Глава 13
Загледах се мрачно във високата чаша пред мен. В нея бълбукаше течност с цвят и текстура на царевично пюре. Нямах представа какво я кара да бълбука така. Предпазливо докоснах ръба на чашата. Не беше гореща.
Не исках да знам защо бълбукаше.
Свих се на стола и придърпах одеялото си по-близо, меката материя се уви около раменете и над коленете ми. Пропитите ми дрехи бяха отишли направо на боклука и аз носех свободен суитчър и черни панталони, взети назаем от Зора.
В кръчмата „Врана и чук“ беше тихо – изненадващо за делнична вечер. Бях единственият човек, който седеше на една маса, макар че преди половин час тук бяха и останалите от моя „екип“. Всички те, дори и хулиганът Дарън, бяха изчакали, докато лечителят на гилдията поправи раната на врата ми и направи допълнителна антивампирска магия, за да предотврати инфекцията. С последния кръвен тест тя потвърди, че съм в безопасност. Няма заразяване.
Екипът се бе зарадвал на добрата новина. Може би чувството за вина, а не загрижеността за моето благополучие, беше подхранило празненството им, но все пак беше приятно.
По стълбите от горното ниво на гилдията се чуха стъпки. Зора се приближи до масата ми и разкопча оръжието си. Опря меча си на масата и седна на един стол.
– Изпий отварата си – нареди тя и побутна чашата ми по-близо до мен.
– Санджана не каза какво е – промълвих аз. Жълто мехурче се изду от бучката, после се пукна с мъничко пф.
– Това е за хипотермията. Ще те предпази от разболяване. – Тя се разсмя за кратко на изражението ми. – Изглежда по-зле, отколкото е на вкус.
Намръщена, вдигнах чашата, но не можах да се накарам да я изпия.
– Опитай се да затвориш очи.
Стиснах очи и отпих една глътка. Гъстата течност попадна на езика ми и богатият ѝ аромат се разнесе по вкусовите ми рецептори.
– Пуканки? – Казах невярващо, отваряйки очи.
– Казах ти, че не е толкова лошо. Пий! – Тя се облегна назад на стола си, а хуморът ѝ изчезна. – Имаш късмет, че си жива.
Отпих няколко неспокойни глътки от течните пуканки.
– Имам нужда от подходяща жилетка, каквато имат останалите.
– Мислех, че носиш бойна екипировка под якето си. – Лицето ѝ се изкриви от емоция, преди да разтрие с ръце бузите си. – Робин, много съжалявам. Трябваше да потвърдя, че си подготвена за работата. Просто предположих… но трябваше да проверя!
Последната ѝ дума излезе сурова и димяща, но гневът ѝ беше насочен към самата нея, а не към мен.
– Зора… – Прочистих гърлото си, чудейки се дали съм на път да направя огромна грешка. – Това не е твоя грешка. Нямам никаква бойна подготовка, но оставих теб и останалите да си мислите, че имам, за да не бъда изоставена.
Сбърчи вежди и ме изучи.
– Никаква бойна подготовка? Как е възможно това? Твоят демон…
– Аз съм… надарена да контролирам демона си – излъгах. – Но аз, сама по себе си, нямам никакво обучение. Изпълнител съм от по-малко от година – поправка: от шест седмици – и освен че победих избягалия демон на Хелоуин, не съм изпълнявала никакви бойни задачи.
Тя се намръщи, дълбоки бръчки обрамчиха устните ѝ.
– Съжалявам, че те подведох – промълвих, а погледът ми падна към полупразната чаша с отвара. Отпих още една глътка.
– Разбирам – каза тя след дълга пауза. – Отговорността все още е моя, но… благодаря ти, че ми каза. – Още една неудобна пауза. – Сега съм още по-шокирана, че си оцеляла тази вечер.
Потискайки мрънкането, изпих остатъка от отварата и оставих чашата настрана. Пуканки. Толкова грешно.
– Извадих късмет.
– Как намери пътя навън?
Мълчаливо се паникьосах, търсейки правдоподобно обяснение.
