Глава 3
В предната част на стаята Дариус призова всички да му обърнат внимание. Той стоеше близо до стълбите, водещи към второто ниво, със солено-пиперлива коса, вчесана назад, и грижливо подстригана брада – за разлика от последния път, когато го видях, когато беше с брада на Гандалф. Гилдианците му бяха запълнили масите, петдесетина души гледаха своя лидер с уважение.
Тори стоеше зад бара, опряла лакти на плота и подпряла брадичка на едната си ръка. Тримата ѝ приятели седяха на табуретките пред нея. Никой от тях не ми беше обръщал внимание, откакто Зилас се върна в инфернуса.
Няколко други столове в бара бяха заети, както и почти всички столове… с изключение на трите празни около моята маса. Стомахът ми се сви от неизказаното отхвърляне. Амалия трябваше да е тук с мен, но – проверих отново телефона си – тя все още не се беше появила. Последният ѝ SMS отпреди двайсет минути гласеше, че е на път. На езика на Амалия това означаваше, че ще пристигне след час.
– За днешния сегмент по безопасност – започна Дариус, като прожектираше гласа му кръчмата – Феликс ще представи сравнение на тазгодишните оценки на опасностите при работа с докладите за инциденти. Но преди да навлезем в тази вълнуваща тема – кратка усмивка – нека да обърнем внимание на постиженията на членовете през миналия месец.
Той извади хартия от джоба си и я разгъна.
– Първо, поздравяваме Катрин за публикуването на статията ѝ „Контрол на потентността при алхимична кристализация“ в престижното списание „Модерна алхимия“.
Митиците от „Врана и чук“ ръкопляскаха и извикаха една по-възрастна жена с момчешки къса кестенява коса и бръчки от смях около очите. Тя извърши закачлив поклон от мястото си.
– Специално отличие за Филип – продължи Дариус, – който успешно идентифицира, откри и изгони нов преобръщач преди пълнолунието миналия месец.
Докато се чуваха аплодисменти за мъжа на средна възраст с любезна усмивка, в гърба ми се удари леден бриз. Погледнах през рамо, когато една дребна жена се промъкна през вратата. Облечена в кожено яке с вдигната качулка, тя затвори вратата възможно най-тихо, опитвайки се да заглуши предупредителния звън на звънеца. На гърба ѝ беше пристегнат огромен широкоъгълен меч, чиято дръжка стърчеше над рамото ѝ.
– Андрю поведе Гуен, Брайс и Дрю на лов за измамен терамаг и не само осигуриха наградата, но и го маркираха минути преди пристигането на екип от магове на рицарите на Пандора.
Гилдиите изпищяха. Закъснялата пристигаща се поколеба, после се плъзна на най-близкия стол – този до мен – и смъкна качулката си.
Бях я виждал и преди! В нощта, в която бях помогнал на Великия гримоар да издири Тахеш, я бях забелязала с екип от трима други, които също претърсваха улиците в центъра на града.
Никога не бях виждала толкова готин човек. Исках да бъда като нея, когато порасна.
– Накрая – каза Дариус, – нека поздравим Аарон и Кай за залавянето на четирима издирвани мошеници с награди на обща стойност над двадесет хиляди долара. И специално споменаване за петия им улов на месеца – с помощта на Тей те проследиха прословутия преследвач от Сънсет Бийч чак до Стенли Парк и Ялтаун… само за да открият, че всъщност са следили куче.
В стаята се разнесе смях. Извих врат, опитвайки се да разбера за кого говори Дариус.
– Там – промърмори жената до мен, сочейки тримата мъже, които седяха пред Тори. – Кай, Аарон и Езра.
– Един много приятелски настроен лабрадор ретривър – добави Дариус над шумното забавление на групата, – беше незабавно върнат на облекчения си собственик. Аарон, каква беше наградата?
– Получих две прегръдки и целувка по бузата – гордо обяви червенокосият. – Кай получи телефонния ѝ номер.
