Глава 27
Като един, тримата демони станаха напълно, неестествено спокойни. Магмените им погледи бяха празни, а телата им – неподвижни като статуи от плът.
– Н-не – заекна Ксанте. – Не!
Аарон прескочи една охлаждаща се лавова пукнатина. Острието на Шарпи светеше в червено от топлина, а пламъците облизваха стоманата. Той замахна с оръжието към врата на най-близкия демон. Свръхнагрятото острие премина чисто през плътта и костите.
Безглавото тяло на демона рухна на земята с тъп, тежък трясък.
Тежестта на Ксанте изчезна от гърба ми. Обувките ѝ затъркаляха по земята, след което преминаха в бяг. Изправих се – и се задавих, защото рамото ми бе обгорено от агония. Полусляпа от болка, започнах да тичам, а замъгленото ми зрение се спря върху нея.
Разстоянието между нас се разшири. Тя бягаше.
Тя се плъзна и спря. Ръцете ѝ се вдигнаха нагоре и тя се свлече назад.
– Не!
Ужасът преплете високия ѝ вик. Стъпките ми се забавиха, погледът ми се стрелна по тъмната, празна улица за това, което я плашеше.
После ги видях – тълпата от митици с бойно снаряжение, която се насочваше към нас.
За един ужасяващ миг си помислих, че са подкрепление на сектата. После видях жената начело на редицата, чиято дълга конска опашка се люлееше при всяка стъпка, а на гърдите ѝ се виждаше сребърна значка.
Агент Лиена Шен. И митиците с нея…
– Рицарите на Пандора! – Извика тя. – Вземете западната страна. Окото на Один, заемете източната. „Морски дяволи“, незабавно създайте триаж.
Застанах в центъра на улицата, изтръпнала от недоверие, докато трийсетина митици спринтираха покрай мен от двете страни, втурвайки се към светкавиците от магия, бумтящите изблици на сила и виковете от болка, които все още отекваха от бойното поле зад мен.
Те се разбягаха и след това останахме само аз… и Ксанте. Водачът на култа се сгромоляса на мястото си, хвана главата си с ръце и впи пръсти в черепа си.
Ксанте изкрещя, звукът почти се изгуби в слабото трополене на дъжда, и аз осъзнах, че тук има още един митик.
Кит вървеше по средата на улицата, ръцете му бяха в джобовете, а значката висеше на врата му, малкият щит блестеше. Погледът му беше вперен в Ксанте.
Задушавайки се от ужасен плач, тя падна на колене.
– Не е ли забавно? – Гласът му беше тих, лишен от хумор или сарказъм. – Да объркваш съзнанието на хората.
– Престани – изпъшка тя, все още стискайки главата си. – Накарай го да спре. Моля те.
Той спря на шест крачки от нея.
– Не е толкова забавно, когато се случва на теб, нали?
– Моля те – промълви тя.
Натиснах се напред. Докато вдигах последния си рубинен артефакт над главата си, промълвих:
– „Ори дезидас“.
Притиснах артефакта към задната част на врата ѝ и тя се сгромоляса сякаш е без кости. Докато тя се сгромолясваше на паважа, Кит извади от колана си чифт белезници. Той ги щракна около китките ѝ.
Сините му очи се вдигнаха към моите.
– Добре ли си?
Със закъснение забелязах, че треперя.
– Еми. Повече или по-малко. Откъде идваш?
– От участъка?
– Ти… – Примижах. – Какво се случи с агент Сьозе и с онова нещо със заповедта за проклятие?
Той сбърчи вежда.
– Невежеството е блаженство, приятелко. Трябва да отидеш да намериш лечител. Аз ще се справя с нея.
– О… да, добре.
С твърде голяма болка, за да го притискам за отговори, го оставих при Ксанте и се върнах към кръстовището. Звукът се процеждаше в ушите ми, като постепенно се регистрираше в мозъка ми.
Изчезнаха взривовете и писъците. Вместо това чувах повишени гласове, които се обаждаха един на друг, и от време на време звън на стомана. Вече не проблясваха магии, а тъмни фигури се движеха целенасочено по кръстовището. Другите гилдии бяха усмирили последните култисти.
Беше ли свършило? Наистина, наистина свършило?
Трите крилати демона на Ксанте лежаха на земята, без глави и мрачни. Сребърният военен чук все още беше изоставен на паважа, а трошащият му край беше опръскан с дъждовна вода и кръв.
Кракът ми се приземи върху нещо меко вместо върху мокрия, хрупкав пясък, който покриваше всичко. Лилав плат.