– Вампирите бяха поставили светлини. Последвах светлините и стигнах до един изход.
– Каза, че си убила четирима. Мислиш ли, че има и други?
– Да. – Не бях сигурна откъде идваше убеждението ми, но то беше силно. – Мисля, че са много повече.
– Хм. – Тя се загледа замислено в тавана. – Ако си права… На всеки няколко месеца почистваме канализацията от нови гнезда. Как е възможно голямо гнездо да се е образувало за няколко седмици? – Тя барабани с пръсти по масата. – Твърде много вампири твърде бързо … и поведението им … не го разбирам.
– О! Забравих. – Плъзнах ръка в джоба на панталона си и извадих телефона. – Взех това от един вампир. Малко се е намокрил, но мисля, че е наред.
Тя го взе от дланта ми.
– Добре, сега съм уплашена.
– А? Защо?
Дисплеят светна, когато тя обърна телефона.
– Вампирите крадат неща, от които се нуждаят – дрехи, храна, ако все още не са преминали на изцяло кръвна диета, и други неща от първа необходимост, но телефон? Виждала съм само нови вампири, които не са се откъснали от обществото, да използват телефони.
Тя натисна няколко клавиша. Наведох се, за да видя какво прави, и съжалих, че съм си изгубила очилата. Може би трябва да си взема една от онези каишки, с които старите дами закачаха очилата си на врата.
Зора изкара историята на обажданията на телефона. Един номер се повтаряше отново и отново, като в списъка бяха разпръснати само няколко други. Разменихме си погледи, после тя избра преобладаващия номер и натисна бутона за повикване. Високоговорителят започна да звъни. Едно… две… три…
Линията щракна.
– Докладвай – изръмжа мъжки глас.
Зора затвори, като прекрати разговора.
– Е – каза тя бавно – това е зловещо.
Кимнах.
– Предполагам, че липсата на организация при вампирите означава, че те обикновено не докладват един на друг.
– Изглежда, че гнездата имат свободен ред на живот, но си права. Обикновено не се отчитат пред никого. – Ръката ѝ се стегна около телефона. – Ще го взема вкъщи, за да може Феликс веднага да започне работа по него.
Веждите ми се смръщиха. Феликс беше третият офицер на гилдията, но останалата част от изречението ѝ нямаше особен смисъл.
Тя забеляза объркването ми и се засмя.
– Предполагам, че никой не е споменал, че Феликс е мой съпруг.
– Той… ох. – Съпругът ѝ. Хм.
– Той е нашият технически експерт. Той може да разбере повече за този телефонен номер. – Тя прибра телефона в джоба си. – Каквото и да се случва с вампирите, това ме кара да се притеснявам. Обикновено те не се държат така и искам да стигнем до дъното, преди някой друг да бъде ухапан. – Тя се отдръпна от масата. – Искаш ли да те закарам?
– Да, моля.
Зора ме поведе зад бара и през празната кухня към задната врата. Навън дъждът се изливаше на талази – водата, която едва не ни беше удавила в дъждовната канализация.
Когато се настаних на пътническата седалка на черното ѝ купе, изтощението прониза костите ми. Чувствах се издълбана и изцедена, а дълбоко в червата ми се разпалваше безнадеждно разочарование. Почти бях умряла тази вечер, а какво бях постигнала? Оставаха ми само още въпроси.
Дали вампирите от дъждовната канализация бяха свързани с тези в къщата на Клод? Какъв беше интересът им към чичо Джак? Колко близо бяха до намирането му? Къде беше Клод? Знаеше ли, че вампирите са претърсили къщата му, унищожили са вещите му и са откраднали компютъра му? Търсеше ли чичо Джак, или и той се беше скрил?
Докато чистачките се движеха напред-назад по предното стъкло, умът ми се въртеше в един и същи ритъм. Един образ се издигаше на върха на разбърканите ми мисли: писмото, което майка ми беше написала на чичо Джак, всяка дума от нейния лупингов почерк, запечатана в паметта ми.
