Приближавайки се до задната врата, надникнах по стъпалата и в коридора. Оранжевата светлина трептеше, но не виждах пламъци, тъй като черният дим се извиваше и навиваше, гъст и непроходим.
Примижах. Почти можех да видя нещо в тъмната мъгла… нещо твърдо. Нещо, което се движи.
Езра и Аарон се присъединиха към мен със скърцащи стъпки и тримата се вгледахме във врящата чернота. Формата ставаше все по-ясна – голяма, плътна, стабилна. Каквото и да беше, димът не го притесняваше. Пулсът ми заби в гърлото.
Демонът излезе от дима и впери в нас пурпурните си очи.
Зяпнах невярващо. Демон? Но защо? Какво правеше там? Бях виждала този тип и преди – беше огромен, набит тип с шипове на гърба, същият като демона на Бърк, но не можеше да е същият демон. Онзи беше избягал от този свят, когато убих Бърк.
Въздухът около Езра се смрази предупредително.
– Добре, добре. – Един грапав глас се носеше по алеята. – Вижте какво имаме тук.
Мъж с мотористка брада и инфернус, който висеше на гърдите му, тръгна към нас – и още трима го последваха, всички едри, набити и облечени в кожа. Забелязах втори инфернус.
– Чакахме някой да се появи – отбеляза друг мъжки глас, като задоволството струеше от всяка дума.
Главата ми се извърна в обратната посока. Още четирима мъже – двама с онези отличителни сребърни висулки на шията – се запътиха към нас от другия край на алеята. Бяхме хванати в капан между тях.
– Гранд Гримоар – изръмжа Аарон под носа си, назовавайки прословутата гилдия „Демоника“ в града.
– Надявахме се да хванем малката Робин Пейдж и нейния малък демон – изохка първият мъж – но това е още по-добре. Вместо това ще успеем да свалим демоничния маг. Възможност, която се случва веднъж в живота, момчета.
Митиците се засмяха.
Аарон се премести по-близо до мен.
– Не се опитвай да се бориш с демоните – прошепна той. – Изпълнителите са нашите цели.
– Все пак трябва да попитам – добави мускулестият изпълнител. – Как си станал демоничен маг, Роу? Не мислех, че са останали призоваващи, които да могат да го правят.
Ръката на Езра се допря до моята.
– Шампионите ще защитават изпълнителите. Ние ще се справим с тях. Ти…
– Е, момиче? – Поиска да знае митичният. – Имаш ли нещо за казване?
– Имам – прошепнах, а ръката ми се насочи към кобура на бедрото ми.
Подигравката на изпълнителя се върна.
– Е, в такъв случай…
Аарон бръкна с ръка в задната част на якето си. Дръжката на Шарпи се появи, докато той издърпваше меча на свобода, а острието разкъсваше яката на яккето му.
Багряна светлина пламна над висулките на тримата изпълнители, а демонът на четвъртия изпълнител се хвърли към нас.
Аарон и Езра се втурнаха нагоре по алеята, а аз тичах след тях, стиснала в двете си ръце пистолет за пейнтбол. Демонът беше по петите ни, а ние се втурнахме към чакащите митици.
Двамата шампиони спринтираха, за да ни пресрещнат, като единият от тях размахваше мачете покрито с вода, която се стичаше около острието. Без да прекъсва крачка, Аарон размаха меча си.
Шампионът, който все още беше на десет стъпки, избухна в пламък.
С викове мъжът пусна оръжието си и се хвърли на земята, опитвайки се да задуши пламъците.
Ако ситуацията не беше толкова отчаяна, щях да спра за да зяпам Аарон. Бях го виждала да хвърля огнени топки, да създава подвижни адски стени и да се обгръща в пламъци, но никога не бях виждала да подпалва друг човек по този начин. Не трябваше да се изненадвам. Той беше много опитен в запалването на дискове. Можеше да запали всичко.
Само че беше избрал да не превръща хората в плътни факли – досега.
Когато горящият мъж се срина, Езра отвя другия шампион с вятър. Насочих оръжието си покрай рамото на аеромагьосника и направих един изстрел към най-близкия изпълнител. Жълтата топка профуча на трийсетина метра и се разпръсна по гърдите на мъжа.