Отговори му хор от вълчи подсвирквания. Тъмнокосият мъж до Аарон небрежно махна с ръка на възгласите и Тори им хвърли поглед.
Жената до мен се облегна назад на стола си.
– Мислех, че трите момчета са достатъчно неприятни, но после приеха Тори за пакостник номер четири.
Примигнах совообразно.
Тя се ухили и ми подаде ръка.
– Аз съм Зора. Ти трябва да си Робин, новият изпълнител.
Стиснах ръката ѝ.
– Приятно ми е да се запознаем. Това е голям меч.
Начин да демонстрирам уменията си за плавен разговор.
Зора се усмихна на неловката ми забележка. Докато Дариус преминаваше към докладите за инциденти, започвайки с масива за магьосничество, който се беше взривил – на паркинга, от всички места – тя разкопча ремъка, смъкна оръжието и го опря до стената.
– Бях по следите на един вампир – прошепна тя, макар че нямаше никакъв шанс гласът ѝ да стигне до Дариус през цялата кръчма. – Почти бях хванала кръвопиеца, но той ми се изплъзна.
Вампири? Само тази дума ме разтревожи.
– Ти сама ли беше там?
– Само в края. Партньорът ми тъкмо си беше тръгнал, когато хванах следата. – Тя се наведе по-близо. – Не споменавай пред офицерите от гилдията, че съм тръгнала сама по следите на един вампир. Това е гарантирано за вписване.
Ето това ми харесваше да чувам. Гилдия, която се отнася сериозно към безопасността.
– За какво се усмихваш? – Попита развеселено Зора. – Планираш ли да ме изнудваш?
– О! – Не бях осъзнала, че се усмихвам. – Не, изобщо не. Просто последната ми гилдия не беше много ориентирана към безопасността.
– Великият гримоар, нали? – Кимна тя. – Чувала съм това за тях. Също така чух, че в момента са обект на разследване от страна на полицията. Достатъчен шанс е да ги закрият.
Не бях чувала за това, но като се има предвид, че ГМ беше прикрил убийство и ме беше продал на измамническа гилдия, не бях изненадана.
– Докато сме на темата за експерименталната магия – обърна се Дариус към цялата стая – изглежда, че местният участък на полицията е добавил нов агент към списъка си – страхотна млада магьосница на абджърството. Макар да съм сигурен, че всички вие с удоволствие бихте се запознали с нея, ако по някаква причина не използвате нашия добре оборудван атриум или лаборатория, нека да имаме предвид второто правило, нали?
Смехът се разнесе из стаята и аз любопитно настръхнах. Второ правило?
Зора прошепна:
– Къде е приятелката ти? Чиракът по магьосничество?
Потупах телефона си, който лежеше на плота, за да събудя екрана. Последното съобщение на Амалия: Току-що извиках такси. Ще се видим скоро. Толкова за това, че съм „на път“.
– Тя изостава – въздъхнах аз. – С това темпо ще пропусне цялата среща.
Зора се усмихна заговорнически.
– Всеки, който пропусне без основателна причина, получава протоколно лечение.
– Какво?
– Трябва да препишат на ръка протокола от цялата среща и да го представят на някой служител. И автоматично са обявени за доброволци да водят протоколи за всяка среща през следващите четири седмици.
О, Амалия би се зарадвала на това.
Усмивката на Зора придоби злокобна окраска.
– Веднъж, преди няколко години, Кай пропусна месечната среща. През този месец Аарон и Езра организираха дузина напълно безсмислени срещи с почти всеки член на гилдията и го накараха да води протоколи за всяка от тях.
Погледнах към тримата магове и червенокосата барманка. В другия край на стаята Дариус описваше близък пропуск, при който един митичен почти бе прегазил с колата си свой съотборник. В стаята беше тихо, а авторитетната аура на Дариус държеше всеки член запленен.
Забавих се с телефона си, като го подредих до ръба на масата.
– Мога ли да попитам… в кой клас е Дариус?
