ГЛАВА 5
С едно ухо, нагласено за звуци от горния етаж, отчупих капака на пластмасовия контейнер и светнах вътре с фенерчето на телефона си.
Складовото помещение, както и останалата част от къщата, беше толкова голямо, че на практика отекваше, с безкрайни кутии и пластмасови контейнери, прилежно подредени върху прости дървени рафтове. Досега бях открила зимни дрехи и скиорска екипировка, коледни и хелоуински украси – странно, защото до Хелоуин оставаха само няколко седмици, така че защо да не ги сложа? – остарели декори, играчки от детството на Амалия и Травис и три кашона, пълни със същите стари романтични романи, които бях намерила в библиотеката.
Бръкнах в кутийката, пълна с едва носени дамски обувки, след което я върнах на рафта. Седнах на петите си и отметнах бретона си от очите.
Дали се шмугвах в къщата на чичо ми? Да.
Като се има предвид, че чичо Джак беше нелегален призоваващ на демони, моралът явно не го интересуваше. Дори и без този белег на характера, който трябваше да взема предвид, имах повече от достатъчно причини да не му вярвам. Не бях сигурна какво търся, но имаше вероятност чичо Джак вече да е поискал и други части от наследството ми, освен законните ми пари.
Стягайки челюстта си с решителност, изключих фенерчето на телефона си и отворих вратата на складовото помещение. Залата беше тъмна и празна. Измъкнах се и на пръсти прекосих студената твърда дървесина. Когато се изравних с библиотеката, спрях.
Бяха минали два дни от моето… приключение… в библиотеката, а чичо Джак не беше нахлул в стаята ми, за да поиска да разбере как демонът му се е сдобил с прясно изпечени снаряди. Той също така не беше предложил никакви актуализации относно наследството или наследствените ми вещи. Амалия и Травис продължаваха да пренебрегват всеки мой неловък опит за подтикване към разговор. А и адвокатът на имението беше спрял да отговаря на имейлите ми, което означаваше, че чичо Джак го е предупредил да не общува с мен.
Губех надежда, че някога ще получа наследството си. Чичо Джак не играеше честно, но какво можех да направя? Нямах никаква власт и никакви предимства. Вероятно си губех времето. При това положение щеше да се наложи да го съдя, за да получа нещо.
Точно така, да. Наеми адвокат на безценица със стотинките в банковата си сметка и дай богатия си чичо на съд. Това щеше да мине добре.
Вече имах повечето от ценните си сувенири, а парите бяха удобство, не изискване. Някои реликви обаче бяха по-ценни от чек от застрахователната компания и затова бях тук. И защо нямах намерение да се откажа.
Нямаше да си тръгна, докато не получа гримоара на майка ми в ръцете си.
Всички гримоари – ръкописни дневници на магьосници, в които те записват магическите си преживявания – бяха ценни, но този на майка ми беше още по-специален. Предаван от майка на дъщеря в продължение на безброй поколения, той датираше от векове. Гримоарът беше наследство на майка ми – и на семейството ми – и беше мой.
Майка ми го съхраняваше в специално хранилище, за да предпази стареещата хартия от разваляне. Не знаех къде се намира и как да се добера до него, а и се страхувах да го спомена на чичо Джак. Той можеше да не знае, че съществува – или че го искам – и ако го предупредя, гримоара можеше да изчезне завинаги. Щеше да го продаде на търг за допълнителни пари или да го завещае на собствената си дъщеря вместо на мен.
Таймерът на телефона ми изпиука. Отдалечих се набързо от вратата на библиотеката и тръгнах нагоре по стълбите.
Светлините в кухнята вече бяха запалени, когато влязох. Кати стоеше до мивката, а розовата престилка беше вързана върху роклята ѝ с флорален десен, докато търкаше чиниите. Черните ѝ ботуши потропваха по пода при всяко движение на краката ѝ.
Спрях до плота, объркана. Стойката за охлаждане беше изчезнала. Не, не изчезна. Забелязах я в стелажа за отцеждане до мивката със сапунена вода.
– Лельо Кати? Премести ли мъфините ми?
Тя ми се усмихна с прекалено червените си устни.
– Ти ли ги направи?
Кой друг би ги направил?
– Да, аз…
– Травис е алергичен към фъстъци. Нали ти казах? Изхвърлих мъфините.
Устата ми увисна.
