ГЛАВА 3
Застанах пред затворената врата и започнах да дишам бавно и контролирано. Това не беше вратата на библиотеката в мазето и от другата страна не чакаха демони, но бях почти толкова нервна.
Дълбоки, обмислени вдишвания. Извиках мислено образа на книгата, която четях: Глава шеста, „Увереност в конфронтацията“. Визуализирах предстоящия разговор и как исках да протече, след което изпънах раменете си назад и изправих гръбнака си, като си придадох един ценен сантиметър допълнителен ръст. Почуках на вратата.
– Кой е? – Изръмжа чичо Джак.
– Робин. – Гласът ми не трепна. Добро начало.
– Тогава влез тук.
Отворих вратата и влязох в кабинета му. Стаята беше като бърлога, а удобният диван в ъгъла приканваше посетителите да седнат, може би да подремнат. Грозните шкафове за документи разваляха елегантността на бюрото от масивно дърво, чийто плот беше покрит с документи. Два кожени стола седяха пред него в очакване на следващите „клиенти“ на чичо Джак.
Докато той блъскаше яростно по клавиатурата, аз се вмъкнах в стаята, но си спомних, че трябва да излъчвам увереност. Направих три дълги крачки до един стол и се настаних на ръба му. Прашната миризма на тонер за принтер се смеси с пикантния му одеколон.
Той продължаваше да пише, а кокалестите му пръсти удряха клавишите. Чаках, като броях в главата си. Когато стигнах до тридесет, прочистих гърлото си.
Той продължи да пише.
– Чичо Джак?
– Какво искаш, Робин?
Преборих се с желанието да се свия. Глава шеста, част трета. „Визуализирай резултатите си. Помни целта си.“
– Искам да обсъдим завещанието на родителите ми.
Изричането на думите раздвижи скръбта ми в нова спирала и ръцете ми се размърдаха срещу бедрата.
Погледът му се насочи към мен, после отново към монитора. Писането му не се забавяше.
– Не обичам да се повтарям, Робин. Тези неща отнемат време. Има адвокати и документи, а застрахователната компания изисква десет формуляра за всяка дреболия.
– Минаха шест месеца. – Плюс три дни, но аз не ги броях. – Не би трябвало да отнема толкова време…
– Не всеки имот се урежда лесно. – Ръцете му се успокоиха и той се завъртя с лице към мен, а плешивата му глава лъсна грубо. – Сигурен съм, че нямаш търпение да получиш наследството си и аз правя всичко възможно това да се случи. Толкова ли е болезнено да живееш тук няколко седмици? Няма да ти взимам наем, нали?
Погледът ми се плъзна към хубавия, безопасен стилаж, който нито ме зяпаше, нито небрежно отхвърляше ранната смърт на родителите ми, но се улових и принудих очите си да се върнат обратно. Да живея тук не беше първият ми избор. Бих предпочела да остана в дома на родителите си, където бях живяла през целия си живот, но като изпълнител на имуществото им чичо Джак го беше продал. Против моето желание. Миналата седмица предадох ключовете на новите му собственици.
– Разбирам, ако има забавяне със застраховката „Живот“ – казах аз – но какво ще стане с вещите им? Оставиха ми няколко реликви, които бих искала да получа от…
– Родителите ти са ти оставили къщата си и всичко в нея – прекъсна ме той. – Всичко, което си наследила, е било в къщата. Не го ли прибра в склада?
Всеки път, когато ме прекъсваше, мислите ми се разпръскваха. Събирах ги обратно. Трябваше да сложа всички мои вещи и тези на родителите ми на съхранение, защото той беше продал къщата ни. И не, не бях получила нищо от продажбата, въпреки че парите бяха мои. Таксите за складиране на мебели и вещи от цяла къща източваха спестяванията ми.
– Говоря за наследствените вещи, които са поставили в специално съоръжение – уточних аз. – Говорих с адвоката по наследството и той каза…
– Говорила си с адвоката? Аз съм изпълнителят. Защо не попита мен?
Защото ме пренебрегна, отхвърли ме и ме прекъсна, ето защо.
– Адвокатът каза, че достъпът до предметите в склада трябва да е лесен и…
– Не е просто, каквото и да ти е казал онзи глупав адвокат. Работя по въпроса, но все още нямам достъп. – Той потупа купчина документи върху бюрото, за да ги оправи. – Имам работа за вършене, Робин. Ще те информирам, когато имам нещо ново.