– Той е луминамаг – маг на светлината.
О, маг на светлината. Това обясняваше „магията за ослепяване“, за която Зилас твърдеше, че Дариус е опитал върху него.
– Той е отличен майстор на гилдията. Ще откриеш, че той е много различен от ГМ на Големия гримоар. – Тя ми хвърли забавен поглед. – Но не се заблуждавай. Той има своите меки моменти, но е твърдоглав. Никой не се заиграва с Дариус Кинг.
Това също не ме изненада.
– А какво да кажем за другите трима – Аарон и… ъъъ…
– Аарон, Кай и Езра – допълни тя. – Пиромагия, електромагия и аеромагия. Силен отбор със сигурност. Между другото, всички те са свободни.
Устата ми се отвори.
– А?
– Не беше ли точно това, към което се стремеше с въпросите си?
Всъщност, не. Със сигурност бяха добре изглеждащи, но също така големи и мускулести и вероятно шумни. Бих се обзаложила, че не са прочели нито една книга помежду си тази година. Не, благодаря.
Пренасочвайки вниманието си, се замислих откъде би дошъл демоничният аромат, който Зилас бе доловил, ако и тримата мъже бяха митици на Елементария.
– В кой клас е Тори?
– Е… Спириталис.
Несигурната ѝ пауза привлече вниманието ми, но в този момент шумът в кръчмата се повиши. Дариус беше отстъпил думата на един рус мъж с очила. Той се занимаваше с проектора и лаптопа, които изглежда не си сътрудничеха, и празните разговори се разпространяваха сред групата, докато чакаха срещата да се възобнови.
Столът срещу мен се измъкна. Пълничка, възрастна жена се спусна надолу с едно движение на полата си с шарки на маргаритки, дълга до пода. Очила с тюркоазени рамки стояха на носа ѝ, а плетена шапка покриваше бялата ѝ коса.
– Добър вечер, Зора – промърмори тя, преди да впери втренчен поглед в мен. – Дете, аурата ти е смутена.
Моето какво беше какво сега?
Тя се наведе напред.
– Твоята енергия ме повика при теб. Имаш остра нужда от напътствия, нали?
Наистина ли? Погледнах объркано към Зора. Дребната жена сякаш потискаше някаква реакция, но не бях сигурна каква.
– Името ми е Роза – добави възрастната дама. – Аз съм старшият гадател на гилдията.
Тя хвърли надменен поглед към бара, където млада жена с руса коса говореше оживено с Аарон, докато му показваше нещо на телефона си.
Роуз посегна към висящата на рамото ѝ чанта и извади черна кадифена кърпа. Тя я метна на масата, след което добави малка дървена поставка. Върху поставката тя постави бледо кристално кълбо. Наблюдавах я как поставя всичко с недоумяващо намръщена физиономия.
– Мога ли да ти направя четене? – Попита Роуз.
Точно сега? Сериозно?
– Хм… мисля, че срещата ще започне отново скоро.
– Няма да отнеме много време. Това не е идеалната настройка – енергиите в стаята може да пречат, но можем да започнем с проучвателен сеанс.
Отново погледнах между нея и Зора.
– Не ми се струва, че това е най-подходящият момент.
– Няма смисъл да чакаме, скъпа моя – настоя Роза. – Противоречивата ти енергия се нуждае от отдушник, а ако чакаш, може да се окаже, че някой по-слаб медиум се опитва да ти помогне.
Странно обвинителният ѝ поглед се насочи към младата жена, сякаш момичето се канеше да нахлуе и да открадне кристалната топка на Роуз от масата. Зора се изкашля по начин, който звучеше подозрително като задушен смях.
– Имам уменията и опита, от които се нуждаеш – уверено заяви Роза. – Да започнем. Първо, изчисти съзнанието си.
Без да знам как да откажа, аз се съгласих с кимване. Макар да бях чела за предсказателните способности на екстрасенсите, никога досега не бях виждала истински гадател на работа.
