ГЛАВА 9
Застанала до прозореца, сякаш се наслаждавах на гледката, слушах как гласовете на чичо Джак и Клод се оттеглят по коридора. Бяха се отправили към мазето за ежедневния си опит да преговарят с мълчаливия демон. Изчаках една минута, за да се уверя, че няма да се върнат, след което на пръсти се спуснах по коридора до кабинета на чичо Джак и се вмъкнах вътре.
Разузнавателна мисия, първа стъпка: завършена. Бях проникнала в щаба на врага, точно като магьосницата Селестина Перуджа от „Изследване на митичните престъпления през XX век“ – леко четиво, което ми хареса преди няколко седмици. Странна ли бях, че се възхищавах на прочута крадла на митични артефакти? Тя просто беше толкова твърда и компетентна.
Прегледах големите шкафове с документи, като си представих, че съм Селестина, която набелязва следващия си обир. Претърсването на шкафовете щеше да отнеме твърде много време; по-добре да ги оставя засега. Заобиколих бюрото на чичо Джак и паднах на стола му. Документите покриваха бюрото на небрежни купчини и аз бързо ги претърсих.
През двата дни, откакто Зилас ме беше прогонил от погледа си, не се бях връщала в библиотеката. Трябваше да го направя. Исках да продължа да чета „Наръчник на призоваващия“ и не биваше да позволя на един темпераментен демон, който не можеше да напусне кръга си, да ме спре. Но да се срещна с него отново…
Освен това приоритетът ми беше гримоара на майка ми.
Пресякох пликове, формуляри, разпечатки, счетоводни документи, разписки и лепящи се листчета с надраскани напомняния. Къде би потърсил ценности един професионален крадец? Ръцете ми нерешително трептяха по бюрото и се ругаех за колебанието си. Селестина не би си губила времето. Само най-добрият от най-добрите би могъл успешно да открадне Плащеницата на Валдурна от ужасяващия майстор на тъмните изкуства, известен като Ксорс Друид.
Отворих чекмеджетата на бюрото. Основни канцеларски материали в най-горното. Във второто имаше пликове, марки и счупен телбод. Последното чекмедже беше пълно с папки. Отворих една от тях и открих формуляр с логото на полицията.
Хм. Магиполицията стриктно спазваше законите, които пазеха магията в тайна и митиците в безопасност, и не обичаше, когато хората, ама нали знаете, фалшифицираха важни документи. Прелистих няколко формуляра, после ги сгънах и ги пъхнах в джоба си.
Сега какво? Завъртях компютърната мишка и мониторът се оживи, искайки парола. Замислих се за миг, после написах „admin“ и натиснах Enter. Не. Написах „admin1“ и отново натиснах Enter. Екранът мигна до работния плот.
Това беше лесно. Технологичните динозаври като чичо Джак не си напрягаха мозъците да се тревожат за сигурността на паролите. Отворих входящата му поща и сканирах темите и изпращачите. Далеч в края на списъка едно име изскочи пред мен – моето име. „RE: Робин Пейдж“, изпратено от Клод Мерсие – бизнес партньор на чичо Джак. Кликнах върху имейла.
Джак, разбирам притесненията ти, но ако това е толкова голям проблем, трябваше да откажеш да я оставиш да остане при теб. Съмнявам се, че тя така или иначе ще ти помогне с превода. Ако я привлечеш, нещата може да се объркат.
Клод
Превъртях надолу, но под съобщението нямаше верига от предишни имейли. Върнах се към входящата поща, потърсих „Клод Мерсие“ и се появи кратък списък – твърде кратък. Чичо Джак или беше архивирал, или беше изтрил имейлите на Клод. Освен този за мен, всички останали съдържаха прикачени файлове. Кликнах върху най-старото, съобщение отпреди четири месеца.
ето я страницата… мисля, че това е дванадесетата къща?? колкото по-бързо извадиш името от нея, толкова по-скоро ще можем да започнем. това е големият ни пробив.
Дж.
Разплаках се от ужасната граматика на чичо ми. Отговорът на Клод беше точно над нея.
Джак, защо изпращаш това по електронната поща? Не разбираш ли колко може да струва тази страница? Електронната поща не е сигурна! Нито един компютър не е сигурен! Изтрий тези имейли и сканиранията. Ще ти донеса превода лично. Бъди по-съвестен по отношение на сигурността.
Клод
Превъртях надолу до прикачения файл – JPG – и щракнах два пъти върху него. На екрана се отвори изображение: сканиране, показващо една страница от много стара книга, хартията беше пожълтяла, а мастилото – избледняло. По нея бяха изписани на ръка старогръцки букви, но не това ме накара да се наведе към монитора, а очите ми се разшириха.
В текста бяха вмъкнати илюстрации с въглен. В горния ъгъл имаше странен символ, а в долната половина – скица на човек отпред и отзад. Илюстрираният човек носеше лека броня, минимално количество плат и имаше дълга, тънка опашка, която завършваше с две бодли.
