Глава 25
В червата ми се появи студен страх – и тогава Зилас ме хвърли назад.
Прелетях през въздуха и се блъснах в Амалия, като я повалих на пода. Зилас вече се въртеше, когато прозорците зад него се взривиха на блестящи парчета. Трима мъже в тъмни дрехи скочиха в бараката, пръстите им се разшириха в дълги нокти, а устата им зейна гладно.
Открити зъби. Черно-бели очи, белязани с яркочервени пръстени.
Вампирите нападнаха Зилас и той скочи да ги посрещне. Багряна магия се завъртя по ръцете му и от пръстите му се подадоха светещи нокти. Той се измъкна от грабващите ръце на един вампир, блъсна с рамо друг и разсече с нокти стомаха на третия.
Кръвта се разля по предната част на вампира, но той едва не се спъна. Размивайки се със скоростта си, вампирите заобиколиха Зилас. Той се завъртя през тях с грация и сила. Бяха бързи и силни, но той беше опитен.
Още една размяна на сечива. Два вампира отлетяха назад, отхвърлени от мощните удари, а Зилас заби ноктите си в гърдите на третия, спирайки сърцето на съществото. Той изтръгна ноктите си и се завъртя, но не към останалите вампири.
Към мен.
Едно петно прекъсна видимостта ми. Новият вампир, атакуващ от лявата ми страна, грабна гримоара, а аз трескаво се отклоних. Ноктите му се закачиха за веригата на инфернуса ми. Остра болка се вряза във врата ми, после веригата се скъса.
Зилас се хвърли към нападателя ми, а вампирът се измъкна от обсега му. Зад него се появи светкавица от движение.
Между един и следващ миг се появи мъж. Ръцете му се вкопчиха в Зилас. Една ръка хвана челюстта му и завъртя главата му настрани.
Вампирът се впи във врата на Зилас.
Докато в главата ми се разнасяше ужасен писък, някой ме сграбчи и ме издърпа назад – Амалия, която дишаше на страховити пристъпи. Тя ме повлече далеч от вампира и Зилас.
„Деймън, хейсихаз“! Изкрещях тихо.
Зилас не се възпламени в пурпурно сияние. Магията върху ръцете му се разтвори, тялото му се отпусна в ръцете на нападателя, а очите му потъмняваха с всяка секунда. Погледнах надолу. Новият ми артефакт се беше заплел върху скъсаната верижка на инфернуса ми, все още висеше на врата ми, но сребърната висулка липсваше.
Вампирът измъкна зъбите си от врата на Зилас и вдигна глава.
Василий, водачът на вампирите. Докато бавният му поглед се движеше по мен, аз срещнах очите му. Те не бяха бели на черно като на другите вампири. Бяха плътни, непрекъснати черни.
Червената светлина пламна – но не от магията на Зилас. Силата изскочи от инфернуса около врата на чичо Джак. Демонът му се материализира до него, висок осем фута, с люспести петна по ръцете и краката. Дълга опашка висеше неподвижно зад него, а погледът му беше зловещо празен в маймунско лице, увенчано с четири дълги рога.
Докато демонът се обръщаше с роботизирани стъпки към вампирите, чичо Джак замахна с пушката си към Василий.
– Не! – Изкрещях и се хвърлих напред. Бутнах пушката настрани.
Чичо Джак ме отмести от пътя и отново вдигна пушката, насочвайки я към сърцето на вампира – само че вампирът държеше Зилас пред себе си, сърце върху сърце. За да убие вампира, чичо Джак щеше да трябва да изстреля неудържимия куршум на пушката право в Зилас.
Василий погледна пренебрежително към чичо Джак, след което върна вниманието си към мен. Езикът му се промъкна между тънките му устни и облиза кръвта, размазана по устата му.
– Изключително – изръмжа той. – Богат на сила и… превъзходно свеж. Нейният инфернус?
Друг вампир се раздвижи и чичо Джак дръпна пушката си, сякаш не беше сигурен в кого да се прицели. Вампирът се наведе, вдигна нещо от пода и го подаде на Василий. Връщайки се при другите двама лакеи на вампирския лорд, които чакаха отстрани, той отново се загледа в кървящия врат на Зилас с вълчи глад.
Василий разгледа малкия предмет – моя инфернус – и го прибра в джоба си. Усмихвайки се едва забележимо, той плъзна ръка по рамото на Зилас. Изви пръсти, тихо разкъса и малката бронирана плоча на Зилас падна, а ремъците ѝ бяха отрязани. Тя се удари в пода с трясък, оставяйки гърдите на демона открити.