Навеждайки се, вдигнах Плащеницата. Тя висеше от пръстите ми по много прозаичен начин, платът беше блестящ и мек като смесица между памук и коприна, но не светеше, не блестеше и не плуваше зловещо. Съжалението проби изтръпналия ми балон и аз разтворих плата, рамото ми пламна.
Почти незабележим блясък премина по наметалото, слабите искрици танцуваха като среднощни звезди.
Спуснах Плащеницата – и примигнах, когато пред мен се сгъсти гъста каша от сенки.
Зак излезе от тъмното нищо. Коженото му яке беше изпокъсано, разкъсванията по плата бяха мокри от кръвта. Лицето му беше бледо, но очите му светеха със свирепа феена сила.
Тревогата ме прониза.
– Агентите на полицията са тук. Трябва да напуснеш.
– Знам – каза той с тих глас. – Просто трябваше да се уверя, че не си мъртва.
– Не съм мъртва.
– Да, забелязах. – Очите му преминаха през лицето ми. – Ще се видим отново.
Това не беше съвсем въпрос, но наклонението му се вдигна на последната сричка, разкривайки несигурността му.
Исках да го попитам какво е предложил на Лалакай в замяна на властта да защитава гилдията ми. Исках да изиска да освободи тялото и душата му от безсърдечните си нокти точно в този момент. Исках да го помоля да прекъсне завинаги връзките си с токсичната фея.
Но не само че нямах време да повдигна тези въпроси, но и неговите проблеми не бяха мои за решаване. Колкото и да ми се искаше да му помогна, някои тежести не можеха да бъдат споделени. Лалакай беше дълбоко вкопчена в живота, миналото и магията му, а той беше единственият, който можеше да промени това.
Преметнах драпиращата тъкан на Плащеницата и бързо я сгънах. Тя се уплътни в неестествено малък, тежък квадрат, както правеше обикновено.
Хванах го за китката и притиснах артефакта на феите в дланта му.
– Знам, че ми каза да го пазя, но ти имаш по-голяма нужда от него.
– Вече ти казах, че не мога да го използвам, без да пожертвам…
Затегнах хватката си върху китката му.
– Идва денят, в който ще имаш нужда от него, Зак.
Очите му се присвиха и аз се зачудих дали не си въобразявам, че в тях проблясва гняв, който можеше да принадлежи само на Лалакай. Той ме погледна още миг, после сви пръсти над артефакта.
Освободих китката му и го обгърнах с ръце, без да обръщам внимание на болката в раненото ми рамо.
– Благодаря ти – прошепнах аз. – Благодаря ти, че защити приятелите ми.
Ръцете му ме обгърнаха и в продължение на два дълги удара на сърцето ме притисна към гърдите си.
– Ела ми скоро на гости – добавих, а гърлото ми се сви. – Хоши и аз ще се нуждаем от нова позната връзка и искам този път ти да го направиш.
– Добре – промърмори той.
Отстъпих назад, сложих ръка на рамото му, докато се взирах в лицето му, надявайки се Лалакай да чуе следващите ми думи.
– Ако имаш нужда от помощ, аз винаги съм тук.
Той кимна. Сенките се завихриха около него и прозрачните крила на Лалакай се вдигнаха от ръцете му. Те се увиха около него и той изчезна.
Преглътнах сърцето си, ръката ми се сви около лилавия кристал, който почиваше на гърдите ми. Трябваше да намеря рубинените си заклинания за падане – но първо трябваше да открия тримата си магове.
Обърнах се – и те бяха там. Езра се приближаваше към мен през дима и дъжда. Аарон го следваше, а Кай беше преметнал ръка през рамото му, докато електромагът куцаше. Изподраскан, изцапан, окървавен, болен, изтощен. Но жив.
Коленете ми отслабнаха от облекчение. Запътих се напред.
Езра ме хвана, като ме блъсна в себе си. Зарових лицето си в рамото му, треперех. Аарон и Кай се присъединиха към нас, застанаха близо до нас и никой от нас не проговори. Нямаше нужда.
Бяхме живи. Бяхме заедно. Това беше всичко, което имаше значение точно сега.
Тихо безредие изпълни кръстовището. Парчета отломки се сгромолясваха от околните сгради, прозорците им бяха изпочупени, стените – разбити, а спуканите тръби изхвърляха вода върху и без това мокрите улици. Лекият дъжд продължаваше да оросява всичко, държейки под контрол весело танцуващите пламъци на много малки адчета.
