Глава 7
– Това ли е мястото? – Попитах.
Амалия ме погледна студено и аз признах, че тонът ми не е бил особено учтив. Все още бях ядосана. Точно преди да напусна апартамента ни тази сутрин, бях хванала Зилас да ужасява котето отново. Този път той беше приклекнал пред клетката ѝ, а бедното малко чудо се беше сгушило в задния ъгъл и трепереше от страх.
Не трябваше да я кръщавам. Само щеше да ми е по-трудно да я заведа в приюта този следобед.
– Отделението на Клод е третото – каза Амалия, прибирайки телефона си в джоба, след като бяхме приключили с навигацията.
– Искаш ли да намерим място, където да извикаме Зилас?
Снощи бяхме решили да се справим с проникването си в дома на призоваващия на два етапа. Първо, през деня, когато улицата беше оживена и безделниците щяха да са по-малко забележими, щяхме да огледаме района, а Зилас щеше да провери за следи от Клод и неговия демон. След това щяхме да се приберем вкъщи, да планираме атаката си и да се върнем през нощта, за да се промъкнем.
Огледах редиците спретнати градски къщи, изправени една срещу друга по тясната уличка, като всяка еднаква входна врата беше обрамчена от бял парапет и три стъпала. Единствените разлики между къщите бяха пердетата на прозорците и от време на време надуваемият Дядо Коледа или снежният човек, украсяващи тревните площи. Не беше толкова оживено, колкото се надявах.
– Нека първо да минем по улицата – реших аз. – Ще намерим една задна уличка и аз ще извикам Зилас там.
Предложението ми нямаше нищо общо с това да отложа момента, в който трябваше да видя своя демон. Не, изобщо не.
Амалия застана в крачка до мен, докато се разхождахме по тротоара. Не се изненадах, като видях, че градската къща на Клод е лишена от коледна украса. Щорите му бяха затворени и пред входа нямаше паркирана кола; изглежда, не си беше вкъщи. Сега, когато бизнес партньорът му се криеше, какво правеше Клод с времето си? Дали прекарваше всяка минута в търсене на чичо Джак?
– Нямам търпение за това – прошепна Амалия развълнувано, когато завихме зад ъгъла. – Ще хванем този плъх и ще разберем къде е баща ми. Усещам го.
Аз не бях толкова сигурна, но си държах езика зад зъбите, докато се врязвахме в една задна уличка.
– Ще извикаш ли Зилас сега? – Попита тя.
Обикновено тя беше последният човек, който би ме насърчил да извикам Зилас, но когато погледна нервно покривите от двете ни страни, разбрах откъде идва нетърпението ѝ за защитник. При последния ни сблъсък с Клод неговият демон беше душил Амалия до безсъзнание.
– Все още не – отвърнах, докато махах към всички прозорци, които гледаха към алеята. – Всеки може да наблюдава.
Тя се намръщи, но не възрази. Вървяхме без да бързаме, алеята граничеше с малки задни дворове с верижни огради. Градските къщи бяха достатъчно хубави, но всяко жилище в този квартал беше далеч от огромното имение на чичо Джак. Още един начин, по който Клод и чичо Джак бяха пълни противоположности.
Когато се изравнихме с къщата на Клод, огледах празния заден двор. Тревата зад всеки от имотите беше с еднаква дължина, което подсказваше, че тревните площи се поддържат от една и съща фирма. Неговият двор беше празен – нямаше пластмасови столове за трева, нито скара на малката тераса до задната врата.
Въображението ми ли беше, или задната врата беше открехната на сантиметър?
– Робин – изсъска Амалия. – Виждаш ли това?
Започнах да кимам.
– Прозорецът е счупен.
Спрях да кимам и сканирах къщата. Тя беше права. Прозорецът до вратата беше счупен, марлените бели завеси се развяваха от ледения вятър. Беше лесно да се пропусне; по-голямата част от стъклото беше изчезнало, а от рамката стърчаха само няколко парчета.