Сега знам, че съм грешала за много неща. Едва сега започвам да осъзнавам колко греша.
За какво е грешала?
Знаеш какво ни очаква, какво ще се случи, ако ни намерят.
Какво беше дошло за тях? От кого се беше страхувала?
Не знам какво да правя. Не знам как да защитя семейството си.
Във всеки спомен, който имах за нея, майка ми беше жена със светлина, смях и увереност. Едва ли бих могла да си я представя като неуверена или уплашена. Тя винаги знаеше какво да направи, независимо какво се е случило или в каква беда съм се забъркала.
Моля те, помогни ми, Джак.
Родителите ми бяха загинали при автомобилна катастрофа, напомних си. Обикновена катастрофа. Хиляди хора умираха при сблъсъци всяка година. Беше валяло и беше тъмно. Пътят беше хлъзгав.
Беше ли твърде голямо съвпадение, че бяха загинали седмица след като майка ми беше разбрала, че тя и семейството ѝ са преследвани?
Атанасов гримоар струваше десет милиона долара само заради имената на демоните, които можеше да разкрие, но дали това бяха само онези имена, на които майка ми беше посветила живота си, за да ги скрие? Какво още съдържаха древните страници на гримоара?
Зора ме закара до жилищната ми сграда и обеща да ме държи в течение на всички следи, които мобилният телефон на вампира би могъл да даде. Влязох и се запътих по стълбите към третия етаж. Макар да се опитах да бъда тиха, вратата на спалнята на Амалия се отвори, докато събувах мокрите си обувки.
Тя се облегна на рамката, облечена в пухкава домашна дреха.
– Как мина?
– Намерихме вампири – отговорих уклончиво. – Ще ти разкажа всичко на сутринта.
– Разбира се. – Носът ѝ се набръчка. – Между другото, смърдиш.
Бях сигурна, че е така.
– Следващата ми спирка е душът.
Без да чакам отговора ѝ, побързах да вляза в спалнята си, но все още не бях готова да взема душ и да се свия в леглото. Обикновеното ми бюро беше отрупано с книги за Демонката и аз разместих купчините, за да открия едно заглавие, което предшестваше манията ми по най-тъмната магия на митичния свят.
Пълният сборник с арканични кантрипи – книгата, която бе предизвикала увлечението ми по магията. Претърсих страниците и когато не можах да намеря това, което исках, я разтърсих за гръбнака. Страниците се разтвориха и от тях изпадна един бял лист, сгънат наполовина.
Грабнах хартията, паднах на стола си и я разгънах. Зърнестото фотокопие показваше една-единствена страница от гримоара на Атанас, хартията беше потъмняла от възрастта, а ръкописното мастило – избледняло. Гръцките букви бяха изписани в по-голямата си част, но в долния ъгъл имаше илюстрация.
Беше рисунка на Зилас или на демон, който много приличаше на него.
Прокарах пръст по древногръцкия надпис, след което извадих парче хартия и молив. Долната устна, хваната между зъбите ми, изучавах първия ред на страницата – заглавие. Надрасках листчето си, преди да запаля лаптопа, за да проверя суфикса.
Последната дума ме смая, докато не осъзнах, че това не е дума. Беше име.
Дванадесетата къща – Vh’alyir
Преглътнах студената тръпка, която се прокрадна по гръбнака ми. Вниманието ми се насочи към краткия абзац под заглавието. Преписах редовете върху хартията си, като определих клаузите, падежите, местоименията, съюзите, коренните думи и всичко, което можех да открия. Моливът ми драскаше трескаво, после пръстите ми се заизкачваха по клавиатурата, търсейки думите, които не знаех. Написах нов ред, като усъвършенствах превода.
Няколко минути по-късно седнах на стола си и оставих молива си. Не можех да откъсна очи от внимателното си печатане, взирах се в резултата и се чудех дали не съм объркала превода.
Но не бях сбъркал.
Никога не призовавайте от Дванадесети дом. За престъпването на този свещен завет синовете на Вх’алир ще ви унищожат.
Назад към част 13 Напред към част 15
