ФРЕЯ
Один отново го няма цял ден. Кълна се, че мисля, че той просто ме избягва. Не може в неговия свят да се случват толкова много апокалиптични гадости. Забавлявам се с Идун и бера с нея плодове в овощната градина, където растат всичките ѝ вълшебни ябълки, запазващи младостта.
Тя прекара деня в това да ме учи на всичко, което трябва да се знае за отглеждането на ябълки. Днес научих повече за почвените условия и болестите по дърветата, отколкото някога съм предполагала, че ще знам. Но тя е много мила.
Някои богове избират да остареят естествено. Смятат, че няколко хиляди години са достатъчни за живота им и след това са готови. Някои богове удължават живота си с поклонение от хората в човешкото царство. Боговете рано са разбрали, че човешката вяра и жертвоприношения могат да ни запазят и да ни направят по-силни, което е една от причините да сме изградили тази симбиотична връзка с тях. А има и неща като вълшебните ябълки на Идун, които са предпазният механизъм, ако нищо друго не е достатъчно.
Чудя се дали хората са получили поговорката си „ябълка на ден“ от езирите. Тъй като напоследък човешките ни последователи са малко, много от боговете ядат ябълки. Сред ванирите имахме и други растения, които изпълняваха същата задача, голяма част от тях също бяха основни земни магии. И разбира се, откакто съм се сдобила с нея, в повечето случаи съм използвала само собствената си магия.
Това е едно от нещата, при които е по-лесно да останеш млад, отколкото да върнеш възрастта назад, така че всеки, който има това желание, се стреми да прави някаква редовна поддръжка, въпреки че вероятно би могъл да изкара десетилетия или векове, без да прави нищо. Възрастта може да ви застигне, затова е по-добре да сте активни.
Помагам на Идун да пренесе големите кошници, които сме напълнили с ябълки, в килера до кухнята.
– Не би ли трябвало някой от силните богове с каишки да ни помогне с това? Да покажат физическата си сила? – Питам.
Тя се захилва. Но аз говоря сериозно. Обзалагам се, че Тор би се справил с това. Къде са отишли Вили и Ве? Сигурно бихме могли да наемем Улр, изглежда доста здрав.
– … така че следващият път ще направя ябълкови пържени картофи – казва тя – а може би и ябълкови палачинки. И още една рецепта за ябълков пай, която намерих… о… и ябълков сладолед!
Откакто разбра, че ситуацията с ябълковия пай е конфликт с моята магия, а не нещо, което тя е направила погрешно, Идун развълнувано създава рецепти за всякакви магии за запазване на младостта. Може да започне бизнес. Боговете щяха да идват от всички страни.
– Чудя се дали мога да направя крем за лице или за вана с мехурчета? – Казва тя. -Знаеш ли, както правят хората, с всичките си кремове против стареене.
Не споменавам, че не съм в крак с различните отвари и варива в човешкото царство.
Лицето на Идун се набръчква замислено.
– Мислиш ли, че трябва да го изядем, за да подейства? Вероятно е по-добре да не тестваме теорията, нали? Искам да кажа, че ако всички използват вълшебен ябълков крем за лице, какво ще стане, ако сбъркам и започнат бръчките? Ще ми се разсърдят толкова много богове. Мисля, че засега ще се придържаме към яденето му. Поне знаем, че действа в рецептите, щом те е превърнала в дете! – Ами, да, ама не!
Аз просто се смея. Тя е толкова очарователна. Обичам тази богиня. Беше толкова изкушаващо навън в овощната градина да хапна от ябълките; миришеха вкусно. Но никой не се нуждае от моята буйстваща бебешка богиня, така че вероятно е най-добре да избягвам и да намеря други плодове, на които да се наслаждавам.
– Добре, имаме само още две големи кошници, които да пренесем обратно, и тогава сме готови.
Мисля, че при това малко се стъписах. Сериозно, къде са галантните мъжествени богове, които помагат на една девойка? И защо нямам силата просто да левитирам нещата? Сигурна съм, че някъде има заклинание за това, но ще ми отнеме повече време и усилия, отколкото просто да пренеса ябълките.
Излизаме навън, за да ги вземем, но за моя радост там е един силен бог с каишка, който носи последните две кошници обратно в замъка.