– Вратата също е отворена – прошепнах аз.
– Сега ще извикаш ли Зилас?
Посегнах към якето си, инфернасът беше скрит под него, но по алеята се разнесоха гласове. Трима души стояха на една тераса шест къщи по-надолу и разговаряха. Нямаше начин да не забележат, че призовавам демон.
– По дяволите – промълви Амалия. – Какво да правим сега?
Погледнах отново към счупения прозорец, после дръпнах портата и я отворих. Излъчвайки увереност, преминах през тревата и излязох на терасата. Нервите ми се разклатиха, докато напрягах ушите си. Освен стъпките на Амалия по тревата, която ме следваше, нямаше никакъв звук.
Готова да извикам Зилас при първия признак на движение, аз натиснах тежката задна врата. Тя се отвори безшумно навътре, разкривайки дневната, осветена от слънчевата светлина, която се процеждаше през щорите.
– Не мисля, че Клод е тук – прошепнах аз.
– Да – съгласи се Амалия.
Пристъпих прага и стъпих на мекия бежов килим. Амалия се вмъкна зад мен и заедно разгледахме дома на Клод.
Всекидневната с кожена мебел около газова камина запълваше едната страна на пространството. От другата страна дъбово бюро седеше близо до стол, а възглавниците му и акцентните възглавници лежаха на килима до него, платът им беше разрязан, а памучните вътрешности разпръснати навсякъде. Бюрото беше празно, с изключение на монитора, от който висяха скъсани кабели; някой набързо беше отрязал компютъра. Чекмеджетата висяха отворени, а документите бяха разхвърляни по пода.
Плоскоекранният телевизор също беше на пода, а гипсокартонът около стойката беше пробит. Равномерно разположени дупки изпъстряха всяка стена, сякаш някой беше удрял с чук из стаята и го беше забивал между всяка колона. Възглавниците на дивана бяха получили същото нежно отношение като шезлонга.
– По дяволите – промълви Амалия.
– Мисля, че Клод не е бил този, който е проникнал в сейфа на баща ти.
– Който и да го е направил, е дошъл тук след това, нали? – Разтърси рязко главата си тя. – Претърсили са това място от горе до долу. По дяволите, виж, дори са разкъсали килима там.
– Добре. – Мрачно разкопчах якето си, преди да съм прегряла. – Все пак трябва да го проверим. Може би ще намерим нещо, което другите момчета са пропуснали.
– Но първо, извикай проклетия си демон, за да може той да се справи с всички неприятни изненади, които може да ни очакват.
Намръщена, потупах инфернуса по гърдите си, сякаш чуках на врата. Даймон, анастети.
По моя команда светеща светлина се разля по пода и оформи формата на демона. Той се втвърди до мен, а очите му вече бяха свити от ярост.
– Някой ни е изпреварил тук и е претърсил всичко – информирах го грубо. – Провери къщата за опасност.
Измина дълъг миг, в който той не реагира.
Изригна пурпурно сияние. Тялото му се разтвори в светлина и се всмука в инфернуса, оставяйки мен и Амалия сами в градската къща.
– Какво правиш? – Изръмжах към инфернуса. – Зилас!
– Сега го направи! – Амалия вдигна ръце нагоре. – Разбира се, че той няма да помогне след това. Уф.
– Зилас! Даймон, анастети!
Червената светлина пламна. Тя се разля на пода, като преформира формата му – после се разми. Силата се върна обратно в инфернуса.
– Излизай оттук, Зилас!
– Ти си също толкова незряла, колкото и той – изсумтя Амалия и се отдалечи. – Нека просто побързаме да претърсим тази бъркотия.
Погледнах я, след което разтърсих инфернуса, представяйки си двусантиметровия Зилас, който подскачаше в него като пинбол.
– Ти си ужасен – изсъсках към сребърната висулка. – Напълно безполезен. Така или иначе нямаме нужда от помощта ти.
