ГЛАВА 11
Зилас оцеля на следващия ден.
Все още не се бях промъкнала до библиотеката, но не беше нужно да го виждам, за да знам, че все още рита. Застанала до кухненския плот, потиснах горчиво доволна усмивка, когато виковете на чичо Джак се разнесоха из коридора.
– Как? – Изръмжа той. – Как това нещо все още ни се противопоставя? Би трябвало да е в полукома! Как поддържа тъмнината в кръга? Ние дори не сме го виждали!
Спокойният глас на Клод му отговори твърде тихо, за да мога да различа думите.
– Знам това! – Изръмжа чичо ми. – Трябва да се счупи скоро!
– О, млъкни, татко – изпъшка Травис. – Всички сме разочаровани.
– Говори ми още веднъж и ще ти счупя челюстта – изръмжа чичо Джак. – Ти си чирак и ако някога искаш да получиш демонично име от мен, ще започнеш да се държиш като такъв.
Разпространи се тягостна тишина.
– Имаме нужда от почивка – реши Клод. – Да излезем да хапнем нещо.
Чичо Джак измърмори и гласовете им се отдалечиха. Напрегнах ушите си и минута по-късно входната врата се отвори и затвори с трясък.
Погледнах надолу към бялата си чаша. Парещото какао я изпълваше докрай, а аз бях допълнила тъмната течност с парченце бита сметана. Стискайки топлата чаша в ръце, се измъкнах от кухнята и се спуснах по стълбите към мазето.
Запалих осветлението в библиотеката, прекосих до черния купол и коленичих.
– Зилас?
Тъмнината изчезна от кръга. Лежеше настрани, с глава, подпряна на една ръка, и изглеждаше по-удобно, отколкото миналия път – но очите му отново бяха черни.
– Пайлас.
– Как мина днешният ден?
Той ме погледна уморено.
– Те са по-пощадни от преди.
– Какво означава това?
Веждите му се смръщиха и той затвори очи, сякаш се мъчеше да преведе думата.
– Досадно. Те са досадни.
Поколебах се, взирайки се в парещата чаша, после я вдигнах.
– Аз… донесох това. Не е нужно да я пиеш, ако не искаш, но е гореща.
Той изпусна дълъг дъх, след което се напъна в седнало положение, а металната броня на долните му крака изстърга пода. Поставих чашата върху сребърната инкрустация, като дръжката стърчеше в кръга, и той я вдигна. Очите му се присвиха, докато подканяше битата сметана с един пръст, карайки я да се люлее в горещата течност.
Може би с битата сметана бях прекалила.
Той наклони чашата обратно, изпи съдържанието като шот, след което постави чашата върху инкрустацията. Измъкнах я от кръга и я оставих настрана.
– Какво искаш? – Попита той, все още с изтощен вид.
– Какво имаш предвид?
Той хвърли ръка към чашата.
– За това.
– Не ми трябва нищо.
В гласа му се промъкна ръмжене.
– Попитай.
– Но…
За него явно беше важно да не приема благотворителност от мен. Ако това го накара да се почувства по-добре… Опитах се да измисля лесен въпрос. Той ме наблюдаваше как мисля, а светлините на аплика осветяваха едната му скула и страничната част на челюстта, но хвърляха дълбоки сенки върху тъмните му очи.
– Искам да те докосна. – Изрекох това, без да се замислям, и веднага съжалих.
Лицето му се изкриви.
– Да ме докоснеш?
Бузите ми се зачервиха.
– Само… само ръката ти или… – прекъснах се и ми отне миг, за да възвърна самообладание. – В този кръг ти си като… видение или сън. Искам да те докосна, за да мога да почувствам, че наистина си там.
Той ме гледаше така, сякаш ми беше израснала втора глава.
– Добре.
Пулсът ми се ускори. Опасно, опасно. Беше твърде рисковано, но все пак… исках да го направя. Докосването му щеше да го направи реален по начин, по който да го видя и да чуя гласа му не можеше.
Приближих се, докато коленете ми се оказаха на шест сантиметра от инкрустацията.
– Постави ръката си срещу преградата.
Той притисна дясната си длан към невидимия купол и трептенията се разпространиха навън като вълнички на езеро. Сърцето ми се качи в гърлото, където продължи да бие бясно. Преглътнах го и вдигнах ръката си. Ръката ми трепереше. Колебаех се, тялото ми беше толкова напрегнато, че ме болеше.
Докоснах два пръста до дланта на ръката му.
Кожата му беше смущаващо хладна. Предпазливо плъзнах върховете на пръстите си до центъра на дланта му и натиснах, усещайки как живата плът се подава. Докато проследявах показалеца му до върха, в мен се разрасна удивление, което изтласка страха ми настрана.
Проследих линията на палеца му, след което предпазливо свих пръст, за да усетя костеливото кокалче под първия му пръст. Гърбът на ръката му беше твърд и стегнат, кожата му се различаваше от всичко, което бях усещала досега – по-твърда, с по-малка гъвкавост и разтегливост от човешката, но мека и гладка.
На върха на всеки пръст имаше тъмен нокът, чието извито връхче се опираше до върха на пръста му. Не беше остър като бръснач и изглеждаше твърде къс, за да бъде опасен, но това не намали тръпката в центъра ми.
С бариерата, която пулсираше като течна светлина, разтворих пръсти и притиснах дланта си към неговата, малката ми ръка се смали още повече, тънките ми пръсти бяха толкова крехки в сравнение с него, светлата ми кожа беше бяла на фона на червеникавокафявия му тон.