Один.
Не мога да спра усмивката, която се издига по лицето ми.
– Не знаех, че ръчният труд по пренасянето на ябълки е част от задълженията на краля.
– Как мислиш, че поддържам тези вълнообразни мускули? – Казва той, като повдига вежди към мен.
– Ами, ти си човек, който променя формата си.
Стига до мен и се приближава, за да ми прошепне в ухото.
– Не, скъпа моя. Това е стандартната ми форма.
Не разбирам как го прави, как може да ме вбесява в един момент, а в следващия да ме очарова толкова силно.
– Оставих ти подарък в стаята ти – казва той.
– Какъв подарък? – Заставам между подозрението и главозамайващия възторг. Наистина обичам подаръците.
– Трябва да го отвориш и да разбереш – обажда се той през рамо, докато носи ябълките в замъка.
Когато стигам в стаята си, намирам голям пакет на леглото си. Това е кутия, обвита със златна хартия и голяма черна сатенена панделка. Вътре има разкошна рокля – тъмносиня с дълбоко деколте и тънки презрамки. Роклята пада до средата на прасеца и се разкроява от талията. Под друг пласт тъкан се крият подходящи обувки.
Има и картичка. „Позволи ми да те заведа на приключение.
Когато приключвам с душа и преобличането, намирам Один в стаята му, оправя вратовръзката си, облечен в костюм от човешкия свят. Никой не носи костюм като този бог. Погледът му улавя моя в огледалото.
– Не знам дали това е костюм за приключения – казвам аз и се завъртам. – Освен това тези обувки могат да ме довършат… виж колко е висок токът.
– Изглеждаш прекрасно – казва той. Взима нещо от скрина и се връща при мен.
Сърцебиенето ми се ускорява, когато ръката му се доближава до моята, а електричеството между нас пронизва кожата ми.
– Какво е това? – Питам, когато той завързва кафяв кожен шнур около китката ми. На нея има голям кръгъл сребърен талисман със символ, който не разпознавам.
– Защитно заклинание.
– Къде отиваме, че ми трябва защита? Освен това… знаеш, че имам огнените топки.
Той ме целува по бузата.
– Да, знам. Но ние отиваме в човешкия свят. Спомняш ли си как известно време изгаряха вещици?
Потръпвам. От това, което разбирам, това е било преди стотици години в тяхната времева линия.
– Да… все още ли го правят?
– Не като такива, но има много повече хора, отколкото преди, и те са също толкова странни по отношение на магията, колкото и след идването на новия бог.
– О. Да, но аз имам огъня…
Той задържа сериозно погледа ми.
– Фрея, има много от тях. Има и правила за очевидната магия, които трябва да спазваме. И ако това не е достатъчно, някои видове магии, като твоите огнени топки, дори не винаги работят правилно в човешкото царство. Техният свят е станал… трудно е да се обясни. Сега енергията е по-плътна, така че не всички магии са стабилни там – особено всичко ефектно, което е създадено, докато е в този свят. Но съм забелязал, че колкото по-дълго си в човешкия свят, толкова по-голям достъп имаш до магията си. Сякаш се аклиматизираш към начина, по който са се променили енергийните им модели. Но ти не си била там от известно време, така че не би било разумно да приемем, че всичките ти сили ще бъдат напълно непокътнати, докато сме там.
– Значи смяташ, че не е безопасно?
– Мисля, че е безопасно. Гривната е само предпазна мярка.
– О. Тогава ти благодаря. – Малко съм изненадана и трогната от този жест. – Какъв е този символ?
– Това е биндрун.
Когато само го погледнах безучастно, той продължи:
– Биндрун е, когато вземеш няколко руни и ги слееш заедно, за да създадеш един по-голям магически символ.
– Съжалявам, но не знам какво представляват руните.
– Точно така – казва той.
Продължава да обяснява магическата азбука на езирите и как всеки символ е буква в писмения им език и как те също имат магическо значение и могат да се използват за гадаене и в различни видове заклинания и амулети.
Той проследява дизайна, една вертикална линия, наклонена линия, след това надолу в друга вертикална линия.