– Ти ги изхвърли? Но…
– Това, че Травис има алергия, не означава, че…
– В тях нямаше фъстъци! – Прекъснах язвително.
– Имаше ядки отгоре.
– Фъстъци! Възкликнах, ръцете ми се свиха около подгъва на пуловера ми и го стиснаха. – Това бяха тиквени мъфини с пълнеж от сметана и сирене и канелено-карамелен стрийзъл.
– О. – Тя сви рамене. – Не съм разбрала. Не можеш да бъдеш твърде сигурна при алергия към фъстъци.
– Можеше да ме попиташ!
Очите ѝ с черни линии се присвиха.
– Не ми говори с този тон, млада дамо.
Вгледах се в покритото ѝ с фон дьо тен лице, в пухкавите ѝ бузи, които трепереха над широките ѝ рамене, после погледът ми падна на пода. Излязох от кухнята.
По-рано този следобед се бях запътила към магазина, за да взема съставки. Преди вечеря бях приготвила пълнежа от сметана и сирене, за да може да се втвърди във фризера, а след това направих тестото и стрейзъла, когато кухнята отново беше свободна. Това, че използвах печенето като алиби, докато претърсвах къщата, не означаваше, че съм положила минимални усилия за тази задача. Мъфините бяха излезли от фурната перфектни. Ароматът на тиква все още се носеше в коридора.
Очите ми бяха облени в сълзи. Мразех тази къща и всички в нея.
Претърсих склада в мазето. Гаражите – и двата. Свободните спални. Всички килери в къщата, с изключение на тези в стаите на чичо Джак, Амалия и Травис. Нямаше къде другаде да търся доказателства за лъжите на чичо Джак или за вещите на родителите ми.
Е, имаше кабинета на чичо Джак, но той винаги беше там и аз не бях достатъчно смела, за да рискувам да ме хване. Библиотеката обаче… Ако чичо Джак по някакъв начин се беше добрал до гримоара на майка ми, библиотеката щеше да е идеалното място за съхраняване или скриване на книгата. Да, това беше голям шанс, но какво друго можех да направя?
Примижах към вратата на библиотеката, на метър пред носа ми. Не бях се връщала от инцидента с хвърлянето на бисквитките.
При напомнянето вдигнах хартиената кърпа, която държах. Върху нея бяха подредени половин дузина тъмнокафяви бисквити, чиито хрупкави повърхности бяха апетитно напукани, за да разкрият пухкавата, подобна на торта вътрешност, примесена с парченца шоколад. Върховете им бяха поръсени с бяла морска сол.
Когато бях стресирана, прекалявах с двете си любими хобита – четенето и печенето. Отхапах една бисквита и почти изстенах. Перфектно. Разтопена, шоколадова, сладка и богата, с лек привкус на сол. Абсолютно съвършенство.
Подсилена от захарта, открехнах вратата на библиотеката и надникнах вътре. Изоставена. Джак и партньорът му Клод обикновено посещаваха библиотеката следобед, а сега беше почти девет часа. Запалих осветлението, след което зачаках, загледана в черния купол, където се криеше демонът, прегръщащ бисквитките. Дали беше запазил някоя трошаща се ракета за неизбежното ми завръщане?
Изглежда не, защото нищо не се случи. Извървях дългия път из стаята до диваните, поставих яденето си на крайната масичка – тази, която беше най-отдалечена от кръга – и огледах стаята. Вече бях минала покрай рафтовете, но не бях търсила гримоари.
Като държах под око мастиления купол, започнах с раздела за магията. Изваждах всяка книга, проверявах я и я връщах обратно. Бавна работа, но не исках да пропусна нищо. Винаги жадният книжен червей в мен записваше всяко заглавие, съставяйки толкова дълъг списък за четене, че ще ми отнеме цялата година, за да го завърша.
Нещо изтрака на пода.
Вдигнах ръка, за да придвижа „История на келтското друидство“ на рафта, и замръзнах, а сетивата ми се протегнаха към призоваващия кръг на четири метра зад мен. Още едно меко потракване – тяло, което променя позицията си, крайници, които се допират до пода.
В ушите ми настъпи тишина. След минута гръбнакът ми се отпусна и аз освободих дъха, който бях задържала.
– Hh’ainun.
Задъхах се, опитах да изкрещя, и се задавих със слюнка. Започнах да се одтеглям назад, но осъзнах, че кръгът е точно зад мен, и докато се гърчех на място, келтският друид изпадна от ръката ми и ръба ме удари в челото. Дебелият том падна на пода и се приземи със силен трясък.