Той се усмихна.
– Знаем твоя почерк, вещице!
През мен премина студ. Митът от „Окото на Один“, който бях застреляла, беше неподатлив и на приспивателната ми отвара. Знаеха, че преди битка трябва да се снабдят с противоотрова.
Стиснала зъби, развъртях пълнителя, като изстрелях всички изстрели в лицето му. Той изрева от агония, отдръпна се назад и се хвана за очите.
Езра ме издърпа от краката ми – точно когато една нечовешки дълга, мускулеста ръка замахна към мен отзад, толкова близо, че усетих вятъра от преминаването ѝ.
Един демон – принадлежащ на изпълнителя, когото бях ослепила – не помръдна, но другите трима ни бяха настигнали. Аарон замахна с меча си, разкъсвайки стомаха на най-близкия демон, но той дори не помръдна. Юмрукът му се заби в гърдите му и го събори от краката му.
Езра плесна с ръце, после разпери ръце. От него се разрази ураганен вятър, който отблъсна тежките демони няколко крачки назад. Хващайки ръката ми, той се отдалечи. Аарон се изправи на крака и с меч в ръка тръгна по петите ни – но гръмотевичните стъпки на демоните бяха точно зад нас, а изпълнителите ликуваха, докато бягахме.
Краката ми се подкосиха, бедрата ми горяха. Ако се поколебаехме, щяхме да сме мъртви. Трима демони бяха твърде много, а огънят на Аарон нямаше да ги спре.
– Натам! – Изкрещях, завивайки наляво в тясна пролука между сградите.
Аарон и Езра се втурнаха след мен, като последният се измъкна от ръката на един демон, който го сграбчи. Грабнах една димна бомба и я хвърлих през рамо. Тя се разби зад нас.
– Пожарната стълба! – Извика Аарон.
Ръждясалата пожарна стълба се крепеше на тухлената стена на двайсетина метра от нас, а стълбата беше прибрана и само няколко стъпала висяха под платформата на втория етаж. Спринтирахме към нея и Езра ме хвана за кръста. Докато ме изхвърляше нагоре, от меча на Аарон избухна оранжев огън.
Хванах се за долното стъпало на стълбата и се издигнах с допълнителен тласък от Езра. Аарон изпрати адски взрив в мъглата от димната ми бомба – и от нея се зареди демон, чиято кожа почерня от огъня. Пораженията не го забавяха, както и фактът, че изпълнителят му не се виждаше.
– Аарон! – Изкрещя Езра.
Пиромагът се обърна и се втурна към Езра, който притисна ръката си, за да образува опора. Той изстреля Аарон нагоре, а аз се покатерих по-високо по стълбата, докато Аарон я хващаше с едната си ръка, а в другата – меча си. Той се издърпа нагоре.
Езра скочи, като се хвана за най-долното стъпало. Започна да се изтегля нагоре…
Демонът го хвана за глезена. Дръпна го и Езра се вкопчи с ръце в стъпалото на стълбата, като се държеше за живота си.
Аарон протегна ръка. Главата на демона избухна в пламъци, но не пусна Езра. Не реагира изобщо и продължи да се влачи по крака на Езра. Пожарната стълба изскърца, металът изстена.
Разнесе се смях. В мъглата се появиха сенчести фигури – останалата част от екипа на „Големия гримоар“.
Без да имам по-добра идея, измъкнах месинговите си боксове от калъфа, нахлузих ги на ръката си и скочих от стълбата, профучавайки покрай Аарон и Езра.
– „Ori amplifico!“ – Изкрещях, докато падах.
Юмрукът ми се стовари върху широкото рамо на демона, като инерцията от падането ми засили удара. Усилената сила заби демона в земята.
Приземих се върху звяра и отново се изстрелях нагоре толкова бързо, че главата ми се завъртя.
– Хванете я! – Изкрещя някой.
– Тори! – Изкрещя Езра.
Беше се изкачил по стълбата и с един лакът закачен за едно стъпало, се наведе надолу с протегната ръка.
Скочих, протягайки се към ръката му. Той хвана китката ми и болката прониза рамото ми, докато ме издърпваше от краката ми. С невъзможна сила ме подкара нагоре, а Аарон ме хвана около кръста и ме придърпа към стълбата до себе си.