– Уруз. Това е здраве, сила, бодрост, жизненост, мъжкият принцип на властта. – Той посочва друг символ, вграден в първия. Ъгълът от Уруз служи като едно рамо на още един символ, който се влива в него.
– Алгиз – казва той. – Символ на защита. – Посочва мястото, където линията се простира надолу от Уруз и нещо, което прилича на малък триъгълник, е прикрепено по средата на пътя надолу. – Турисаз. Друг символ за защита.
Накрая посочва Х, начертан върху дългата централна линия.
– А това е Гебо. Това е дар, свещено обещание, понякога се използва в брачните договори. И това е моето обещание за защита към теб.
Той притиска целувка към китката ми и аз не мога да спра рязкото си поемане на дъх. Всяка друга страна на този бог, която съм виждала, е била впечатляваща, но тази? Тази очарователна, закриляща, любеща? Той е опустошителен точно сега. И се чудя дали магията на този биндрун е достатъчно силна, за да ме предпази от него.
Той ме хваща за ръка и ме извежда от замъка. Навън е тъмно, луната започва да изгрява, едва се вижда над върховете на дърветата.
– Къде отиваме? – Прошепвам. Не знам защо шепна, но имам чувството, че правим нещо подмолно заедно и той ме влачи в гората. – Ще го правим в гората ли? – Питам.
Той се засмива.
– Ти си толкова нетърпелива. Не, не го правим в гората. Ти за животно ли ме смяташ?
– Малко, да.
Той се смее и стиска ръката ми. Спира пред едно дърво, маха с ръка пред него и шепне заклинания.
Той има портално дърво в задния си двор? Не мога да повярвам. Дали Фрейр е знаел за това, когато ми е донесъл лака за нокти? Толкова отдавна не бях намирала едно от тези дървета, през което да пътувам. Освен колко бързо започна да се движи човешкият свят, това е част от причините, поради които не съм се връщала – неприятностите с намирането на дърво. А Один има едно в рамките на кратка и лесна разходка от замъка. Разбира се, че има.
Един възел потъмнява и започва да става все по-голям и по-голям, да се завихря, докато силата му не стане почти непреодолима, дърпайки ни, докато пристъпваме през него. Вътре е по-оживено, отколкото си спомням. Толкова много вълшебни същества и няколко гиганта, джуджета и богове, които бързат към цветните светещи портали. На различни места са поставени таблици, които показват кой цвят към кой свят води.
Толкова отдавна не съм използвала едно от тези дървета, че ми трябват тези карти, за да се ориентирам, но Один знае точно къде отиваме. Зелено. Отиваме в зелено.
Излизаме в огромен оживен парк в един футуристичен град. От тази страна на портала все още е светло.
– Това е Ню Йорк – казва той. Има толкова много мигащи светлини и супер високи сгради и толкова много хора. Никога досега не съм виждала толкова много хора на едно място.
– Толкова ли е претъпкано навсякъде в човешкия свят сега? – Просто не мога да повярвам колко много са. Те запушват всички пешеходни пътеки, всички се движат непрекъснато. Всички изглеждат заети, сякаш бързат да стигнат до някое важно място.
– Само в градовете. Все още има провинции и места, където почти няма хора.
Той издава остро свиркане и ме насочва към яркожълто метално нещо.
– Какво е това? – Прошепвам, докато този метал на колела се приближава към нас. Нямам представа какво го кара да се движи. Със сигурност не е магия.
– Нарича се такси. То е като карета.
– Къде са конете?
– Вътре – казва той с усмивка. И аз съм сигурна, че там има някаква шега, която не разбирам.
Наистина му харесва фактът, че толкова съм се откъснала от човешкия свят. От няколко години не съм го посещавала и макар че времето е напреднало много, тогава не е било нищо подобно. Все още имам видения и сънища за човешкия свят – така че не всичко е шок в този град, но има пропуски в знанията ми.
Слънцето залязва, когато пристигаме в заведение, наречено Aquavit, много приятен ресторант, в който се сервират скандинавски ястия. Ръката на Один лежи властно върху долната част на гърба ми, докато ме води вътре.
– Оски, резервация за двама – казва той на добре облечен мъж, който стои зад подиум с черна кожена книга.
– Един момент, господине. – Той преглежда списъка.