– Постави ръцете си върху топката – каза тя. – Точно така, да.
Поставих дланите си върху хладния кристал, а тя постави ръцете си върху моите.
– Отпусни се – провикна се Роуз. – Позволи на енергията си да се влее в кристала.
Вдишах бавно, концентрирайки се върху студения, твърд кварц под кожата ми.
– Погледни в топката. Взирай се дълбоко, докато изпразваш ума и духа си от съзнателни мисли.
Това беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Загледах се в белия кристал, чудейки се какво ще видя – после осъзнах, че това е мисъл, а не трябваше да мисля.
Кристалното кълбо отразяваше приглушената светлина на кръчмата, а шумните разговори около нас се размиваха в размазана шумотевица. Кристалът сякаш привличаше светлината. Дълбочината му се завихряше все така слабо. Кълбото запълни погледа ми, докато кръчмата не изчезна, докато не видях само спираловиден бял дим. Той се носеше успокоително, неосъществен, празен.
Докато се движеше, в дълбините му се появи сянка. Далечната форма… седяща фигура. Тъмна, безформена. Мъж.
Той се приближи, сякаш се запътих към дълбините на мъглата, за да се присъединя към него. Седеше на покритата с мъгла земя, с вдигнати крака и ръце, увити около тях. Брадичката му се опираше на едното коляно, черната му коса беше заплетена и дива.
Зилас седеше в мъглата и се взираше в далечината.
Сенките се бяха залепили за него и в тях усетих вкуса на тъмните емоции. Несигурност. Неувереност. Неспокоен копнеж, тиха опустошеност. Гледаше в нищото, неподвижен, сякаш се представяше за поробен демон, но никой демон не би седял така – като изгубено дете, което чака да бъде намерено.
Около него се вихреше странна скръб, уязвимост, която никога не бях виждала преди. Тук, в тази безкрайна мъгла, безстрашната му увереност беше отнета. Агресията му, предизвикателството му, сарказмът и обидите… всичко беше избледняло, за да разкрие това, което се криеше под него.
Главата му се вдигна, после се обърна. Багрите на очите му гледаха в мен, през мен. Ръката му се издигна нагоре, пръстите му се протегнаха към мен.
– Да започнем!
При това гръмко изявление се дръпнах назад с изтръпване. Видението на бялата мъгла изчезна, заменено от кристална топка, черна кадифена кърпа и шумна кръчма. Човекът до прожекционния апарат говореше, а лазерната му показалка беше насочена към екрана, където на зигзаг се движеше цветна линейна графика.
– Робин. – Зора докосна ръката ми. – Добре ли си?
Задъхвах се на треперещи вдишвания. Ръката ми беше свита около пуловера, стискайки инферноса под него.
– Мисля, че да.
– Скъпа моя – прошепна Роуз разпалено – ти моментално си попаднала в енергията на кристала! Какво видя?
Погледът ми се стрелна от кълбото обратно към Роуз.
– Какво… какво видя?
– Кристалът потъмня до най-дълбокия оттенък на смолата – предупреждение за сериозна опасност. – Тя постави ръка върху кълбото. – Но ти преживя сеанса – видя посланието на кристала. Какво видение преживя?
– Не видях никакво черно – застраховах се, като освободих пуловера и инфернуса.
– Не се срамувай! – Възкликна Роуз. – Кажи ми! С моето експертно ръководство ти преживя истинско…
– И – обади се водещият отпред, гледайки остро в нашата посока – ако всички искате да погледнете натам, ще видите петдесет и осем процента намаление на инцидентите, когато екипът е прекарал десет или повече минути в оценка на опасностите.
Зора изхърка и наклони стола си назад, балансирайки на два крака. Изчервявайки се, насочих вниманието си към проектора, пренебрегнах изпитателния поглед на Роза и направих всичко възможно да изтласкам от съзнанието си видението на кристалната топка.
Назад към част 3 Напред към част 5