Вдигнах широко отворените си от страхопочитание очи към тъмните му. Той ме гледаше, изражението му беше нечетливо.
Това се случи в един миг.
Той отдръпна ръката си назад – и тъй като бях притиснала дланта си към неговата, ръката ми също се раздвижи, потъвайки напред. Тя пресече тази невидима линия и силните пръсти, които бях проследила, се сключиха плътно около моите.
Адреналинът заля тялото ми. Паниката изпищя в главата ми, но не можех да помръдна. Замръзнала като заек в зъбите на вълк, аз го гледах с ужас.
Той държеше пръстите ми в здрава хватка, после дръпна.
Бях се оплакала от очевидната му слабост – но той не беше слаб. Не и в сравнение с моята жалка сила. Заключих крайниците си, но коленете ми се плъзнаха по пода. Китката ми пресече невидимата линия, после предмишницата, после лакътя.
Сълзи заляха бузите ми. Защо бях толкова глупава? Защо се бях приближила толкова близо? Защо се бях поставила в обсега му? Той щеше да ме завлече и да ме разкъса – перфектният финал на дългото му заточение. Най-вълнуващото изпращане на един демон – убийството на безпомощно човешко момиче.
Другата му ръка обхвана китката ми. Очаквах да ме издърпа до края в кръга. Очаквах да се впие в плътта ми, да впие хищническите си зъби в гърлото ми и да го изтръгне.
Вместо това той обърна ръката ми и притисна два пръста към дланта ми.
Между един удар на чук и следващия треперещото ми сърце заплашваше да спре.
Той разгледа дланта ми, а след това и всеки пръст. Прокара възглавничката на пръста си по нокътя на палеца ми, усещайки текстурата му, след което прокара нокът към него, за да провери здравината му. Усети неравностите по кокалчетата на пръстите ми, после погали гърба на ръката ми.
Треперех силно, едва дишах, не разбирах.
Той притисна кожата ми, главата му се наклони, докато дърпаше. Болеше, но аз мълчах. Избута ръкава ми нагоре, изучи вътрешната част на китката ми, после леко проследи сенките на вените под бледата ми кожа. Главата му се наклони и ноздрите му се разшириха, докато вдишваше аромата ми. Вдиша отново и облиза ускорения ми пулс. Езикът му беше по-топъл от хладната му кожа.
Черните му, гладни, умиращи очи се вдигнаха към моите.
После затегна хватката си и ме завлече в кръга.
Парализата ми се разпадна. Задъхах се диво и затърсих да се оправя на гладката твърда дървена настилка, но той ме пренесе лесно през нея. Свих се навътре, инстинктът ме накара да се свия в защитна топка, преди да успее да нанесе удар.
Той дръпна ръката ми, като ме изправи, а другата му ръка хвана челюстта ми. Принуждавайки ме да вдигна глава, той се наведе, а лицето му изпълни замъгленото ми зрение. Дъхът ми изхвръкна от дробовете ми твърде бързо и главата ми се завъртя.
От гърлото му се изтръгна нисък, хриптящ смях, дъхът му се размаза по обляните ми в сълзи бузи и той прошепна:
– На какво прилича кръвта ти, пайлас?
Крайниците ми се превърнаха в течност. Едно ридание разтърси торса ми.
Главата му се вдигна и погледът му се насочи към вратата на библиотеката. За краткото време, в което вниманието му се отклони от мен, ръката му върху китката ми се отпусна.
Със сила, която не знаех, че притежавам, се отдръпнах назад и се измъкнах от кръга. Задникът ми се удари в пода, когато в купола настъпи мрак и демонът изчезна от погледа ми. Отблъснах се от сребърната линия.
– Робин?
Тръгнах към вратата. Травис стоеше на прага и зяпаше.
Изтръгнах още един плач и треперейки твърде силно, за да се изправя, се избутах на колене, за да изпълзя настрани. Травис се втурна през стаята, коленичи до мен и докосна рамото ми.
– Робин, добре ли си? Наранена ли си?
Поклатих глава. Гласът ми ме беше напуснал, когато Зилас ме хвана за ръката, и все още не можех да го намеря.
– Демонът ли те хвана? Защо се приближи толкова близо?
Поех си треперещ дъх.
– Аз… – Думата беше пестеливо хриптене. – Не съм…
Той сложи ръка на кръста ми и ме издърпа на крака. Не можех да се подпирам, адреналинът беше превърнал мускулите ми в треперещо желе. Той ме подпря на страната си.
– Татко спомена, че си слязла тук, за да вземеш една книга – промълви Травис, докато разглеждаше черния купол. – Робин… демонът те подмами, нали? Подмами те да се приближиш толкова близо.
Долната ми устна потрепери. Навеждайки глава, избутах очилата си над очите и избърсах лицето си с ръкав, за да скрия унинието си.
– Говореше ли ти? Какво каза? – Гласът му се изостри от спешност и аз се отдръпнах от него. Той стегна ръката си около мен. – Това не е твоя вина. Не си знаела. Демоните могат да бъдат много манипулативни.
Кимнах изтръпнало, загледана в краката си, докато треперенето утихна.
Той ме повлече към вратата.
– Хайде. Да те измъкнем оттук, преди татко да се върне.
Наложи се да вдигна глава.
– Няма да му кажеш?
– