Глава 24
На почукването на Амалия се чу тишина. Тя изчака миг и отново удари по вратата. Сгрешихме ли? Никой ли не беше тук? Но пикапа…
Отвътре се чу трясък, след това се чу блъскане по вратата.
– Кой е там?
Дори заглушен от вратата, разпознавам този леко хриптящ глас.
– О, никой важен – обажди се саркастично Амалия. – Само дъщеря ти.
Още един трясък, тракане на бравата, после вратата се отвори. Първото нещо, което видях, беше дулото на пистолет. Чичо Джак отвори вратата докрай, а очите му се стрелнаха покрай нас.
– Сами ли сте? – Излая той. – Следени ли сте?
– Аз не съм идиот, татко. Ще имаш ли нещо против да не насочваш това нещо към нас?
Той вдигна голямата ловна пушка, опряна в рамото му, и се втренчи в дъщеря си.
– Как ме намерихте?
– Уф. – Амалия се втурна напред, принуждавайки го да отстъпи назад. – Влизаме.
Пресякох прага след нея, като носът ми се набръчка от застоялата миризма на пот, застояло кафе и влажна плесен, която се носеше в мухлясалия въздух. Въпреки че щорите на малкия преден прозорец бяха затворени, пространството беше светло и открито – една огромна стая с кухня, маса за хранене и хол, разположени срещу огромни прозорци, които изпълваха задната стена и се издигаха чак до сводест таван.
Някога това е било красива хижа, но годините на лошо поддържане бяха изхабили удобствата, които предлагаше. Въпреки това никаква липса на грижи не можеше да затъмни гледката отвъд тези прозорци. Планинският склон се спускаше надолу, разкривайки море от заснежена зеленина, което се спускаше към далечния град.
– Ти си отвратителен. – Яростната тирада на Амалия прекъсна смаяното ми взиране. – Виж се. Погледни това място. Уф. Какво си правил през последните пет седмици? Да се излежаваш като дебел мързеливец?
Чичо Джак, който все още държеше пушката, изтръпна под наставленията на дъщеря си. Небръснат и мазен, той изглеждаше като най-вероятния източник на старата миризма на пот, която се носеше във въздуха. От него висеше зацапана тениска и въпреки забележката на Амалия за „дебелия мързеливец“, той изглеждаше отслабнал. Инфернусът му висеше на врата, а в центъра му беше гравирана непозната емблема. Всички призоваващи бяха и изпълнители; както бях научила по време на проучванията си, призоваването на демон изискваше демон.
– Амалия – започна той предпазливо – аз съм…
– По-добре следващите ти думи да са адски добро обяснение защо не си се свързвал с мен от седмици. Аз дори не знаех дали си жив!
Поредното мръдване, което ме изненада толкова, колкото и небрежният му външен вид. Чичо Джак, когото помнех, беше властен и превъзхождащ, дори с децата си.
– Не съм се свързал с теб заради твоята безопасност, Амалия – промълви той. – Аз… направих ужасна грешка.
Пъхнах ръка в джоба на палтото си. Извадих двете писма на майка ми, разгърнах това, което тя беше написала на чичо Джак, приближих се до него и забих писмото под носа му.
– Има ли нещо общо твоята „ужасна грешка“ с това? – Попитах хладнокръвно.
Той взе писмото и изненадата премина през чертите му, преди да се сгърчат от несъмнена скръб.
– Трябва да седнем.
Амалия отвори уста, погледна още веднъж изражението на баща си и се запъти към дивана. Разкопча палтото си, метна го през подлакътника и падна на една възглавница, кръстосала крака и сгънала ръце. Загледа се в очакване.
Свалих горния си слой и седнах до нея. Когато застанахме с лице към него, солидарността ни се налагаше от еднаквите ни пуловери, а кантрираната тъкан се простираше точно под брадичките ни до средата на бедрата.
Като опря пистолета в креслото срещу нас, чичо Джак се спусна във възглавниците. Погледът му беше вперен в гърдите ми, където върху пуловера ми лежеше моят инфернус, блестящ в сребристо.
– Ти… – прошепна той. – Ти открадна демона на Дванадесетата къща?
– Не съм го откраднала. – Потърках палеца си по висулката. Върху него беше изписана емблемата на Вх’алир и тъй като чичо Джак беше видял страницата от гримоара, сигурно беше разпознал символа. – Сключих договор с демона, след като клиентите ти от „Червения рум“ се опитаха да ме използват като разменна монета.