Забележката на Амалия за зрелостта ми отекна в главата ми и аз се намръщих. Захвърлих инфернуса върху гърдите си и се втурнах към останките от бюрото. Гневът ми избледня в безнадеждност, когато клекнах и събрах документите. Нямаше много, предимно изрезки с ръкописни напомняния с мъжки шрифт. „Изпрати имейл на този и този“ и „Вземи това и това“.
Разбърках няколко разпечатки на полети и хотели, всичките отпреди месеци. Когато ги захвърлих, в ъгъла на окото ми се появи бял проблясък – страница, която се беше плъзнала под бюрото. Стиснах ъгъла, издърпах я и я обърнах.
Логото на МПД запълваше горния ляв ъгъл и аз веднага разпознах оформлението – митичен профил. Всички регистрирани митици можеха да бъдат прегледани в архивите на МПД, макар че обемът на показаната информация зависеше от нивото на разрешението ви. Тъй като бях никой, можех да видя само името на митика и настоящата му гилдия. Някой като ГМ можеше да види всичко, което МПД някога е регистрирало.
Тази страница беше от втория вид. Тя показваше снимката на митика, името, възрастта, описанието, класа, историята на гилдията, историята на работата и наградите, дори криминалните обвинения – в този случай никакви. Прокарах пръст по името на митика, напълно смаяна от познатото лице на снимката.
– Езра Роу – прочетох шепнешком.
Дръзкият бял белег, който прорязваше лицето му от линията на косата до бузата, беше труден за забравяне. Той беше един от приятелите магове на Тори, които бяха избягали от местопрестъплението след смъртта на Тахеш. Един от митиците, за които Зилас беше казал, че носят мирис на демонична магия.
Застанах на колене и претърсих цялото бюро. Или Клод не беше разпечатал нищо за другите двама магове, или който и да беше разбил къщата в града, вече беше взел допълнителните разпечатки. Седнах на петите си, като сканирах профила на Езра. Какво знаеше Клод за мистериозните трима магове, които миришеха на демонична магия?
От другия край на градската къща се чу тропот. Изправих се на крака, сгънах хартията и я пъхнах в задния си джоб. Изгубена в мисли, забързах покрай стълбището и влязох в кухнята.
– Амалия, току-що намерих…
Прекъснах, а устата ми увисна. Това шумолене не беше Амалия, която претърсваше кухнята. Беше звукът от отварянето на входната врата.
Един странен мъж затвори вратата с трясък. Висок, слаб, с къса черна коса и непрозрачни слънчеви очила на носа си, чиито стъкла отразяваха бялото ми лице от другия край на кухнята. Тъмната му вятърна жилетка беше разкопчана, разкривайки син пуловер под нея. Нямах представа кой е той.
– Какво е това? – Промърмори мъжът. – Малка мишка, която се скита наоколо?
Пристъпих назад, безмълвно изпадайки в паника. Бяха ме хванали да влизам с взлом. Този човек беше ли митик? Агент на полицията? Приятел на Клод? A…
С единия си пръст той вдигна слънчевите си очила.
Вампир?
Загледах се в очите му с обратен цвят, склерата черна като смола с празен бял кръг в центъра. Вампир. Един вампир току-що беше влязъл в къщата на Клод.
– Страхуваш ли се, мишчице? – Издиша той.
Едва когато заговори, осъзнах, че е изминал половината разстояние между нас. Погледът ми беше прикован в зловещия му поглед и не можех да откъсна поглед.
Той се приближи. Трябваше да се преместя. Трябваше да бягам.
– Казват „бий се или бягай“, мишле, но най-честата реакция на хищник – устните му се свиха в усмивка, разкривайки зъбите, които се извиваха от горната му челюст – е да замръзнеш.
Той се хвърли към мен.
– Зилас! – Изкрещях, като се хвърлих назад.