Митици от „Рицарите на Пандора“, „Окото на Один“ и „Морските дяволи“ бързаха сред ранените и падналите, викаха лечители или помагаха на пребитите бойци да се изправят мъчително на крака. Сред развалините им помагаха шепа членове на „Врана и чук“, които бяха изчакали битката в гилдията.
Оцелелите Ключове се скупчиха и малки групи се движеха сред падналите, търсейки оцелели. Друга група седеше покрай една напукана, обгорена стена, с вързани ръце и конфискувани оръжия. Блейк и Тайрон стояха рамо до рамо пред пленените мъже, съветваха се заедно и призоваваха за заповеди.
С неохота вдигнах бузата си от рамото на Езра. Колкото и да ми се искаше да се свия някъде в ъгъла и да изпадна в безсъзнание за десет или дванайсет часа, имахме още един проблем за разрешаване:
– Ксевер.
Разделихме се. Езра, чиято издръжливост все още не се беше възстановила след скорошните му наранявания, подкрепи Кай, който куцаше още по-силно, и заедно тръгнаха обратно към гилдията. Аарон и аз прегледахме за кратко кръстовището, след което се отправихме по улицата, където за последен път бях видяла Зилас да преследва Називър.
Уморените ми крака се влачеха, докато се отдалечавахме от кръстовището, а шумът и суетата на хората изчезваха, докато единственият звук беше падащият дъжд. Нямаше съмнение, че вървим по правилния път. Настилката се разцепи от пукнатини. Разбити стени. Дупки в сградите. Битката между демоните е била интензивна и жестока.
– Напред – промърмори Аарон.
Примигвайки, ги забелязах. Две фигури стояха до трета, която сякаш седеше на земята, прегърбена.
Когато Аарон и аз се приближихме, един от изправените митици – Амалия – се обърна към нас. До нея беше Зора, дребна руса магьосница, размазана от кръв, а на гърба ѝ имаше два огромни меча, прибрани в Х.
Техният другар на земята се изпъна на крака и аз разбрах, че това не е един човек, а двама: Зилас с Робин в ръце, а лицето ѝ бе притиснато до качулката му.
– Ти си жива – отбеляза Амалия, когато Аарон и аз влязохме в групата им.
– В по-голямата си част – съгласих се аз, а погледът ми премина през Зилас и Робин. – Тя добре ли е?
Робин вдигна глава от рамото на демона.
– Добре съм. Само… несигурна.
Зилас спусна краката ѝ на земята и тя се облегна на него, като едната ѝ ръка се закачи на рамото му. Качулката на черната му връхна дреха, подобна на яке, засенчваше лицето му, а показателните му магмени очи бяха по-тъмни от обикновено.
– Ксевер и Називър? – Попитах тихо.
Робин отметна заплетената си коса от челото, очите ѝ бяха още по-големи без очилата.
– Избягаха. Називер отлетя с него.
Челюстта ми се стисна от ужас.
– Те вече не са ловците. – От хриптящото ръмжене на Зилас ме побиха тръпки по гърба. – Сега аз ще ги ловувам.
Ръката на Робин се стегна на рамото му, а погледът ѝ се издигна към лицето му.
– Ние ще ги преследваме.
Устните на демона се изкривиха в дивашка усмивка, която разкри хищните му кучешки зъби. Тя плъзна ръката си надолу по рамото му и го хвана за ръка. Обърна се, погледна назад към мен – и погледът ѝ беше почти толкова свиреп, колкото и усмивката на демона.
– Остави Ксевер на нас.
С Амалия от едната страна и Зилас от другата, тя се отдалечи. Зора изви вежди към мен и Аарон, напълно невъзмутима от очевидната свободна воля на Зилас, след което се обърна и последва триото.
Гледах ги как си тръгват, а сърцето ми се свиваше в гърлото. Не знаех как щяха да намерят Ксевер и неговия демон.
Но не се съмнявах, че ще го направят.
Добрата новина е, че по някакво необяснимо чудо никой от „Врана и чук“ все още не е умрял. Не празнувах – списъкът с наранявания беше ужасяващ, от счупени кости, през сътресение на мозъка, разкъсвания, изгаряния и вътрешни кръвоизливи, но перспективите бяха добри, особено с допълнителните лечители, взети назаем от други гилдии.
Лошата новина: бяхме се върнали в участъка на полицията.
Щях да се радвам никога повече да не стъпя в участъка, но това не беше възможно – не и когато бях обвинена в тежки престъпления, задържана, обвинена в още дузина престъпления, а след това мистериозно изчезнах от затвора.