– Като разменна монета?
– Говорих с демона почти от деня, в който пристигнах – разкрих голословно. – Но нека не се отклоняваме от темата. Ти ще обясниш това писмо. Точно сега.
Чичо Джак ми се намръщи – може би изненадан от настойчивостта ми – после погледна надолу към писмото.
– Изобщо интересуваше ли се? – Яростното обвинение се изтръгна от мен. – Или седя и чака тя да умре, за да получиш гримоара? Тя те молеше за помощ!
– Обадих ѝ се в момента, в който приключих с четенето на това писмо – прошепна той. – Помислих, че тя греши. Как можеше някой да я намери? Но тя ме молеше за помощ и… – Раменете му се наклониха напред. – Помислих си, че ако започнем да говорим отново, може би този път ще успея да я убедя да ми покаже гримоара.
Юмруците ми се стиснаха толкова силно, че ноктите ми се врязаха в дланите ми.
– Но и аз исках да помогна! – Добави той бързо. – Ако тя беше права, тогава всички бяхме в опасност. Тази вечер говорихме повече от час и се договорихме да се срещнем на следващата вечер. Бях там, точно в седем, както бяхме планирали, и чаках в ресторанта цяла… цяла нощ, Робин. Чаках…
Обля ме същата ледена болка като в онази ужасна нощ.
– Но те така и не пристигнаха.
Той примигна, а очите му блестяха влажно.
– Беше почти полунощ, когато ми се обадиха от полицията… за инцидента…
– И най-накрая получи това, което искаше. – Гласът ми беше покрит с яд. – Имаше гримоара само за себе си. И не си губи времето да призоваваш имената на демоните от него, нали?
Той дори не отрече, а само кимна.
Амалия се отпусна на дивана, притиснала едната си ръка към устата.
– Боже мой, татко.
Разгърнах второто писмо и го протегнах. Той се надигна от стола си и го взе, като вече четеше, докато се свличаше обратно. Отгърна страницата, погледна гърба, без да показва изненада.
– Виждал си го и преди – казах тихо. – Беше в сейфа в гаража ти, нали?
– Къде е останалата част от писмото?
– Унищожено е, преди да успея да го прочета. Откъде е дошло, чичо Джак?
– Беше прибрано в предната част на гримоара. – Той се вгледа в двете страници с почерка на сестра си. – Предполагам, че ще започна отначало, за да можеш да разбереш.
– От началото на какво?
– Демоника.
Двете с Амалия си разменихме озадачени погледи.
– Майка ти го е написала точно тук. Ние бяхме първите… първите призоваващи.
В стаята се възцари тишина.
– Антеа Атанас. – Той се облегна назад на стола си. – Първата магьосница, която някога е призовавала демон, и майката на цялата магия на Демонката. Нашето семейство носи гримоара от хилядолетия, като го преписва на всеки няколко века. Всичките дванадесет имена на демони са от нейния оригинален гримоар. Всички ритуали за призоваване са базирани на нейните оригинални заклинания.
Първите призоваващи… моите предци са били първите призоваващи? Ние бяхме измислили Демоника?
– Антеа обучила децата си и няколко чираци на призоваване и дала на всеки от тях име на демон. С течение на поколенията нейните потомци разпространили Демоника сред други магьосници, разкривайки повече имена, но запазвайки най-добрите, най-могъщите имена за себе си. В наши дни само шепа призоваващи знаят имената на Втория и Третия дом, а Първият дом е изгубен в началото на 1900 г. …
– Докато не получи гримоара – изръмжах аз.
– Широката употреба на другите имена ги обезцени с течение на времето – толкова, колкото може да се обезцени едно демонично име – продължи той, сякаш не бях говорила – и придобиването на редките първи три Дома се превърна в Свещения Граал за другите призоваващи. Семейство Атанас беше твърде известно, смяташе се, че са единствените призоваващи с всичките дванадесет имена. Другите ни преследваха и призоваващите от Атанас започнаха да измират.
Тези, които жадуват за власт, почти изтриха от лицето на земята нашето семейство – беше написала майка ми в писмото си.
– До Втората световна война семейство Атанас беше останало само от трима. Диандра, твоята прабаба, избягала от Албания и се отказала от името Атанас. Емигрирала в Северна Америка, омъжила се за магьосник и решила, че единственият начин да скрие гримоара е да се откаже напълно от призоваването.