Червена светлина пламна над инфернуса ми. Зилас се появи пред мен, а ръката му вече беше щракната. Отворената му длан се удари в гърдите на вампира и отхвърли мъжа назад. Той се приземи върху кухненската маса, плъзна се по нея и падна от другата страна, като отнесе със себе си един стол.
Задъхана, аз се препънах в Зилас. Той ме погледна, светещите му очи бяха студени.
Вампирът се изправи на крака и оправи сакото си, слънчевите му очила бяха изчезнали, а страховитите му очи се взираха в Зилас.
– Малката мишка е изпълнител? Хм.
По тялото ми премина тръпка. Този вампир беше много различен от онзи, когото Зора беше проследила и убила.
Той ни изучаваше още миг, после небрежно вдигна един стол, натежа с една ръка и го хвърли. Аз изкрещях и се хвърлих на пода, приземявайки се болезнено. Зилас се отдръпна и столът се сгромоляса в коридора. Докато се отърсвах, вампирът се стрелна към мен.
Той атакуваше изпълнителя. Мислеше, че като ме убие, ще премахне и моя демон.
Изкрещях задъхано, отдръпнах се, подхлъзнах се и се проснах по лице. Вампирът ме пресрещна и отскочи от стената. Той се завъртя отново върху мен. Пръстите му се бяха превърнали в твърди нокти, а ноктите се бяха удължили до остри върхове.
Зилас стоеше на четири дълги крачки от нас, облегнат на плота, докато ни наблюдаваше.
Зяпайки демона си, едва не пропуснах скока на вампира. Вкопчих се под масата, ръцете ми се удариха в плочките на пода и се промуших покрай един стол.
– Зилас! – Задъхах се, като се измъкнах изпод масата. – Сражавай се с него!
– На? – Той сгъна ръце, а едното му рамо се повдигна в рамене. – Но аз съм безполезен, Пайлас. Така каза.
Очите ми се изцъклиха невярващо.
Дървото хвръкна зад мен и аз се отметнах, когато вампирът се извиси над масата. Преобърнах се през един стол и паднах на пода, като лакътят ми болезнено се остърга по грубата фуга между плочките. Изтърколих се назад по задник, когато вампирът се приземи на крака и се обърна към мен.
Ноздрите му се разшириха. Той отвори уста, разкривайки зъбите си, а около белите кръгове, които бяха заменили зениците и ирисите му, се появи кървавочервен пръстен. По брадичката му се разля слюнка.
Паникьосаният ми поглед се насочи към лакътя ми, където от плитка драскотина се стичаше кръв.
Със свирепо съскане вампирът се нахвърли върху мен. Вкопчих се обратно под масата, а вампирът запълзя след мен. Пръстите му с нокти уловиха панталона ми. Мощна ръка обхвана глезена ми и вампирът ме повлече назад.
– Зилас! – Задъхах се, ритайки с другия си крак. – Помогни ми!
Освободих крака си и се стрелнах от другата страна на масата, като хвърлих един стол зад себе си, за да блокирам вампира. Препъвайки се на треперещи крака, притиснах гърба си до стената. Бях излязла в един ъгъл. Бях в капан.
Зилас обикаляше около масата и наблюдаваше безразлично. Вампирът се промуши покрай стола и се изправи, забравяйки за демона на няколко метра от него. Слюнка капеше от увисналата челюст на вампира, докато той се приближаваше.
– Зилас – прошепнах аз, прикривайки се до стената.
На метър зад вампира, Зилас не направи нищо. Как можеше просто да стои там? Беше се заклел, беше обещал…
Кътниците заблестяха и вампирът скочи.
– Зилас! – Изкрещях. – Моля те!
Устните на вампира се насочиха към гърлото ми – после главата му се удари в стената до мен, пробивайки я.
Зилас се хвана за врата на вампира. Издърпвайки главата на мъжа от стената, той блъсна зашеметеното същество върху масата. Червена магия се завъртя по пръстите му, образувайки шестсантиметрови нокти, и той ги заби в гърдите на вампира.