Застанах между Аарон и Кай и наблюдавах мълчаливо.
Дълга, обикновена маса запълваше единия край на дългата, обикновена стая. Зад нея седяха четирима възрастни мъже и жени в костюми, както и един не съвсем възрастен мъж с дълга до раменете кестенява коса, вързана на опашка, и една възрастна жена, която вместо костюм носеше шарен плетен пуловер. Те също наблюдаваха безмълвно.
От другата страна на масата Езра държеше ръката си срещу внимателно очертан магически кръг, докато вълна от бледа светлина преминаваше през тялото му и се вливаше в кристала, поставен в масива. Портокаловият магьосник, който беше подготвил ритуала, вдигна вече белия скъпоценен камък с цвят на слонова кост и го поднесе близо до носа си, разглеждайки го внимателно.
– Отрицателен – обяви той с носов глас. – Няма демонично замърсяване.
Езра вдигна ръката си от заклинанието.
– Освободен ли съм от обвинения?
Възрастният мъж в средата кимна бавно и направи бележка на една хартия.
– Чист сте от демонична магия, но поведението ви заслужава допълнително разследване.
Човекът с опашката се облегна назад в стола си.
– Въз основа на какво, Еверет? Той бягаше, за да спаси живота си, с награда на Министерството на отбраната за главата му – награда, която ти си разрешил.
– Можем да го проучим по-внимателно, след като разследваме обстоятелствата по обвинителния акт и процедурата по произнасяне на присъдата – добави спокойно жената с пуловера, сгънала ръце на масата, сякаш ѝ липсваха иглите за плетене.
Най-централният мъж се намръщи върху хартията си.
– В такъв случай… Езра Роу, всички обвинения срещу вас се отхвърлят. Свободен сте да си тръгнете.
Аеромагът не показа никакво облекчение, но и не си губеше времето да пристъпва към мен, Аарон и Кай и да се присъедини към нашия ред.
– Отлично – промърмори Дариус. – Значи всички обвинения срещу моята гилдия са отхвърлени?
Хвърлих обнадеждаващ поглед към ГМ, който стоеше в единия край на масата до строго красивия капитан Блайт.
– Хм – промърмори старецът и погледна към откровените си колеги. С ледников темп той прегледа документите на бюрото си. – Може и да е… ах… но…
Преместих краката си, като устоях на желанието да му извикам да побърза. Бяха минали малко повече от осем часа, откакто гилдията ни беше почти унищожена. Болеше ме, бях изтощена, а нараненото ми рамо гореше жестоко, въпреки че ръката ми почиваше в прашка.
За съжаление, да крещя на Съвета за спешна съдебна помощ към МРП щеше да е контрапродуктивно за целта ми да си тръгна възможно най-скоро.
– Остават само обвиненията – просъска сбръчканата стара реликва – срещу мис Робин Пейдж. Обвиненията в незаконен договор са сериозни, много сериозни.
– И нямат никакви доказателства, освен ненадеждни свидетелски показания – плавно се намеси Дариус. – Както вече установихме, обвиненията срещу моята гилдия произтичат изцяло от опита на Двора на Червената кралица да дискредитира и унищожи моята гилдия, преди да успея да разкрия тайните им операции.
– Точно така – съгласи се Жената с полата, сякаш нищо в изявлението на Дариус не беше никак тревожно. Не че вече не го бяхме обсъждали на тази среща, но все пак беше шокиращо за мен, така че защо не и за нея?
Членът на Централния съвет се поколеба над документите си.
От далечния ъгъл на стаята се чу леко прокашляне.
– Съжалявам, че ви прекъсвам. – Агент Лиена Шен пристъпи напред. – Бих искала да добавя, че досегашното ни разследване на нападението над „Врана и чук“ показва, че Робин е присъствала, но никой не е съобщил, че е видял нейния демон.
Не. И никой нямаше да съобщи, че е видял нейния демон, защото единственото, което всички бяха видели, беше мистериозен „магьосник демон“, който тичаше наоколо в изцяло черни дрехи и качулка. Кой изобщо знаеше на коя страна е бил непознатият демоничен маг?
– Благодаря ви, агент Шен. – Човекът с конската опашка кимна твърдо. – Обвиненията са прекратени, а останалото ще оставим на вас, капитан Блайт. Очакваме пълен доклад за събитията от тази седмица и ако е необходимо допълнително разследване, уведомете ни незабавно.
– Разбира се. – Блайт погледна Дариус с настървение. – Можете да си тръгнете… засега.