– Но ти си призоваващ – изригна Амалия. – И искаш и аз да бъда такава.
– По времето, когато Сара и аз се родихме, семейството ни се беше отдалечило не само от Демониката, но и от Арканата. Сара едва ли можеше да създаде прост артефакт и посвети времето си на превод на гримоари за други митове. – Той седеше тихо, а секундите се превърнаха в цяла минута. – Това не ме удовлетворяваше. Исках да бъда могъщ призоваващ като нашите предци. Исках богатство и признание, а не неизвестност. Не беше нужно да връщаме името Атанас или да се кичим с всичките дванадесет Дома, но все пак можехме да станем призоваващи.
– Родителите ни дори не искаха да си го помислят, но със Сара си говорехме за това. Тя не се интересуваше от парите, но искаше да преведе целия гримоар – което не е правено отпреди времето на Диандра – и да научи историята на семейството ни. Представяхме си как призоваваме по един демон от всеки Дом и сме първите хора от векове насам, които виждат всичките дванайсет Дома.
Главата ми се завъртя, устата ми пресъхна, а сърцето ми заби силно.
– Когато баба ти почина, Сара наследи гримоара. Аз вече тайно чиракувах при един от призоваващите, а Сара започна да го превежда в деня, в който го получи.
Той изпусна дълъг дъх.
– Не знам какво е променило решението ѝ. Няколко месеца по-късно тя ми каза, че не можем да го използваме. Каза, че не можем да призоваваме демони, каквито и да било демони, и че трябва да се крием и да пазим гримоара.
– Бях бесен… това беше моята мечта. Помолих я да ми даде име, каквото и да е име, за да мога да започна кариерата си. Тя отказа. Не ми обясни защо, само че гримоарът бил твърде опасен и не можело да привличаме вниманието към себе си. Няколко седмици по-късно тя премина към гилдията на спящите и напълно спря да практикува магия.
– Винаги си ми казвал, че тя е призоваваща и те е измамила от справедливото ти наследство – обвинително каза Амалия.
– Всеки потомък на Атанас е призоваващ, независимо дали практикува, или не. И аз наистина се чувствах като измамен. – Виновният му поглед се обърна към мен и аз му отвърнах с намръщена физиономия – после осъзнах защо изглеждаше толкова засрамен.
– Ти… – Обхвана ме гадно чувство. – Ти скри от мен наследството ми като отмъщение, нали? Наказа ме за това, което според теб майка ми ти е направила.
Той се сгърчи, после въздъхна горчиво.
– Със Сара не бяхме по-възрастни от вас двете момичета сега, когато поехме по различни пътища. Тя каза, че докато настоявам да практикувам Демоника, не може да се свързва с мен. Аз казах, че щом отказва да сподели гримоара, не искам да имам нищо общо с нея. Продължихме живота си години наред, а после…
– Тогава си получил писмото ѝ – предположих аз.
– И тя умря. – Той потърка с ръка мазното си чело и прошарената си коса. – Гримоарът най-накрая беше мой. Можех да пренеса кариерата си на следващото ниво и да стана известен призоваващ, както винаги съм искал. И, разбира се, щях да защитя и гримоара. Той щеше да е в безопасност при мен…
– Ти се опита да продадеш името на Първия дом на Червения рум – изтъкнах ядосано аз. – Как това е защита на гримоара?
– Това беше грешка. Глупава, алчна грешка. Робин, мислех, че гримоар е забравен. Никога не съм мислил, че някой ще обвърже мен и майка ти с легендите. – Той издиша неудържимо. – Но аз вече бях направил най-голямата си грешка, много преди да докосна гримоара.
Погледнах го студено.
– Каква беше тя?
– Клод – прошепна той.
Сърцето ми беше като оловно блокче, натежало от отвратителен страх, който нямаше изход; ужасните последствия вече се бяха проявили.
– Не знам дали вече ни е търсил, когато се сприятели с мен преди години, или ме е чул да се оплаквам, че сестра ми ме е измамила с безценния гримоар „Демоника“ на семейството ни. – Той стисна подлакътниците на лежанката си, кокалчетата му побеляха. – Никога не е питал за гримоара или за Сара. Как бих могъл да се досетя за това? Дори след като… дори след като Сара…
Чичо Джак зарови лице в ръцете си и в гърлото му хриптящо изхриптя.