Вампирът се гърчеше в конвулсии, после крайниците му се свлякоха на масата.
Зилас замахна към мен. Той хвана брадичката ми и принуди лицето ми да се повдигне, докато се навеждаше надолу. Тъй като нямаше къде да се оттегля, аз се напъхах по-дълбоко в ъгъла.
– Не съм роб на хх’айнун – изсъска той тихо. – Не се опитвай да ме превърнеш в такъв.
Притиснах се до стената, дробовете ми бяха празни, а главата ми се въртеше, докато чаках да ме нападне. За да обърне тази смазваща сила срещу мен. За да разгърне смъртоносните си нокти. За да прекърши крехките ми кости.
Той освободи брадичката ми, прескочи падналия стол и се отдалечи.
Притиснах се до стената и дишах учестено. Брадата ми изтръпна от липсата на докосване и страхът ме разтърси. Всеки мой инстинкт ми подсказваше да бягам, да се спасявам, да се отдалеча колкото се може повече от тъмнокосата машина за убиване с малинови очи на няколко метра от мен.
Вдъхнах дълбоко и го изпуснах. После още един. На петия дъх главата ми вече не се въртеше. Отблъснах се от стената и се препънах покрай масата. Вампирът лежеше върху нея. В смъртта си очите му бяха станали напълно бели.
Зилас отново стоеше до плота, подушваше въздуха и мърдаше нос. Спрях до него и принудих погледа си да се вдигне нагоре. Покрай голия му корем, обсипан с мускули. Покрай бронята му от кожа и плочи. Покрай стегнатата му челюст.
Очите ми срещнаха изгарящ, арктически пурпурен цвят. Борейки се с дълбоко вкоренения си навик, не погледнах встрани.
– Заедно сме в това – казах рязко – и независимо дали мислиш така, или не, правя всичко възможно, за да ни заведа там, където трябва да отидем, и да научим нещата, които трябва да научим. Ти имаш само едно задължение във всичко това – да ме защитиш.
Той ме погледна без изражение. Ръцете ми се свиха в юмруци, гневът изгаряше страха ми от конфронтация.
– Ти си по-голям от мен! – Изкрещях. – Ти си по-силен и по-бърз! Не мога да те накарам да направиш каквото и да било – освен да влезеш или излезеш от инферна за две секунди! Наистина ли това е толкова обидно за гордостта ти? Достатъчна причина ли е, за да се откажеш от думата си? Ти ме тормозиш и не ме уважаваш, измъчваш единствения ми приятел и унищожаваш вещите ми всеки ден, но аз все още изпълнявам своята част от споразумението ни!
– Не съм се отметнал от думата си.
– Ти позволи на този вампир да ме нападне!
– Ти не беше в опасност.
Разярени, предателски сълзи бодяха очите ми.
– Значи минимумът е всичко, което си готов да направиш? Ще ме запазиш жива и нищо повече? – Направих пауза. – Но ти очакваш много повече от минималните ми усилия.
Той не каза нищо, без да се помръдне. Дори опашката му не се размърда напред-назад, за да издаде гнева му. Гледахме се един друг и аз се мъчех да задържам контакт с очите, без да искам да отстъпя.
Ръката му се изпъна, почти ме събори от краката ми – и изведнъж се оказах зад него. Той се обърна назад към мен, като ме блъсна в стената. Бях твърде ниска, за да видя през рамото му, затова се притиснах настрани, за да надникна около ръката му.
Двама новодошли стояха точно до входната врата, като единият подпираше чук на рамото си. Два чифта хищни черни очи, чиито червени пръстени зловещо светеха около белите ириси, бяха вперени в нас, а пръстите на новодошлите вече се разширяваха в дълги, остри нокти.
Още двама вампири току-що бяха нахлули на партито ни.
Назад към част 7 Напред към част 9