– Да, за двама в шест часа. Точно тук, г-н Оски.
Насочват ни към маса близо до прозореца и ни връчват менюта.
– Бил ли си тук преди? – Питам.
– Веднъж. Шведските кюфтета са отлични.
Всичко изглежда добре.
– Не мога да реша – казвам аз, което мразя да казвам, защото обикновено съм много решителна.
– Ще поръчам за нас – предлага той.
Той поръчва две от салатите с норвежки кралски раци за начало и шведските кюфтета, които се предлагат със зеленчуци. И вино.
Настроението в този странен свят е толкова различно от това, с което съм свикнала, и откривам, че лесните закачки не са толкова лесни точно сега.
Один изглежда е напълно съгласен с мълчанието, така че се отпускам и се наслаждавам на виното и хляба, когато пристигнат.
Точно когато приключваме с вечерята, той подканя някого да дойде. Мъжът се навежда и Один прошепва в ухото му.
– Разбира се, господине, ще го изнесем веднага.
– Какво беше това? – Питам.
– Нещо, което не е в менюто.
Няколко минути по-късно мъжът се връща с малка чиния с череши и сладолед.
По лицето ми се разстила главозамайваща усмивка.
– Преместих планини заради този десерт – казва Один.
И съм сигурна, че го е направил. След вечерята той се извинява.
Когато се връща след няколко минути, той казва:
– Готова ли сте да тръгваме?
– Не трябва ли да им дадем злато или… какво използват тук сега?
– Аз вече се погрижих за това.
Вървим из града и накрая се озоваваме в нещо като подземен клуб. Имам предвид това буквално, тъй като част от него слиза на ниво подземие.
В него звучат електронни удари и светлинки, които мигат. Жега и търкане на тела. Почти голи жени танцуват в клетки, окачени над сцената. А на сцената се продават хора на търг.
Колко варварско.
Обръщам се към Один, но той поклаща глава.
Навежда се, за да ми прошепне в ухото.
– Това е просто игра. Никой не е поробен тук. Това е само за една нощ и всички са съгласни. И виж, приходите отиват за приют за жени.
Поглеждам към табелата, която той сочи и която обявява благотворителната подкрепа, и когато се вглеждам по-внимателно, осъзнавам, че всъщност да, всички изглежда искат да са тук, включително хората, които дефилират наоколо, докосват се, побутват се и се продават на най-високата цена. По стените са разположени хора, облечени в кожи, с камшици и други хора, приковани към различни мебели, създадени за тази цел.
Имам чувството, че сме прекалено облечени за това място, но когато се обръщам да кажа това на Один, той вече е изчезнал в тълпата. Забелязвам го и установявам, че говори с някого в другия край на залата и се разменят мнения, а после се връща. Хваща ме за лакътя и ме води през тълпата, за да не се разделим.
Изглежда, че знае точно къде отива, докато ме води по стълбите, и се чудя колко пъти е бил в този клуб. Човекът зад гишето му дава пластмасова карта, която влиза в процеп във вратата в края на коридора. Чува се звуков сигнал, проблясва зелена лампичка и той ме издърпва със себе си вътре.
Сърцебиенето ми се ускорява, докато възприемам обстановката. Стаята е много хубава – луксозна по свой начин.
От тавана виси кристален полилей, а светлините са достатъчно ярки, за да се виждаме. Стаята съдържа много мебели за робство. В далечния край на стаята има много голямо и удобно на вид легло с дебело бяло спално бельо и огромна купчина възглавници.
– Вярваш или не, но това спално бельо е за еднократна употреба. Заменят го с изцяло нови възглавници, чаршафи и одеяла всеки път, когато почистват стаята, макар че за цените, които взимат, би било по-добре да сменят всичко – казва Один.
– А какво става с тях? – Питам, като посочвам инструментите за бичуване, окачени по стените.
– Същото. Имат строги правила за хигиената. Ново всичко за всеки, който си купи да ползва някоя от тези стаи.
Той се обръща обратно към вратата и прошепва заклинания над нея.
– Какво правиш?
– Просто се уверявам, че няма да ни безпокоят.
Безпокойството ми нараства.
– Мислех, че каза, че магията не работи в този свят.
– Не съм казал това. Казах, че голямата и ефектна магия не работи. И тя работи понякога. Аз съм тук много повече от теб и съм имал време да се аклиматизирам към този свят.
Не съм сигурна, че му вярвам. Не съм сигурна, че трябва да му вярвам. Всичко това звучи като сложна лъжа и капан.
Той разхлабва вратовръзката си и се приближава към мен.
Отстъпвам няколко крачки назад.
Не знам защо реагирам по този начин. Дали се страхувам от него? Инстинктивно вдигам дланта си, за да разпаля огън. Той започва да свети в ръката ми, но после угасва, сякаш е полят със студена вода, оставяйки само струя дим, която се издига от кожата ми.
– Фрея? – Казва той.
– Не се получава – прошепвам аз, ужасена, изведнъж почувствала се толкова безсилна.
– Казах ти, че може и да не стане.
Поглеждам надолу към гривната.
– Какво е това? Какво си направил?
Той вдига ръце, сякаш се опитва да успокои диво животно.
– Това е просто защитно заклинание, както ти казах.
– Не ти вярвам. По някакъв начин си откраднал магията ми. – Това е биндрун. Връзка. Руна. Вероятно е нещо, което свързва магията ми. Опитвам се да я откъсна, но тя не се сваля.
– Защо сме тук? – Изисквам.
Той се приближава към мен, а аз се отдръпвам за пореден път, докато нямам място и гърбът ми се удря в стената.
– Фрея? – Той наистина има смелостта да изглежда наранен точно сега.
– Какво е това? – Движа се из стаята. Какво възнамерява да ми направи тук? Знам, че съм подписала договор, а и този вид игри не са ми чужди, но имам чувството, че не ме е довел тук, за да ме остави да го вържа. И това е единственият начин, по който съм играла преди тази вечер.
И аз не му се доверявам. Изведнъж магията на цялата тази вечер се разваля и аз се чувствам като животно в капан, което той е хванал в капана си, сякаш това е бил неговият план през цялото време. Това ли беше неговият план? Изглежда, че той със сигурност знае как функционира този клуб. Явно е бил тук и преди.
Колко жени е довел тук? Дали и тях е омагьосвал и примамвал? Дали са били добри момичета и доброволни жертви, или нещата са ставали много по-мрачни, когато не е постигал своето? Тук е сравнително тихо, но извън тази стая е толкова шумно, че ако реши да ме нарани, никой няма да ме чуе да крещя. А ако го направят, ще си помислят, че всичко това е част от игра по взаимно съгласие. Той е подготвил всичко това перфектно. Не е ли така?
– Ей, погледни ме – казва той и взема ръцете ми в своите. – Мислиш, че понеже не можеш да ме ритнеш по задника с огън точно сега, ще те нараня?
– Не знам. – И това е истината. Намирам се в свят, за който вече не разбирам всички правила. Магията ми не работи. Той е по-голям от мен. Той е по-силен от мен. Знам, че казва, че има нужда от мен за нещо, така че защо би ме наранил?
Но рационалният ми ум не може да преодолее факта, че съм далеч от моя свят, от моята магия, от защитата на брат ми. И никой не знае къде съм. И това ми се струва прекалено много като времето, когато ме отвлече кралят-великан. Обещах си, че никога повече няма да бъда толкова безпомощна. Никога повече няма да си позволя да бъда на ничия милост. Как можах да бъда толкова глупав, че да си позволя да бъда сама и уязвима с този напълно ненадежден и потаен бог?
Дори не знам какво крие от мен, но знам, че крие нещо. И то трябва да е доста лошо.
Нима съм забравила как изобщо ме заведе в замъка си? Беше готов да убива хора, докато не му се подчиня. О, войната е учтива на хартия, но всъщност е точно това – купчина хора, които се убиват един друг и го узаконяват с етикет.
– Съжалявам – казва той. – Това не е имало за цел да те плаши. Не трябваше да те водя тук. – Той отива до една малка кутия до леглото, отваря я и изважда нещо.
Най-накрая усещам, че мога да дишам в пространството между нас.
Връща се и ми подава бутилка със студена вода.
– Ето, изпий това.
Поглеждам я подозрително.
– Запечатана е, Фрея. Това не е моят свят.