Светкавица от златна светлина премина покрай главите ни и се удари в стената в изблик на искри. Шампионите на Големия гримоар ни атакуваха.
Изкатерихме се по стълбата и скочихме на платформата на второто ниво. Докато поредният взрив от магия рикошира от металния парапет, Аарон разби прозореца с дръжката на меча си. Изби стъклото и се втурна през него.
Прехвърлих се през перваза в една мрачна спалня, а Езра се втурна вътре след мен. Заедно влязохме в също толкова изоставена всекидневна, която миришеше на цигарен дим. Изглежда, че никой не беше вкъщи.
Когато Аарон отключи входната врата, откъм спалнята се чу метален звън. Митовете от Големия гримоар бяха на пожарната стълба.
Аарон ме избута от апартамента. Спринтирахме надолу по коридора и през метална врата в стълбището. Върнахме се на приземното ниво, минахме по друг коридор, през празно фоайе и излязохме от главния вход.
Излязохме на същата улица, на която се намираше апартаментът на Робин, две сгради по-надолу. Светлините на пожарните коли проблясваха, а наблизо две линейки седяха с отворени задни врати, като парамедиците разговаряха с шепа евакуирани хора с унил вид.
Огледах се лудо в търсене на най-добрата посока за бягане. С всяка друга гилдия щях да се сблъскам с най-близката група хора, но не вярвах, че Голямата гримоарска гилдия ще се задържи.
Тримата се колебаехме, несигурни какво да правим.
– Тори!
Махайки трескаво, една жена се затича към нас от далечната страна на линейката, лицето ѝ блестеше от пот, а бледата ѝ руса коса беше вързана на къса, небрежна опашка.
– Сабрина? – Извиках.
Тя връхлетя върху мен, смазвайки гърдите ми с прегръдка.
– Толкова се радвам, че те намерих! Не бях сигурна къде – огънят беше единственият ясен знак – ако те бях изпуснала…
Изтръгнах я и я хванах за раменете, за да мога да погледна лицето ѝ.
– Какво правиш тук?
– Натам, бързо! – Тя ме дръпна за ръката, за да ме накара да се движа.
– Какво… – започна Аарон.
– Няма време! – Тя ме издърпа в движение. – Хайде!
Аарон и Езра тичаха след нас, докато тя ме водеше нагоре по улицата. Като спря, тя извади от джоба си ключодържател с един ключ и го протегна.
Когато само се загледах, тя го разклати настоятелно.
– Вземи го! Избягай!
– Избягай… – Откъсвайки се, осъзнах, че сме спрели до стара бяла кола с ръжда в долната част на вратите. – Но…
Тя пъхна ключа в ръката ми.
– Те идват. Виж!
Погледнах през рамо. На фона на мигащите светлини се очертаваше силует на група яки мъже, скупчени в средата на улицата. Един от тях посочи в нашата посока и цялата група се втурна в бяг.
Насочи се право към нас.
– Качвайте се в колата! – Изръмжа Аарон, като изтръгна ключовете от ръката ми. Заобиколи предната броня и дръпна шофьорската врата.
Езра отвори задната врата и се вмъкна вътре.
– Тори!
Сълзи се разляха по бузите на Сабрина. Тя ме избута към отворената врата на Езра.
– Върви, Тори. Моля те, моля те, бъди в безопасност!
Двигателят се раздвижи. Езра ме хвана за ръката и ме дръпна назад.
– Сабрина – промълвих трескаво – какво става с…
– Ще се оправя. Върви! – Обърна се и се втурна в близката алея.
Когато изчезна в тъмнината, Езра ме вкара в колата. Аз се прострях в скута му, а Аарон натисна газта, докато вратата все още стоеше отворена. Гумите изпищяха и колата се стрелна напред.
Езра хвана люлеещата се врата и я затвори с трясък. С крака в скута му се изправих и погледнах през задния прозорец.
Екипът на „Големия Гримоар“ стоеше в центъра на пътя и ни наблюдаваше как бягаме. От Сабрина нямаше и следа.
Назад към част 12 Напред към част 14