Задъхвайки се и хълцайки, със сълзящи очи, аз се завъртях и притиснах гърба си към рафта с книги. Черният купол се очертаваше твърде близо. Отблъснах сълзите си, носът ми пулсираше, а коленете ми трепереха. Очилата ми висяха криво на едното ухо.
– Hh’ainun. – Тихият, ръмжащ глас се разнесе из черния купол. – Ще отговориш ли на един въпрос?
Паниката изпищя несвързано в ушите ми. Крайниците ми бяха изтръпнали и не можех да си спомня как да изтичам към вратата. Демонът говореше. Говореше. На мен. Беше… ме помолил да…
– А?
Демонът не отговори. Може би не знаеше какво означава „а“.
Преглъщайки, аз се приближих до рафта с книги, докато не се отдалечих на безопасно разстояние от кръга, след което направих колеблива крачка към вратата. Трябваше да си тръгна. Чичо Джак беше много ясен – ако демонът проговори, незабавно да доведа него или Клод. Независимо дали ще съобщя за поведението на демона, или не, трябва да се махна от библиотеката.
И все пак…
От мастиленото небитие на кръга ми бе проговорило същество от друг свят. Наречете ме луда, но ми се искаше да чуя какво има да ми каже. То се намираше в кръга. То не можеше да ме достигне, не можеше да ме нарани.
Пулсът гърмеше в ушите ми, аз се върнах назад към дивана и паднах върху хладната кожа, облекчена, че слабите ми колене не са се поддали. Оправих очилата си, като си поех дълбоко въздух. Вдишвам, издишвам. Бях добре. Бях в безопасност.
– Защо трябва да отговарям на въпрос? – Прошепнах предпазливо. После, тъй като вече се бях качила на лудия влак, добавих: – Ти хвърли бисквита по мен.
– Ти първа я хвърли по мен.
Загледах се в черния купол, въпреки че нямаше какво да видя. Това беше… вярно, предполагах.
– Какъв е въпросът ти?
Дълга пауза, сякаш съществото преценяваше думите си.
Веждите ми се смръщиха. Английският му беше със силен акцент, но част от питането му изобщо не беше на английски.
– Хвърлих… какво?
– В… виш… магията.
Магията? Хвърли в … о.
– Имаш предвид кръга за призоваване? Питаш какво хвърлих по теб? – Луд смях бълбукаше в гърлото ми, но го преглътнах. – Бисквитите. Хвърлих бисквити.
– Това е… храна?
– Да. – Примигнах озадачена. – Ти изяде ли ги?
Мълчание. Това означаваше ли… да? Нямах представа как да тълкувам липсата на отговор. Кой знаеше какво означава дългото мълчание в разговора с демоните?
О, Боже. Разговарях с демон. Бях луда. Бях си загубила ума. Лудост, предизвикана от стреса. Това трябваше да е то.
Вратата ме повика, но се чувствах привързана на място. Не страхът придържаше дупето ми към кожената възглавница, а обутите ми в чорапи крака – към дървения под. В мен се беше събудило ново чувство.
Моят архивраг: любопитството.
Един до болка познат глас промълви в паметта ми.
– „О, Робин“ – засмя се майка ми, докато превързваше одрасканите ми колене. Бях се качила на едно дърво, за да погледна в птичето гнездо, след като бях прочела как врабчетата се грижат за малките си, но бях паднала по пътя надолу. – „Любопитно и импулсивно – това е променлива комбинация. Не трябва да забравяш да обмисляш решенията си.“
Мислех, че съм научила този урок преди години, но дори когато си казвах, че трябва да си тръгна, тихият глас на демона подхранваше жаждата ми за знания, а думите му бяха оцветени с чужд акцент – гласните бяха остри и ясни, а съгласните – тежки и дълбоки. Малко гърлен немски и арабски, и малко гръцки.
Стотици въпроси се трупаха в главата ми. Къде и как демонът беше научил английски? Защо ми говореше? Какво се опитваше да договори чичо Джак и защо демонът не отговаряше?
Или, още по-добре, откъде беше дошъл демонът? Какво беше да те призоват на Земята? Какъв живот е водил преди това?
Никога не говори с демона. Макар че предупреждението на чичо Джак беше лесно за отхвърляне, не смятах да забравя най-важния урок на родителите ми: Стой далеч от магията. Но любопитството ми изгаряше, а и наистина, какво лошо имаше?