Василий обърна мастилените си очи към чичо Джак, като мълчаливо се осмеляваше мъжът да стреля.
Паниката изкрещя в главата ми. С една ръка държах пушката на чичо Джак, а с друга притисках гримоара към гърдите си.
– Пусни моя демон.
– Интересно предложение – отвърна Василий със сухия си монотонен глас.
Изтръпнах неволно. Погледът ми се стрелна към Зилас, безжизнен и неподвижен, с ръка на Василий, свита около незащитените му гърди, тънки пръсти, стиснали гърлото на демона.
– Робин – изръмжа чичо Джак – махни ръката си от пушката. Един изстрел в сърцето ще го убие.
– И моят демон също!
– Можеш да призовеш друг демон – изсумтя той.
Черните очи на Василий се взираха право в мен.
– Робин Пейдж, дъщерята на Сара Пейдж, собственичката на Атанасовия гримоар. Искаш ли да се пазариш?
Напрежението изгаряше в мускулите ми.
– Защо да се доверявам на думата на един вампир?
– Аз не съм вампир. – Най-леката усмивка. – Аз съм… както ни наричате… фея.
Това отне миг, за да потъне в съзнанието ми.
– Но духовете на феите създават вампири, като заразяват хората, така че…
– Аз не съм като тях – контрира той, като всеки звук беше внимателно премерен в беззвучния му глас. – Те са низки, безтелесни сенки, управлявани от най-низшата си природа, а аз съм… как да обясня, за да разбереш? – Той направи замислена пауза. – Аз съм за моите братя, както вълкът е за мухите, които пълзят по убитите от него животни.
Не беше най-добрата аналогия, но се досещаше за нея.
– Предпочитам моите роднини – други феи – за мои кариери, но се наслаждавам на властта, която получавам от тези… демони. – Той дръпна главата на Зилас назад, а раната на врата му се отвори отново с поредната струйка тъмна кръв. – Сега, Робин Пейдж, когато знаеш, че съм почтен, питам отново: Искаш ли да се пазарим?
Фея. Не знаех достатъчно за феите за това. Бях чела за тях, че пазаренето и размяната са част от тяхната мистериозна култура, подобно на преговорите с демон, но нямах представа какви са правилата. Те бяха известни с това, че държат на думата си, нали? Но подозирах, че Василий, какъвто и да беше той, можеше да е далеч по-малко надежден даркфай.
– Какво предлагаш? – Попитах предпазливо.
– Гримоар. Ще го поискам независимо от всичко, но ако бъде повреден… – Черните му очи се впиха в мен. – Дай ми гримоара, Робин Пейдж, и аз ще освободя твоя демон, без да ти причинявам повече вреда.
Пушката трепна, когато чичо Джак се опита да я измъкне изпод ръката ми. Амалия стоеше неподвижно от другата ми страна, а погледът ѝ се стрелкаше от тримата вампири към Василий и неподвижния демон на чичо Джак, сякаш изчисляваше шансовете ни.
– Защо искаш гримоара? – Попитах, а гласът ми се чупеше от потиснатата паника. – Каква е ползата от него за една фея?
– Търговия, Робин Пейдж. Стойностна вещ, която трябва да се размени срещу такава със същата стойност. – Той изви още малко врата на Зилас, като заплашваше да го счупи. – Няма да отговарям повече на въпроси. Предложението ми е дадено. Съгласна ли си?
Преглътнах трудно. Василий беше най-голямата ни заплаха, но дори свръхбърза фея не беше толкова бърза, колкото куршум от петнайсет метра. Демонът на чичо Джак, с бронираната си кожа и големите си размери, вероятно би могъл да убие останалите вампири – или да ни спечели достатъчно време, за да избягаме до колата и да избягаме.
Всичко, което трябваше да направим, беше да пожертваме Зилас.
Един изстрел. Василий и Зилас щяха да умрат, а чичо Джак, Амалия и аз щяхме да избягаме. Гримоарът щеше да е в безопасност. Можех да се прибера вкъщи, вече без мита за Демоника, без опасност да бъда разкрита като нелегален изпълнител. Зора можеше да ме докладва на полицията и това нямаше да има значение. Нямаше да имам демон, който да разследват.
Или можех да се откажа от гримоара и да спася живота на Зилас.