Отново отпратена. Промърморих за сбогом и бързо излязох в коридора. От дребнаво отмъщение оставих вратата леко открехната. Щеше да му се наложи да стане и да я затвори сам.
О, да, бях толкова лоша. Вижте ме, племенницата бунтарка.
Отвратена от поредния си неуспех да постигна нещо с чичо си, аз се запътих по коридора, окичен с маслени картини и десетметрови прозорци с тежки завеси, после минах покрай салон, официална всекидневна и трапезария… зала. Не стая. „Стая“ беше твърде плебейско, твърде малко и затворено. В трапезарията имаше достатъчно дълга маса, за да побере осемнадесет души.
Чичо Джак не се беше шегувал, че призоваването на демони е „доходоносно“. Тази къща имаше толкова много стаи, че на третия ден все още се губех.
Спрях до един прозорец и се загледах в обширната морава, окъпана в оранжев залез. Въпреки предположенията на чичо ми, не се бях преместила тук, защото имах нужда от място за живеене – макар че имах. Бях тук, защото той не ми беше дал нищо, което трябваше да наследя от родителите си. Парите, въпреки че отчаяно се нуждаех от тях, не бяха основната ми грижа.
Исках наследството, което беше твърде ценно, за да го пазя вкъщи – по-специално един спомен, който означаваше за мен повече от всичко – и щях да остана точно тук, в тази къща, докато не го получа.
Примижах към отражението си в стъклото – сините ми очи се свиха свирепо зад очилата с черни рамки, дългата ми до раменете коса беше дива и тъмна около бледото ми лице, а малката ми уста беше притисната в гневна линия. Защо не можех да погледна чичо Джак по този начин? Вместо това се промъквах около него като уплашена мишка, взирах се в краката си и помръдвах всеки път, когато ме прекъсваше.
Свих рамене и се отправих към кухнята. Оттам се чуха гласове, последвани от весел смях. Ароматът на доматен сос и разтопено сирене стигна до носа ми.
Кухнята на главния готвач доминираше в задния ъгъл на къщата: висок бар за закуска с красиви мраморни плотове контрастираше с чудовищно голям остров от неръждаема стомана с двоен газов котлон, две фурни и масивен аспиратор, който се спускаше от тавана.
Дъщерята на чичо Джак, Амалия, и доведеният му син, Травис, се бяха навели над нещо на котлона, което се задушаваше по начин, по който само вкусната храна може да се задушава. Амалия беше на двайсет години като мен, а Травис беше с няколко години по-голям. Без да подозират за моето пристигане, те разпределяха храната в чиниите, докато Травис се шегуваше за нещо, а Амалия се смееше.
Аз висях неловко, като се чудех какво да правя. Накарах треперенето си от социални контакти да се махне и се осмелих да говоря.
– Здравейте, хора.
Те не реагираха.
Твърде тихо. Опитах отново.
– Здравейте, хора. Какво правите?
Те се обърнаха, държейки чинии, пълни с макарони и гъст червен сос. Сивите очи на Амалия, обточени с тежка очна линия, се присвиха и смехът на лицето ѝ угасна. Тя преметна небрежните си руси вълни през едното си рамо, грабна вилица и излезе от кухнята, без да каже и дума.
Вътрешностите ми изсъхнаха като водорасли, които се сушат на слънце.
Травис прехвърли тежестта си от крак на крак.
– Здравей, Робин. Как върви?
– Добре – промълвих аз. Нищо не беше добре. Всичко беше гадно.
– Направихме паста – каза той след малко. – Остана малко, ако искаш.
– Разбира се – казах на пода.
Мъчително мълчание, после той изнесе чинията си от кухнята. Вдигнах поглед навреме, за да видя как гърбът му изчезва, а тясната му тениска показва мускулестите му ръце и широките рамене.
Стоях сама в кухнята, ядосана и смутена от неспособността си да се държа като социално способно човешко същество, след което се приближих до газовия котлон. Една тенджера и един тиган държаха съвсем малка порция храна. Въздъхнах и загребах порцията с детски размери в чиния. Може би са си помислили, че това е цялата храна, от която се нуждая. Ниските хора не се нуждаели от храна или нещо такова.