Взимам водата и отпивам няколко глътки. Тя наистина ми помага да се успокоя. И тогава започвам да плача, защото се чувствам толкова глупава, толкова слаба и толкова… не знам… всичко. В момента чувствам всичко.
Не е като сексът с него да е заплаха. Аз го искам. И така… какво? Нима си мислех, че той ще ме пребие до смърт тук? Да ми навреди? Каквото и да е планирал, вероятно би ми харесало, но просто не му се доверявам.
Той взема бутилката с вода и я поставя на земята, след което ме придърпва в прегръдките си, галейки косата ми.
– Шшшш. Толкова ми е жал. Свикнах със силата ти и просто… не се сетих. Наистина не исках… Виж, знам, че си подписала този договор, но никога не бих те наранил. Трябва да повярваш в това. Никога не бих се опитал да те принудя да… Искаш ли да се приберем у дома?
Той има предвид замъка, а не истинския ми дом при ванирите. Дори сега знам, че той не би ме освободил от договора.
– Не плати ли за тази стая?
– Платих, но не е задължително да останем. Или можем да останем и просто да спим. Искаш ли просто да спиш?
Поглеждам към голямото плюшено легло. Наистина съм уморена. Не искам да пътувам през целия град и обратно през дерето и до замъка, където хората ще се чудят защо съм плакала.
– Добре. Просто да спим?
– Обещавам.
Този бог ме е виждал гола. Правили сме неща заедно. Давал е напътствия, докато аз съм вземала и двамата му братя наведнъж, и въпреки това се чувствам толкова уязвима точно сега. Това глупаво ли е? Глупаво ли е да заспя с него в друг свят без моята магия? Отново поглеждам надолу към гривната.
– Това е защитно заклинание, Фрея. За твоята безопасност. Не бих те защитил само за да те сломя. Освен това, не забравяй… Имам нужда от теб. Дори да бях чудовището, за което изглежда ме смяташ, нямаше да послужа на интересите си да те нараня. Защо бих водил война в продължение на месеци, за да те получа, само за да те нараня?
Въздъхвам, толкова изтощена.
– Защо имаш нужда от мен, Один?
Никога няма да мога да му се доверя, докато пази тайна като тази.
– Ще ти кажа, когато настъпи подходящият момент.
Отказвам се, защото знам, че той няма да ми каже. Той сваля сакото и вратовръзката си и започва с ризата.
– Това добре ли е? Добре ли сме?
Кимвам.
– Съжалявам, просто… не съм била безсилна от много дълго време.
– Ти далеч не си безсилна, дори и без магията си. Трябва да знаеш това.
Той ми помага да сваля роклята си и лягаме заедно в леглото, кожа срещу кожа, а той просто ме държи, докато не заспя. И някак си, въпреки как започна това, никога не съм се чувствала по-сигурна.
Събуждам се от слънцето, което прониква през прозореца, и се чувствам толкова глупаво, че снощи се паникьосах, сякаш бях изгубено момиченце, примамено в леговището на дракон. Това не е най-силният ми момент.
– Искаш ли да останеш в Ню Йорк за няколко дни? Мога да ти покажа забележителностите.
Изпъната съм и се влача по топлото му тяло като котка и не искам да ставам.
– Но какво да кажем за Езирите? Не трябва ли да се върнем?
– Не, не трябва. Тир е отговорен, когато ме няма.
– А не Тор?
– Не. Синът ми е велик, но не е подходящ за задълженията на крал по начина, по който е Тир. Доверявам се безрезервно на своя заместник. Няма ситуация, която да сполети кралството и с която Тир да не може да се справи.
Той ме гали по косата и сега наистина не искам да ставам. Одеялата са удобни. Той е топъл. А той продължава да ме докосва. Ако иска някога да стана от това легло, трябва да спре да ме докосва.
При Один не е задължително да е сексуално, за да е силно. Макар че и аз бих била готова за това, ако нямах нужда да ям. Толкова съм гладна.
– Имам само тази рокля обаче. Няма ли да се наложи да се върнем и да вземем по-подходящи дрехи?
– Ще отидем да пазаруваме. Имам черна карта.
– Какво е черна карта?
Назад към част 25 Напред към част 27