Погледнах надолу към гримоара, притиснат до гърдите ми, до сърцето ми. Съкровището на майка ми. Произходът на Демоника. Безценна, скъпоценна, опасна – но само книга. Как бих могла да заменя живота си за една книга?
„Зилас …“
Очите ми горяха, вдишвах треперещо – и споменът за хрипкавия му глас прошепна: Бъди по-умна, Драйдах.
Точно вчера, сама в една тясна уличка. Почти усещах топлината му зад гърба си, ръката му върху рамото ми, докато шепнеше в ухото ми. Трябва винаги да се оглеждаш навсякъде.
За пръв път откъснах поглед от изнервящите очи на Василий. Тримата чакащи вампири стояха близо до кухнята. Пресякох стаята, като избирах сенчестите ъгли, поглеждах през счупените прозорци, профучавах покрай голямата повдигната тераса навън…
Една фигура се измъкна назад от погледа, скрита зад ъгъла точно зад прозореца. Още един вампир навън. Защо този щеше да е навън?
Освен ако не беше повече от един. Освен ако не са се разположили повече вампири, за да ни нападнат от засада.
Бъди по-умна – беше ми казал Зилас. Ако сега стоеше зад мен, както в онази уличка, знаех какво щеше да ми прошепне в ухото. Василий имаше още вампири, които чакаха извън полезрението му. Той не се пазареше с нас, защото имахме някакъв шанс да оцелеем. Той искаше да си осигури гримоара, преди да ни убие.
Вдигнах брадичката си и погледнах в черните очи на Василий.
– Приемам предложението ти.
Амалия изтръпна. Дръжката на пушката на чичо Джак се сви, в гърлото му се долови хриплив стон.
Устните на Василий образуваха онази слаба, безчувствена усмивка.
– Донеси ми гримоара.
Стиснах ръката си върху цевта и се обърнах, отправяйки към чичо си най-смисления поглед, на който бях способна. Освободих пушката, набързо завързах скъсаната си верига „Инфернус“, след което бавно се приближих към феята. Василий чакаше, закачил ръката си за Зилас, тънката му ръка стискаше безжизненото гърло на демона.
На една дълга крачка от тях спрях. Василий се взираше немигащо в очите ми, докато протягаше другата си ръка с разперени пръсти.
Сърцето ми се блъсна в ребрата, сякаш се опитваше да пробие през мен и да се хване за гримоара. Поставих книгата в чакащата ръка на феята. Той сви пръсти върху корицата, а изражението му бе слабо доволно.
Той пусна Зилас. Демонът се сгромоляса – и аз се свлякох на пода заедно с него.
Пушката избухна с раздиращ ухото взрив. Василий се отдръпна назад. В средата на гърдите му тъмна дупка с размерите на топка за голф беше разкъсала ризата му. Разположен на пода до прегърбената форма на Зилас, изчаках феята да рухне.
Стиснал гримоар в едната си ръка, Василий леко докосна гърдите си, сякаш изненадан от раната. Устните му се изкривиха от малка усмивка.
Той не падаше. Не беше умрял. Беше прострелян в сърцето с куршум, достатъчно голям, за да убие бик лос. Защо не беше мъртъв?
Чичо Джак стискаше пушката, а ръцете му трепереха. Амалия стоеше до него, а на лицето ѝ бе изписано ужасяващо недоверие.
Все още усмихнат, Василий посегна към мен.
– „Ori eruptum impello!“ – Изкрещях.
От артефакта на врата ми избухна сребриста светлина. Куполът се втурна навън, изхвърляйки Василий надалеч, заедно с два кухненски стола и останалите вампири. Диванът се обърна по лице с приглушен трясък. Само Зилас, в безопасност с ръцете ми върху него, не беше засегнат.
Тримата вампири се сгромолясаха на земята, но Василий се приземи чинно на крака, необезпокояван от дупката в гърдите си. Той погали гримоара, сякаш за да се увери, че не е повреден, и се обърна. Прескочи перваза на прозореца, като счупеното стъкло заскърца под обувките му, и се запъти към издухания сняг.
В жадните му светещи очи слугите му напреднаха към нас, за да разчистят остатъците, докато господарят им отмъкнеше скъпоценния гримоар.
Скъпоценният гримоар, който му бях връчила. Кое чудовище може да оцелее след изстрел в сърцето?
Ръцете ми се стегнаха върху раменете на Зилас, но той не помръдна. Вампирите се приближиха, а слюнката се стичаше по брадичките им, докато се взираха в безпомощния демон и опияняващата му кръв.