Облегнах се на плота и изядох неадекватната си храна, докато мислите ми прескачаха от неуспешния ми опит да се изправя срещу чичо Джак, през изчезналото ми наследство, до тази глупава къща и демона в мазето. Не исках да съм тук.
Исках да съм си вкъщи, сгушена в любимото си кресло за четене със стара книга, да слушам гласовете на родителите си, докато приготвят вечерята в кухнята. Щяхме да седнем заедно на масата, за да се храним, и мама щеше да ми разкаже за тристагодишната книга, която реставрираше за един клиент. Татко щеше да се оплаква от шефа си в банката. Аз щях да им разкажа за работата, която подготвях за урока по римска история.
Загребвайки последната паста, поставих чинията си в мивката и изсуших сълзите си с ризата. Скръбта тежеше на гърдите ми и отчаяно исках нещо познато – но какво в това студено, обширно имение можеше да ми донесе утеха?
Погледът ми се насочи към килера.
Пет минути по-късно бях наредила на острова брашно, масло, бакпулвер, сода за хляб, сол, бяла захар, кафява захар, две яйца, екстракт от ванилия, полусладки шоколадови стърготини и изненадваща находка – голяма торба пекани.
Претърсих шкафовете за купи за смесване, мерителни чаши и прибори и за нула време смесих сухите съставки в купа. Докато работех, притесненията ми изчезнаха. Непознатата кухня нямаше значение. С всяко прецизно измерване и внимателно следвана стъпка се придвижвах назад във времето. Печях в кухнята на родителите си, тествайки нова версия на моята рецепта за шоколадово-пеканкови бисквити.
Кухнята се изпълни с апетитния аромат на разтопен шоколад, а аз подреждах, докато бисквитите се печаха. Когато ги извадих от фурната, с интензивни от топлината центрове и златистокафяви краища, почти чух как майка ми възкликна от удоволствие. Оставих бисквитките да изстинат, довърших почистването и ги подредих в чиния.
До спалните на второто ниво беше дълъг път. Спрях пред вратата на Амалия, упражних се да дишам, след което почуках. Мина миг.
Вратата се отвори и едно сиво око ме погледна.
– Какво искаш?
Вдигнах чинията.
– Направих бисквити. Искаш ли…
– Аз съм на диета.
Вратата се затръшна.
Примигнах бързо, после издишах. На десетина крачки по коридора спрях пред вратата на Травис. Електронна музика пулсираше през дървото. Почуках. Нямаше отговор. Почуках по-силно. Музиката продължи да звучи. Не можех да се накарам да извикам, за да ми обърне внимание. Вероятно и без това беше зает.
Стискайки пълната чиния, продължих по безкрайния коридор и спрях пред трета затворена врата. Не беше нужно да чукам на тази. Вътре имаше легло, което не беше моето, със сиво райе и завивка, която не ми харесваше. Куфарът ми стоеше на пода в гардероба, пълен с чорапи и бельо, а над него на закачалки висяха шест ризи. Десет от любимите ми книги бяха подредени на скрина, единствените, които бях взела със себе си. Останалите ми вещи бяха в склада заедно с вещите на родителите ми.
Взирах се в бисквитите, знаейки какво ще включва вечерта ми: да седя сама на непознатото легло, да чета стари книги и да се опитвам да не плача. Този път можех да плача в огромната си чиния с бисквити. Щеше да ми е тъжно и да ме боли коремът. Допълнително забавление.
Имах нужда от по-добро разсейване. Кога за последен път бях издържала толкова дълго без нова книга за четене? Прекарвах половината от свободното си време в разглеждане на рафтовете на библиотеката в моя колеж – Библиотечните рафтове.
Погледът ми падна на пода, сякаш можех да видя през него. Точно в тази къща имаше библиотека – голяма, частна библиотека, пълна с очарователни книги с кожени подвързии.
Книги… и демон.
Чичо Джак ми беше казал да не влизам в мазето, но дали ме интересуваше какво иска той? Безразсъдна смелост ме връхлетя. Обърнах се на пета и се запътих към стълбите.
Назад към част 3 Напред към част 5
Аххх, ще храним демон с бисквитки 🥰
Няма да са само бисквитки, но ще мълча, че няма да е интересно 🙂
Зилас (от поредичката за Тори), тук е главно вилнеещ герой, който е много… интересен 🙂