– Той уби родителите ми, нали? – Гърлото ми беше толкова сухо, че думите ме заболяха. – Клод уби родителите ми.
Чичо Джак свали ръце от лицето си, очите му бяха влажни и призрачни.
– Никога не съм го подозирал, не и докато демонът не избяга миналия месец. Той поиска гримоара, а когато отказах, се опита да ме принуди да се откажа от него.
Амалия сгъна ръце в скута си, пръстите ѝ се стиснаха здраво.
– Изненадана съм, че не те е убил.
– Той не знаеше къде е гриморът. Никога не съм му позволявала да се доближи до него, разбираш ли. Копирах отделни страници и му ги изпращах. Той никога не е виждал истинската книга.
Е, поне за едно нещо чичо Джак беше постъпил умно. Отпуснах челюстта си, преди зъбите ми да се счупят, а болката, мъката и яростта образуваха водовъртеж в дробовете ми.
– Оттогава се крия тук – каза тежко чичо Джак. – Знаех, че той ще те наблюдава, Амалия. Не исках да му давам причина да мисли, че знаеш къде да ме намериш.
– Кой е Клод? – Попита тя. – Демонът му е в незаконен договор.
– Неговият демон е от Втора къща – добавих мрачно. – Сега той има всички имена на демони, благодарение на теб.
– Не всички – поправи ме той. – Името на демона се състои от три части: името, написано на демоничния език, сигилът на Дома и правилното произношение. Клод има само две от трите за Дванадесетия дом. Никога не съм му позволявал да види как се пише името.
Клод ми беше казал, че разполага с всички имена, но може би беше преиначил истината. Ако не можеше сам да призове Дванадесетия дом, това обясняваше предложението му отпреди седмици – поканата да се присъединя към него. Искаше достъп до Зилас.
– Не знам кой е той – призна чичо Джак. – Не мога да разследвам оттук, но потвърдих, че „Клод Мерсие“ е фалшива самоличност. Той се появи преди около шест години. Това е всичко, което знам.
Стиснах очи, потънала в поток от емоции. Клод беше убил родителите ми. Това знание измести оста на моя свят. Изведнъж скръбта ми не беше сама. Към нея се бе присъединила също толкова силна, изгаряща нужда от справедливост. За отмъщение.
– А какво ще кажеш за Дванадесети дом? – Попитах го дрезгаво.
– А какво става с него?
– Защо е специален? Клод ми каза, че целта му е да се сдобие с демон от Вх’алир.
Чичо Джак се напрегна.
– Откъде знаеш това име?
– Намерих сканираната страница на компютъра ти, преди къщата да изгори.
– О. – Той барабани с пръсти по коляното си. – Има слухове – или легенди, бих казал, за Дванадесетия дом. Някои казват, че Вх’алир е най-могъщият, а други – че е безполезно слаб Дом. Една легенда гласи, че Домът е прокълнат.
Напрегнах се.
– Прокълнат?
– Не знам какво означава това. Отговорите вероятно са в гримоара.
Гръбнакът ми се скова още повече. Притесних се.
– Къде е гримоарът?
Той ме погледна, а аз не отвърнах поглед. Не мигнах. Не се поколебах.
– Тук – отвърна той тихо. – Имам го тук. Сигурна ли си, Робин?
Трябваше да отключа челюстта си, за да говоря.
– Сигурна ли си съм за какво?
– Че си готова за това.
– То е мое.
– Да – съгласи се той. – Но готова ли си да го защитиш? Прочетох писмото на майка ти – цялото писмо, което е написала за теб. Разбираш ли какво е имала предвид, когато е казала, че те е оставила неподготвена?
Притиснах длани към бедрата си.
– Не съм научила много магии.
– Това беше грешката, за която тя съжаляваше най-много. Каза ми в телефонния ни разговор… че е осъзнала, че изоставянето на всички магии е било грешен избор. Неизвестността е можела да ги защити само докато не се е провалила, а щом се е провалила, тя – и ти – не сте имали умения да се защитите. Затова се нуждаеше от моята помощ.
Бях ли готова да поема това бреме? Бях ли готова да държа в ръцете си историята, произхода на Демоника и да я защитавам с живота си? Бях ли готова да пожертвам бъдещето си и мечтите си, за да опазя една книга?
– Донеси ми гримоара.