Усмивката на Дариус беше слаба, но съдейки по внезапно стиснатата челюст на Блайт, тя не я беше пропуснала.
Потискайки победоносната си усмивка, аз се втурнах след Дариус и момчетата, които се насочиха към изхода. Когато излязохме през вратата, забелязах чифт палави сини очи – агент Кит Морис, който стоеше в ъгъла с партньорката си Лиена. Той се усмихна накриво, когато минах покрай него.
Дариус знаеше къде отива и ни поведе безпогрешно към стълбището. Когато тръгна надолу, а момчетата го следваха нетърпеливо по петите, се случи най-странното нещо.
Пред лицето ми се появи думата „ПОЧАКАЙ“, която светеше като неонов надпис.
Спрях се, чудейки се какво, по дяволите, не е наред с мен. Халюцинирах ли? Трябваше ли да ми се окаже медицинска помощ?
Властното видение изчезна и един глас извика името ми.
Обърнах се и видях Кит да крачи по коридора към мен.
Той се усмихна.
– Не изглеждай толкова уплашена. Това бях аз, а не ти.
Той? Той беше причината току-що да видя безплътна дума?
Очите ми се свиха.
– Какъв мит си ти?
– Казвали са ми, че съм доста очарователен.
– А?
– Очевидно съм очарователен митичен тип. – Той протегна ръка, чиито пръсти бяха свободно свити около малък предмет. – Трябва да вземеш това.
Сбърчих вежди и вдигнах дланта си. Той пусна в ръката ми бял кристал с големина на гроздово зърно – скъпоценният камък, който бе доказал, че Езра е свободен от Демоника.
– Убедих гремлините, че след всичко, което е преживял, Езра трябва да получи сувенир за труда си. Тъй като вече бяха видели резултатите от теста, те се съгласиха.
Гремлини? О, той имаше предвид Съдебния съвет. Погледнах към кристала.
– Тогава защо ми го даваш?
Хуморът му избледня.
– Погледни го по-отблизо.
Натиснах кристала с палеца си, като го търкулнах по дланта си. Флуоресцентните лампи над главите ми блестяха по лъскавата бяла повърхност. Обърнах скъпоценния камък.
В долната част на бялата повърхност се виждаше пурпурна звездичка.
– Лиена също забеляза подобна маркировка след първия тест – тихо обясни Кит. – Тя каза, че ако Езра е бил демоничен маг, кристалът е щял да бъде плътно червен. Ако е бил демон изпълнител, щеше да е мраморен с червено. Тя може само да гадае какво означава звездичката.
Пулсът ми трепна в гърлото. Това можеше да означава само, че в Езра все още има малко Етеран.
Пръстите ми се сключиха плътно върху кристала.
– Ти скри този знак от Съвета, нали? Защо го направи?
– Дребно отмъщение.
– А? Сериозно?
– Да. – Той притисна пръст към устните си. – Така че не ме издавай, става ли?
Подсмърчайки, прибрах кристала в джоба си и се насочих към стълбището.
– По-късно, агент Морис.
– По-късно, бармане.
Втурнах се през вратата и слязох по стълбите. Дариус и момчетата ме чакаха, а аз само свих рамене, когато Кай ме попита какво ме е задържало. В друг ден щяха да ме тормозят, докато не отговоря, но всички бяхме прекалено уморени за това.
Докато Дариус ни водеше през основното ниво на участъка към изхода, аз пъхнах ръка в джоба си и докоснах кристала. Тази пурпурна звезда…
Независимо дали беше остатък, останал в тялото на Езра, или в душата му, малка частица от Етеран беше оцеляла. Силата му продължаваше да живее в Езра и знаех, че аеромагът няма да пропилее каквото и да е, което демонът съзнателно или несъзнателно му бе предал.
Извадих ръката си от джоба и побързах да настигна Дариус, който отвори входната врата на участъка. Ранната утринна слънчева светлина ни обля в кехлибар и злато, а небето беше красиво, ясно синьо.
Когато прекрачихме прага, хванах ръката на Езра и сплетох пръстите ни. Той ме погледна, на устните му се появи мека усмивка, едното му око беше топло и сладко като разтопен шоколад, а другото – бледо като сняг и ледено.
Дали този намек за стоманена, безмилостна сила някога щеше да изчезне? Или беше част от него, както и аеромагията, белезите и жестокото минало, които го бяха оформили такъв, какъвто беше?
Само времето щеше да покаже – а аз бях повече от готова това пътуване да започне.
Назад към част 27 Напред към част 29