– Хм, демон? – Започнах несигурна.
Мълчание.
– Слушаш ли?
Нищо.
– Алооо? Демон?
Нито звук.
Разочарована, се свлякох на дивана. Демонът беше задал единствения си въпрос и не прояви повече желание да общува. Е, ако не искаше да отговаря на въпросите ми, щях да си набавя информацията сама. Наведох се напред и измъкнах „Наръчник на призоваващия“ изпод масичката за кафе. Докато се настанявах по гръб, си спомних за чакащата ме закуска.
Отхапвайки шоколадова хапка, отворих книгата на трета глава, „Ритуали за призоваване“, но уводът беше болезнено сух. Жадувайки за нещо толкова интригуващо като гласа на демона, започнах да прелиствам страниците.
Глава дванадесета, „Преговори и демонична психика“. Прочетох първата страница.
„Дълбоко неморално и порочно“. Определението за зло е подходящо описание на демоничната психика и трябва да бъде на преден план в съзнанието на призоваващия по време на преговорите за договор. Демонът няма понятие от морал или почтеност – макар че може да имитира тези качества, за да манипулира призователя.
Помнете, че крайната цел на демона винаги е вашата смърт.
Дебатът за присъщата истинност е занимавал общността на призоваващите в продължение на векове, но все още не е доказано, че демоните не са способни да лъжат. По-безопасно е да се очаква, че демоните ще лъжат, макар че може да избягват откровените лъжи. Не приемайте, че нежеланието на демона да си измисля думи означава, че той не е способен да мами. Вместо това приемете, че демонът е по-хитър и по-манипулативен от вас.
Поради тези и други причини препоръчваме преговорите да бъдат кратки и агресивни. Препоръчителният подход на ППД е описан подробно в тази глава, а в следващите раздели ще разгледаме най-добрите техники за справяне
Текстът прекъсна в долната част на страницата, но аз не я обърнах. Очите ми се задържаха върху увода. Демонът не познава морал или почтеност… Крайната цел на демона винаги е вашата смърт… Вместо това приемете, че демонът е и по-хитър, и по-манипулативен от вас.
– „Все още не е доказано, че демоните са неспособни да лъжат“ – прочетох, проследявайки с пръст линията. – Това е интересно. Защо един демон, който няма понятие за морал, не би могъл да лъже?
Разсеяно отхапвайки поредната бисквитка, прелистих следващата страница. Още от същото – демоните бяха зли и кръвожадни, демоните се радваха на насилието и смъртта, демоните бяха интелигентни и пресметливи, и всички причини, поради които тези качества трябваше да се вземат предвид по време на преговорите.
Веждите ми се смръщиха. Не трябваше да прескачам напред. Все още не знаех какво толкова искаха да договарят призователите.
Прокарах пръст по страницата до нов параграф.
Концепцията, която и демоните, и хората разбират с лекота и на която препоръчаната от нас стратегия за водене на преговори разчита в голяма степен, на концепцията за справедлива размяна. Демонът е по-склонен да се съгласи на договор, който е представен като предаване на демона в замяна на неговия живот. Използването на клаузата за изгонване е ключов елемент от този подход.
– Това е гадна сделка – промълвих аз. – Да се предадеш или да умреш? Слабост.
Вдигнах очилата си нагоре по носа и продължих да чета, но вниманието ми се отклони непокорно към кръга за призоваване.
След това, което бях прочела, би трябвало да се страхувам от демона, но не успях да събера повече от трепетно безпокойство. Може би защото съществото беше скрито в този мрак и не можеше да ме достигне. Колко страшен беше всъщност един глас?
Той не беше чудовище. Беше очарователно любопитство. Още едно птиче гнездо високо на дървото.
Затворих наръчника на „Демоника“ и го поставих под масата, след което взех останалите бисквити и тръгнах по дървения под. Спрях на две дълги крачки от кръга. Сърцето ми заби, точно както с онова отдавнашно дърво, когато бях осъзнала, че клоните са станали опасно тънки.
Вдигнах една бисквитка.
– Това – обявих аз – е двойна шоколадова бисквитка брауни. Вкусна е и ще ти я дам, ако ми отговориш на един въпрос.
Мълчание.
– Аз отговорих на въпроса ти – добавих обвинително.
В стаята настъпи тишина – след това се чу тих, хриплив смях.
