ГЛАВА 2
Седемнадесет дни по-рано
Нека изясним едно нещо: Магията е истинска. Готино, нали?
Грешно.
Магията е неприятност, смут и животозастрашаваща опасност. Дори когато не е нито едно от тези неща, тя все още е много проблеми, повече отколкото си заслужава. Трябва да кажа, че използването на магията… Всички тези фантастични искри, сияния и димки са свързани с безкрайни неудобства, но изучаването на магията – това е различно.
Магията има свойството да привлича същия или по-голям хаос, а родителите ми бяха превърнали в своя мисия през целия си живот да избягват всички тези глупости. Стой далеч от магията и тя ще стои далеч от теб. От ранното си детство до първата година в колежа стриктно следвах тази политика. Досега.
Хванах се за рамката на вратата и надникнах през тясната пролука в стаята отвъд. Светлините на аплиците хвърляха меко жълто сияние върху вградените рафтове с книги в библиотеката, а отвореният център на стаята беше разделен на три отделни зони.
От дясната страна десетина стола прегръщаха дълга маса, подредена с книги с кожени подвързии и непокътната от нито една прашинка. От лявата страна на стаята два кожени дивана бяха разположени един срещу друг до ниска масичка за кафе, чиито тъмни повърхности бяха толкова полирани, че отразяваха тавана и кристалния полилей над тях, а подходящи крайни масички поддържаха лампи „Тифани“. В средата на стаята, между диваните и масата, се намираше …
Пръстите ми се стегнаха върху дръжката, докато кокалчетата ми побеляха.
Двама мъже, обърнати с гръб към мен, стояха на подиум, а по краищата му се разливаше отворена книга. По-ниският мъж бавно обръщаше страниците, плешивата му глава блестеше на слабата светлина, а ризата му се опъваше плътно по широкия гръб, притиснат от талията на черния му панталон. Мъжете си шушукаха един на друг, после по-ниският затвори книгата. Обърнаха се и тръгнаха към вратата, зад която стоях аз.
Замръзнах като мишка, попаднала в сянката на котка, и се паникьосах накъде да бягам.
– Времето е пари, Клод. Колко време очакваш да чакаме?
– Толкова, колкото е необходимо. Съществото в крайна сметка ще капитулира, а ако не го направи, ще опитаме отново.
Гласовете им се приближаваха. Излязох от ужасения си транс и се върнах назад по коридора на безшумни чорапени крака.
– Трябва да опитаме отново сега. Другият е готов. Да разчистим този кръг и…
– Търпение, Джак. Щом разберем с какво разполагаме, това име може да си струва…
Вратата на библиотеката се отвори и Клод се откъсна, вдигнал вежди при вида ми. Престорих се, че току-що съм слязла по стълбите, и спрях, сякаш изненадана да ги видя.
– О – казах задъхано. Сърцето ми се заби между две от ребрата ми. – Чичо Джак, не знаех, че…
– Какво правиш? – Широката му челюст се стегна, късата му, настръхнала бяла брада контрастираше със загорялата му плешива глава. – Не ти е позволено да слизаш тук.
Свих се назад, погледът ми се закова върху дървения под. Откъде трябваше да знам това? Щеше да е хубаво, ако някой го беше споменал. Между другото, Робин, моля те, не влизай в мазето. Не бихме искали да те замесваме в каквито и да било престъпления.
След секунда размисъл преработих мисления си сценарий. Никой в тази къща нямаше да ми каже „моля“.
Чичо Джак промърмори нещо на Клод, който се засмя сухо и отвърна:
– Тогава ще те оставя да го направиш.
Докато минаваше покрай мен към стълбите, той се усмихна изненадващо любезно. Тънък бял белег се издигаше по брадичката му до устата и създаваше странна бръчка на долната му устна. С високата си, широкоплещеста фигура и склонността си към карираните сака от туид той съчетаваше научния дух на колежански професор с овехтялата физическа форма на пенсиониран спортист.
– Робин. – Гласът на чичо Джак се разтрепери като при езда. – Ела тук.
Приближих се до него и продължих да разглеждам пода, а очилата ми се плъзнаха по носа. Върнах ги на мястото им. Чичо Джак не беше висок мъж, но аз бях обратното на висока жена и студеното му внимание се стовари върху раменете ми, които бяха наполовина по-широки от неговите.
Той прочисти гърлото си.
– Как се справяш?
Веждите ми се смръщиха от странната висока нотка в гласа му и се промъкнах към лицето му. Устните му бяха изкривени в мрачна усмивка. Изглеждаше болезнено.
– От един ден си тук, нали?
– Два дни – промълвих аз. Четиридесет и пет часа и двадесет минути, ако смятах. Което не беше така. Поне не постоянно.
Добре, беше постоянно.
– А ти как си? – Попита той с принудителна дружелюбност.
– Добре съм.
– Кати показа ли ти въжетата?
– Да. – С изключение на правилото „Стой далеч от мазето, за да не откриеш незаконните ни дейности“.
Той скръсти ръце, сякаш бях боклук, който се готвеше да изнесе на тротоара.