Това беше рисунка на Зилас. Или, ако не той, подобен демон. Дали така чичо Джак и Клод бяха призовали демон, който според тях никога преди не беше призоваван? Дали бяха превели тази страница и бяха научили ново име – името на Зилас от рода?
В коридора отвън се чуха стъпки. Задъхана, аз се смъкнах от стола и влязох в тъмната пролука под бюрото.
Вратата се отвори. Обувките зашляпаха по твърдата дървесина, после чекмеджето на шкафа за документи се плъзна. Дали човекът беше забелязал монитора, или беше обърнат достатъчно далеч към стената, за да скрие, че екранът е буден? Едва дишайки, държах ръцете си на устата, докато непознатият посетител претърсваше папките. Трябваше да запазя хладнокръвие, както Селестина, когато беше изнесла „Плащеницата“ от Съветския съюз.
Смутих се от абсурдността на сравнението. Това едва ли беше толкова ужасяващо, колкото всичко, което Селестина беше направила.
Чекмеджето на шкафа се затвори с трясък, което ме накара да подскоча. Стъпките се отдръпнаха и вратата се затръшна. Когато всичко отново замлъкна, се измъкнах и грабнах мишката. Няколко бързи щраквания и принтерът се оживи. Една страница се плъзна през машината.
Изчистих търсенето си и затворих входящата поща, след което заключих компютъра. С разпечатка в ръка излязох от офиса и се върнах на втория етаж. Едва когато се върнах в спалнята си, си поех въздух.
Мисията е изпълнена. В известен смисъл. Поне се бях измъкнала безопасно от вражеската територия. Селестина също, но десетилетие след като беше продала Плащеницата на британската гилдия, отмъстителният друид Ксорс я беше проследил и убил. Може би трябва да избирам по-добри модели за подражание.
Изгладих откраднатата разпечатка и се загледах в образа на Зилас. Тази страница идваше от една антикварна книга, която чичо Джак беше сканирал и изпратил на Клод преди четири месеца.
Родителите ми бяха починали преди шест месеца.
Затворих очи, борейки се с тежката болест, която се надигаше в стомаха ми. Ако призоваването е било в семейството ми и ако майка ми е пазила важни подробности за призоваването от чичо Джак, има вероятност гримоарът да е свързан с Демоника. А два месеца след смъртта на родителите ми чичо Джак изведнъж се сдоби с две нови, редки имена на демони.
Изглежда, че чичо Джак вече е имал гримоара на майка ми. Имал го е от месеци.
Ярост, отчаяние и болезнено предателство свиха гърлото ми. Чичо Джак ме беше подмамил още от самото начало. Той знаеше какво искам и никога нямаше да ми позволи да го получа.
Борейки се за самообладание, огледах спалнята. Погледът ми попадна на скрина, където бяха подредени книгите ми. Преместих историята на бронзовата епоха настрана и взех един износен учебник: Пълният сборник с арканични трикове. Страниците бяха маркирани с ярки стикери, ъглите бяха изтрити, а кафявият пръстен на корицата вечно ми се подиграваше, че съм поставила чаша горещ шоколад върху нея.
Подарък за четиринадесетия ми рожден ден.
– „Това – беше казала майка ми, след като го отворих с възторжено въздишане – е цялата магия, от която някога ще имаш нужда.“
Споменът за нейния глас засилваше мъката и съмненията ми. Отворих книгата на страница с голяма руна, нарисувана с пунктирни линии. Руните бяха най-основната форма на магьосничеството на Аркана и един параграф от текста описваше предназначението, силата, произношението и правилния метод за изготвяне на тази руна.
Измъкнах един лист хартия от задната част на учебника, потърсих перо и бързо, но с малки букви нарисувах руната. Вдигнах хартията нагоре и прошепнах:
– Лус.
Руната пламна в бяло. Светеше двадесет секунди, след което избледня.
Със замах на перото и кратко заклинание бях създала магия. Толкова просто. Толкова лесно. Не всички Аркани бяха лесни. Всъщност повечето от тях бяха болезнено сложни. Знаех това, защото от четиринадесетия си рожден ден нататък бях прочела всяка книга за магията, която ми попадна в ръцете. Но въпреки годините, прекарани в изучаване на магията, никога не я бях използвала.
Стой далеч от магията и тя ще стои далеч от теб. Родителите ми бяха издълбали това правило в душата ми, бяха засилили страха от силата на магията отново и отново.
Но защо? Ако семейството ни включваше дълъг род магьосници, посветени на призоваването на демони, защо родителите ми се страхуваха от магията? Ако не искаше да има нищо общо с призоваването, защо майка ми пазеше и защитаваше гримоара?