Чичо Джак се изправи на крака. Изчезна в къс коридор. Вратата се отвори и стъпките му се разнесоха по стълбището. Измина дълга минута, след което той се появи отново с плоска метална кутия в ръце.
Бях виждала тази кутия и преди. Виждах я в кабинета на майка ми в редките случаи, когато тя донасяше гримоара у дома, за да работи върху превода за няколко ценни дни.
Той постави кутията в скута ми.
– Заклинанието върху нея ще отговори само на магьосници от нашата кръвна линия. Заклинанието е „Egeirai, angizontos tou Athanou, lytheti“.
Притиснах ръката си към кутията и повторих древногръцката заповед.
– „Egeirai, angizontos tou Athanou, lytheti.“
Бели руни пламнаха по всеки сантиметър от стоманата. Преглъщайки срещу ускорения си пулс, повдигнах капака. Кафява хартия покриваше скъпоценния пакет вътре и аз го разопаковах с нежно внимание, като ръцете ми бяха изненадващо стабилни. Набръчканата обвивка се отвори и аз погледнах надолу към Атанасовия гримоар. Съкровището на майка ми.
Кожата беше тъмна и износена, шевовете – чисти, но нишките – изцапани. На места тя беше внимателно поправена с ярки, здрави шевове. Месингова катарама на предната корица държеше на място обгръщащ ремък, който привързваше кориците. Отгоре се подаваше твърда, модерна хартия, а на най-горната страница се виждаше почеркът на майка ми.
– Не знам къде е държала преводаческите си работи – промърмори чичо Джак. – Там има само няколко страници.
Докоснах маслено гладката корица, старинната кожа, набраздена от малки пукнатини. Гримоара на Атанас. Той беше мой… почти мой. Оставих кутията настрана и се изправих на крака с гримоара, стиснат в ръцете ми. Умът ми се обърна навътре.
„Зилас? Моля, излезте?“
Чичо Джак изтръпна, когато инфернусът на гърдите ми светна. От него се разля пурпурна светлина и се изсипа нагоре. Демонът се оформи, светещите му очи ме гледаха, студени и безпощадни.
Изтласквайки се от стола си, чичо Джак зяпна със смесица от изумление и ужас. Нито Зилас, нито аз отместихме поглед един от друг, игнорирайки реакцията на чичо ми. Пръстите ми се стегнаха върху гримоара и си поех дълбоко дъх. Издишах. Вдишах отново. Спокойно.
Вдигнах гримоара. Разширих го. Задържах го в пространството между мен и демона.
„Зилас“. Името му се оформи в съзнанието ми, ясно и силно. „Това е гримоарът. Това е нещото, което искам най-много. Това е най-важното нещо за мен в целия свят“.
Той слушаше безмълвните ми думи, неподвижен, безизразен.
„Грешах, че държах нещото, което искаш най-много, срещу теб. Обещах да те изпратя у дома. С това мисля, че мога да го направя. Без него все пак ще намеря начин. Независимо от всичко, независимо от това какво ще направиш или няма да направиш, аз ще го направя. Обещавам“.
– Какво прави тя? – Прошепна чичо Джак.
Зилас задържа погледа ми в очакване.
Съмнението ме прониза, но го затиснах. Бях разрушила крехкото доверие между нас, но освен това не бях сигурна дали някога наистина съм му се доверявала. Колко вяра бях вложила в несигурния договор, който го задължаваше да ме защитава, и колко бях вложила в него?
Той ми беше признал страховете си – тайното си притеснение, че може да искам смъртта му, но по какъв начин му бях показала доверието си?
– Искам да ти дам това – прошепнах аз. – Докато не те изпратя у дома, то ти принадлежи. По този начин всеки от нас ще има власт над най-ценното желание на другия. Когато те изпратя у дома, ще можеш да ми го върнеш.
Опашката му се плъзна бавно по пода, докато обмисляше думите ми. Той посегна нагоре, но ръката му премина над гримоара и вместо това се настани на върха на главата ми. Пръстите му се свиха в косата ми, а погледът му се откъсна от моя, за да прекоси стаята.
Той ме придърпа към гърдите си, смачквайки древния гримоар между нас. Когато изпищях от ужас, хрипливият му глас прошепна над главата ми, почти твърде тихо, за да го чуя.
– Драйдах, усещам прясна кръв.
Назад към част 24 Напред към част 26