– Е, време е да ти представя последното. Бях планирал да изчакам, но тъй като вече си тук долу…
Повяхнах.
– Кати беше споменала за библиотека и аз просто исках да …
– Ах, да, ти обичаш книгите, нали?
Нарочно ли беше формулирал това така покровителствено?
– Не ми е нужно да виждам…
Глух за тихия ми протест, той ми махна да го последвам в библиотеката. Вървях в сянката му, пробивайки дупки в пода. Не исках да знам какво се случва в тази стая. Не исках да знам за магията.
Стой далеч от магията и тя ще стои далеч от теб.
Чичо Джак се спря пред подиума.
– Знаеш ли какво е това?
Неохотно вдигнах очи към крещящата не на място функция в елегантната библиотека.
В красивия дървен под беше издълбан безупречен кръг с диаметър десет фута, изпълнен със сребърна инкрустация. По външния ръб на кръга се пресичаха прави линии, остри ъгли и съвършени криви, но руни, сигли и тревожни знаци, които се извиваха в неприятни форми, прекъсваха прецизната геометрия.
Във вътрешността на кръга мракът образуваше съвършен купол, който безпроблемно съвпадаше с обиколката му. Полукръгът седеше на пода на библиотеката като черно иглу от ада и всмукваше светлината в мастилените си дълбини.
– Знаеш ли какво е това? – Повтори той с нетърпелива нотка.
Поработих с езика си, навлажнявайки го достатъчно, за да говоря.
– Кръг за призоваване.
– Виждала ли си такъв преди?
– Не – прошепнах аз.
Той ме погледна странно, сякаш беше изненадан, че съм разпознала призоваващ кръг без предишна изява. Но какво друго би могло да бъде това? Кръгът сам по себе си можеше и да не го разпозная, но този купол от нищото не беше от този свят.
Голите ми ръце настръхна и ми се прииска да имам пуловер. В библиотеката беше неприятно хладно, въздухът с аромат на кожа смразяваше носа ми, а в най-отдалечените ъгли на стаята се криеха сенки.
– Защо е толкова тъмно? – Попитах, преди да успея да се спра.
– Демонът се крие – отговори чичо Джак раздразнено. – Досега не се е интересувал от преговори.
Демон.
Тази дума се заби в черепа ми. Всяка сричка, всеки звук се удряше като чук по гонг. Демон в кръга. В библиотеката. В мазето на къщата, в която сега живеех.
Никога не трябваше да идвам тук.
– Родителите ти не се интересуваха от семейния бизнес – продължи чичо Джак, – но призоваването е доходоносно. Освен това е… чувствително. Деликатен процес. Не се нуждаем от разсейване.
Преброих дъските на пода между пръстите на обутите си в чорапи крака. Разсейване като… разследване на полицията за незаконните им дейности?
– Очаквам пълната ти подкрепа, Робин.
Не беше нужно да казва „Или друго“.
– Да, чичо Джак.
– По очевидни причини тази стая е забранена, но така или иначе трябва да знаеш правилата.
Той ме хвана за лакътя и ме дръпна към кръга. Чорапите ми се плъзнаха по полираната твърда дървесина, докато се опитвах да спра. Не исках да се приближавам повече.
– Кръгът е бариера. Той е непробиваем за демона, но само за него. – Той направи жест към черния купол. – Ти можеш да преминеш през него съвсем спокойно. Дори няма да го усетиш. Едно подхлъзване…
Ръката му се стегна върху ръката ми, после ме бутна към крехката сребърна линия. Ужасен дъх завладя дробовете ми и аз се отдръпнах назад, въпреки че бях на няколко крачки от нея.
Той се засмя.
– Така че не се приближавай. Само един пръст над тази линия и демонът ще те вкара и ще те разкъса. Не пускай нищо там. Дори една монета може да бъде смъртоносна в ръцете на демон. Той не може да прекара магията си през бариерата, така че гледай да не му даваш оръжия.
Автоматично проверих джобовете на дънките си за дребни пари. Никога не носех дребни пари.
– Ако се опита да привлече вниманието ти или те повика, не слушай. И никога не говори на демона. Ако се покаже, незабавно повикай мен или Клод. – Той се взря в непроницаемата тъмнина. – Не че очаквам да го направи. Най-упоритият демон, който някога съм срещал. Ако не реагира скоро… – Той рязко се фокусира отново върху мен. – Трябва да стоиш далеч от тази стая, разбра ли? Не искам да си сама тук.
– Добре.
– Добре. – След това, в противоречие с думите си, той мина покрай мен и излезе от библиотеката.
Останах на място и се замислих. Отворената врата примамваше, безопасността беше само на няколко крачки, но черничкият купол привлече погледа ми. По гръбнака ми преминаха тръпки. Тук беше толкова студено.
На ръба на сетивата ми прошепна тих звук и аз си поех дъх. В тишината почти чух нещо. Нещо като…
Нисък, хриплив смях изпълзя от тъмнината вътре в кръга.
Кръвта ми се превърна в лед и аз изхвръкнах от библиотеката.
Назад към част 2 Напред към част 4