Силно, метално тракане. Вампирите вдигнаха очи.
Чичо Джак избута затвора на пушката си напред и натисна спусъка. Разкъсващият ухото взрив избухна отново и куршумът разкъса два вампира, като с един изстрел погуби и двамата. Когато те се свлякоха на земята, чичо Джак захвърли пушката настрани и сграбчи инфернуса си. Демонът му се втурна напред, размахвайки мощни ръце. Останалият вампир оголи зъби и направи предпазлива крачка назад.
Но той не беше сам. С хрущене на стъкло вампирите, които се бяха притаили навън, скрити от погледа, пристъпиха през первазите на прозорците – четирима от тях, със зловещи очи и жадно изкривени устни. Единият се засмя при вида на безпомощната ни група.
Обхвана ме отчаяние.
„Зилас“?
Чичо Джак изпрати демона си да се бие с вампирите. Двамата с Амалия се отдръпнаха към вратата, викайки ме, но знаех, че е безсмислено. Бяха твърде много и твърде бързи.
Повдигнах безжизненото тяло на Зилас на гърба му. Тъмните му очи бяха празни, но гърдите му се издигаха и спадаха на плитки вдишвания. Ухапването на Василий бе довело демона до състояние, подобно на кома.
Трима от вампирите скочиха върху масивния, но бавен демон на чичо Джак, а другите двама напреднаха към бащата и дъщерята. Амалия измъкна флашка и изкрещя заклинание, но вампирът едва не се спъна от заклинанието. Чичо Джак стисна своя инфернус. Демонът му се обърна, извика към господаря си, но тримата вампири го повлякоха да спре.
– Зилас – прошепнах аз, като притиснах ръката си към лицето му. – Моля те, събуди се.
Трепна дълбоко в очите му.
С трясък демонът на чичо Джак рухна, тримата вампири го притиснаха към пода, докато се опитваха да прегризат люспестата му кожа.
Наведох се и допрях челото си до това на Зилас, със стиснати очи и ужас, който трепереше в крайниците ми.
„Зилас, помогни ни“.
Амалия крещеше, а гласът ѝ пронизваше ушите ми.
В гърлото на Зилас прозвуча тихо дрънчене. Хладните му пръсти хванаха китката ми, после се затвориха здраво. Погледнах в тъмните му очи, а челата ни все още се докосваха.
Дръпнах се.
В съзнанието ми се оформи образ. Остри червени руни, заплетени линии и кръгове. В главата ми ярко гореше дъгообразно заклинание в неговата светеща магия. Разпознах го – същото експлозивно заклинание, което беше произнесъл в кулата. Пръстите му се стегнаха около китката ми и той отблъсна ръката ми от лицето си, вдигайки я над нас.
Не знаех защо, но разтворих пръстите си, разтваряйки ги широко.
Върховете на пръстите ми изтръпнаха. Горещината нарастваше – в ръката ми, в гърдите ми. Образът на заклинанието разяждаше съзнанието ми. Навсякъде около мен стаята потъмня. Температурата спадна.
„Направи го“.
Затворих очи, притиснала лице към неговото. Все по-горещо и по-горещо, гърдите ми горяха. Огънят беше в ръката ми, в пръстите ми. Заклинанието беше в главата ми, но беше и извън нея. То се извисяваше над нас в нажежени линии, демонични руни и смъртоносни спирали от сила. Въздухът трещеше, съскаше.
Вампирите идваха за нас. Те се втурнаха напред с оголени зъби, а пръстените в очите им светеха в алено от ярост и глад.
Но очите ми бяха затворени, така че как можех да видя това?
Другата ръка на Зилас се беше свила на тила ми, дланта му беше допряна до бузата ми, плиткият му дъх беше топъл върху кожата ми. Усещах докосването му, физическата му близост – и усещах нещо повече от това. Усещах го. Ожесточено присъствие в съзнанието ми, ярко пурпурно с черна сърцевина.
„Завърши го!“
Очите ми се отвориха и за миг видях малиновата сила, която осветяваше ръката ми, усуканите вени, които пълзяха по ръката ми и проблясваха през ръкава ми. Видях как заклинанието се извисява над нас и как вампирите се хвърлят към него, как ноктестите им пръсти се протягат към оголения ми гръб.
– „Evashvā vīsh!“
Докато гласът ми звучеше, чух гласа му в главата си, който произнасяше същите чужди думи. Изгаряща топлина премина през тялото ми – и стаята се взриви.