Единствената ми претенция за слава беше, че съм най-големият и тъп ботаник, който съм срещала, но въпреки всичкото ми четене, учене и увлечение, не знаех нищо. Нямах представа защо родителите ми се страхуваха от магията. Дали семейството ми е било род от призоваващи. Как изобщо работи призоваването – освен че сега педантично разбирах нюансите на ритуалите за призоваване. Дори не знаех какъв договор иска да сключи чичо Джак и защо Зилас е твърдо против.
Знанието е сила, а аз имах нужда от повече от него. Имах нужда от „Наръчник на призоваващия“ от библиотеката.
Сложих разпечатката от гримоара върху описанието на леките кантрипи, после извадих от джоба си откраднатите формуляри на МПД и ги поставих отгоре, покривайки избледнялата скица на двойника на Зилас. Затворих учебника по кантрип, документите бяха скрити вътре и го подредих при другите си книги.
След едно бързо и безшумно преминаване през къщата влязох в библиотеката, като оставих осветлението на най-ниската степен. Ебони изпълваше кръга за призоваване, в него нямаше нищо друго освен тишина, а мекият тропот на обутите ми в чорапи крака беше неудобно силен. Зилас не проговори, докато пресичах към зоната за сядане, но задната част на врата ми настръхна, предупреждавайки, че хищник ме наблюдава – ловува ме.
Извадих „Наръчник на призоваващия“ изпод масичката за кафе, след което казах твърдо:
– Усещам, че ме наблюдаваш, Зилас. Не съм тук, за да ти досаждам. Просто искам да проуча нещо.
Докато се връщах към вратата, ниският му глас се изплъзна от кръга.
– Какво проучваш?
Трябваше да продължа да вървя. Трябваше да отида направо в стаята си с наградата си. Вместо това се върнах до мастиления купол и протегнах книгата в отговор.
Тъмнината се завихри, после избледня. Зилас седеше в центъра на кръга и изглеждаше отегчен.
– Книга?
– Книга за демоните. – Приклекнах, така че да сме на нивото на очите си, и почуках по корицата. – Научавам как работят призоваването и договорите.
Той ме прецени, а ъгълчетата на устата му се свиха от подозрение.
Спуснах книгата, за да се вгледам по-внимателно в него. Очите му вече не бяха това, което бих нарекла малинови – бяха тъмночервени, като изстиващ въглен, в който е останала само нотка топлина. Гледаше ме с неприязън, но ръмжащата му ярост беше изчезнала. Изглеждаше… уморен.
– Хм – прошепнах несигурно аз. – Добре ли си…?
Един мускул на бузата му потрепна, потисната реакция на въпроса ми. Той отвори уста, за да отговори, но погледът му се стрелна покрай мен към вратата и тъмнината се разнесе из кръга. Изправих се на крака и се завъртях.
Чичо Джак и Клод влязоха в библиотеката.
– … няма да чакаме още дълго – казваше чичо Джак. Той махна с ръка върху ключа и светлините в стаята се разпалиха. – Но не би трябвало…
Той и Клод ме забелязаха едновременно. Стисках книгата „Демоника“, а мозъкът ми беше замръзнал от паника.
– Робин? – Излая Чичо Джак. – Какво правиш тук? Казах ти да стоиш навън!
Бледите очи на Клод се преместиха от виновното ми лице към черния купол.
– Говорила ли си с демона?
– Не! – Задъхах се. – Аз… аз… просто исках да взема една книга назаем.
Почервенялото лице на чичо Джак се приближи до мен. Той изтръгна книгата от ръцете ми. Когато я отвори, за да прочете заглавната страница, очите му се изцъклиха.
– Какво правиш с това? Чела ли си нещо от нея?
– Н-не. Взех я едва преди минута…
Пръстите му се сключиха около ръката ми със злобна сила. Той ме повлече през стаята, като по пътя си избута „Наръчник на призоваващия“ към Клод, и ме запрати към стълбите. Спънах се и едва не паднах.
– Живееш под моя покрив – изръмжа той, а на челото му пулсираше вена. – Няма да търпя никакви лъжи. Слизала ли си тук преди?
– Не – прошепнах, загледана в краката си, докато свивах ръце. – Не и откакто ми показа кръга за призоваване. Исках да науча повече за Демоника, затова слязох долу само за да… само за да…
Той отново ме хвана за горната част на ръката.
– Не е нужно да знаеш нищо за Демоника. Нима родителите ти не са го забранили? Не влизай в мазето, Робин. – Ръката му се стегна, пръстите се впиха в плътта ми и по бузите ми се разляха сълзи. – Ако те хвана отново тук долу, ще те изритам от къщата си на мига. Разбираш ли?
– Да – изтръпнах.
В момента, в който ме пусна, се запътих към стълбите. Чорапите ми се хлъзнаха и аз се подхлъзнах напред, удряйки коляното си в едно стъпало. Белите дробове, парализирани от болка, чух Клод да казва от библиотеката:
– Предупредих те за нея.
Изправих се и побягнах. Не спрях, докато не стигнах до стаята си и не затръшнах вратата след себе си.
Назад към част 9 Напред към част 11