– Въпрос, хх’айнун? – Изрева демонът. – Какво искаш да попиташ?
Съмненията се промъкнаха през мен. Това беше лоша идея, но аз продължих.
– Лъжат ли демоните?
– Тц – отвърна той със студено забавление. – Въпрос на Ж’ултис. Задай друг.
Намръщих се.
– Какво означава жу-ул… какво означава тази дума?
– Глупав. Глупав въпрос.
Намръщената ми физиономия се задълбочи в угризения. Преформулирах въпроса.
– Ако е вярно, че демоните не лъжат, защо е така?
Настъпи дълга пауза, но това не беше същата тишина като преди. Кожата ми настръхна, инстинктът ме предупреди, че вниманието на хищника е приковано върху мен.
– Кажи ми истини и лъжи, хх’айнун.
– Какво? – Попитах безучастно.
Демонът не каза нищо, изчаквайки.
Сбърчих вежди и потърсих безобидни неща, които да кажа.
– Преместих се тук преди шест дни. Липсват ми часовете в колежа. Любимият ми клас беше биология. Харесва ми да пека за семейството си.
– Премести се тук – повтори демонът с вихрения си акцент. – Вярно. Липсва ти… колежът – произнесе внимателно, сякаш не познаваше думата, – вярно. Биология… лъжа.
Очите ми се разшириха.
– Семейството ти. – То изтърколи последната дума, сякаш я вкусваше. – Лъжа.
– Не – казах аз. – Това е вярно.
– Лъжа – повтори демонът с увереност.
– Грешиш. Обичам да пека за семейството си.
– Zh’ūltis.
– Току-що ме нарече глупачка ли? – Стиснах челюстта си, после се отпуснах. – Не отговори на въпроса ми.
– Отговорих.
– Не, не отговори. – Погледнах го и си поех дълбоко дъх. – Добре. Както и да е. Ако това е идеята ти за отговор на въпрос, няма да си правя труда да питам повече.
Приближих се до кръга, коленичих и внимателно поставих хартиената кърпа с бисквитите на пода. Държейки тялото си възможно най-далеч, побутнах ъгълчето на хартията по сребърната инкрустация, след което отдръпнах ръката си обратно. Това беше най-близкото доближаване до кръга, което някога бях правила.
От тъмнината се разнесе меко потракване по твърдата дървесина. Хартиената кърпа потрепна, после се плъзна в черния купол.
Ледени остриета на страх ме прорязаха. Изведнъж демонът вече не беше глас – той беше физическо същество. Нещо живо, твърдо и реално, което можеше да придърпа бисквитите в затворническата си килия. Погледът ми се вдигна от пода, където лакомствата бяха изчезнали, към извитата черна стена.
Червена искра в мрака.
Пламъците оживяха и се изстреляха нагоре в гладен пламък. Хвърлих се назад. Когато се приземих на задника си, краткият пламък освети форма в черното – тъмното очертание на раменете, ръба на челюстта, плоскостта на скулата.
Горящите малинови очи уловиха светлината и заблестяха.
Огънят угасна толкова бързо, колкото се беше появил, и куполът отново се изпълни с непроницаем мрак, а демонът се скри в него. Сив пух изхвърча от кръга – пепел. Люспички пепел. Демонът беше изгорил хартиената салфетка.
Пресегнах се по пода, после се изпънах на треперещи крака. Без да кажа нито дума, нито да погледна назад, влязох през вратата и я бутнах зад себе си, като се заклех никога да не се връщам.
Час по-късно, докато лежах в леглото и се опитвах да заспя, виждах само неясните очертания на демона – и онези очи, които светеха като горещи въглени, като магма, изригваща от сърцето на вулкан. Осъзнах две неща.
Първо, демонът беше отговорил на въпроса ми, макар и косвено. Бях попитала защо демоните не лъжат, а съществото ми беше показало причината: то лесно можеше да разпознае измислиците сред моите прости твърдения. Ако всички демони имаха подобна способност, лъжата беше безполезно начинание.
Второ, демонът не беше сгрешил за последната ми „истина“. Обичам да пека за семейството си… Някога това беше истина, но семейството ми беше мъртво. Печенето днес беше утеха и мъчение в едно, а удовлетворението, което ми носеше, беше пропито с мъка.
Дори и това демонът някак си беше открил и аз дълго се гърчих под одеялата, преди да изпадна в безпомощна дрямка.
Назад към част 5 Напред към част 7