Зилас ме повлече под себе си, ръцете му се увиха над главата ми, лицето ми се притисна към страната на врата му. Светлината пламна през клепачите ми, ревът беше оглушителен, арктическият студ пронизваше кожата ми в леден порив. Сблъсък, разбиване – после втора детонация.
Огнено кълбо изригна от кухнята. Зилас се оттласна от пода, обръщайки телата ни, покривайки ме. Ревящият ад избухна навън – и студът се втурна да го погълне. Топлината и светлината се всмукаха в тялото на Зилас, докато той привличаше силата.
Вълна от свиващ се огън затанцува през нас, после угасна. Острата миризма на изгоряла пластмаса надуши носа ми.
Зилас подпря лакти от двете ми страни и вдигна глава. Погледите ни се срещнаха, на сантиметри разстояние между лицата ни. В очите му грееше ярка, гореща сила, допълнена от пламъците.
Очите ми бяха широко отворени, устните ми се разтвориха от невярване. Не си спомнях да съм помръднала ръката си, но върховете на пръстите ми опираха в челюстта му.
Усещах го. Той беше там, в главата ми, сенчесто присъствие, което имаше вкус на всичко, което беше той – сила и бруталност, хитрост и интелигентност, решителност и спираща дъха интензивност. Стоманена воля. Привкусът на острия му хумор. И тихо, кухо отчаяние.
– Какво… – Въздъхнах, ужасена и уплашена.
– Ти винаги си ме чувала, Драйдах. – Хрипливият му шепот прозвуча едновременно в ушите и в съзнанието ми. – Не си ме слушала.
В объркването ми се вмъкна хриптящ плач. Зилас се надигна и седна върху краката ми, като сканира стаята. Мебелите не бяха нищо повече от накъсани платове и разцепено дърво. Кухнята беше разрушена, останките ѝ бяха изгорели до черно, а газовият котлон беше превърнат в изкривена обвивка. Демонът на чичо Джак стоеше неподвижен сред разрушенията, но петимата вампири лежаха мъртви на разбития под.
– Татко – просъска Амалия, гласът ѝ трепереше иззад тежката маса за хранене, която лежеше настрани и беше осеяна с шрапнели. Измъкнах краката си изпод Зилас и се покатерих нагоре. Дишайки тежко, сякаш бях пробягал цяла миля, се запътих към масата. Усещането за Зилас в съзнанието ми избледня.
Прикрита зад масата, Амалия беше коленичила до баща си, притиснала ръце към стомаха му. Той лежеше по гръб, а устата му беше отворена от болка и ужас. Кръвта се стичаше по ръцете на Амалия и се събираше около него. Раните от ноктите на вампира разяждаха корема му.
– Татко – Амалия се задави. – Дръж се, татко.
Силите напуснаха краката ми и аз се свлякох на колене, хванала се за ръба на преобърнатата маса, все още от грешната ѝ страна. Чичо Джак се задъхваше да си поеме въздух, а ръцете му слабо стискаха тези на Амалия. По бузите ѝ се стичаха сълзи, лицето ѝ беше изкривено.
– Не ме оставяй, татко – прошепна тя. – Моля те. Моля те, недей.
В гърдите ми се надигна задушаваща болка. Скръбта, остра и свежа, ме прониза – мъка по изгубените ми родители, която се събуди отново, и мъка по Амалия, която щеше да загуби единствения родител, който ѝ беше останал.
Тя натисна стомаха на чичо Джак, опитвайки се отчаяно да спре кървенето. Едно ридание разтърси тялото ѝ, високо и мъчително.
С меко потропване на крак Зилас се появи до мен. Той гледаше умиращия мъж без изражение. Наклоних глава, не можех да гледам, сърцето ми се късаше за Амалия.
Докосване до ръката ми – Зилас се раздвижи. Главата ми се вдигна, когато той пристъпи през преградата на масата. Постоя за миг, после приседна до чичо Джак, с присвити очи гледаше своя призоваващ, човека, който го беше откъснал от дома му, беше го хвърлил в затвора и се беше опитал да го пороби.
Погледът на демона се премести към обляното в сълзи лице на Амалия, към моето и обратно към чичо Джак.
– Ж’ултис – промълви той.
След това постави ръка върху гърдите на чичо Джак и по ръката му се проточи пурпурна магия.
Назад към част 25 Напред към част 27
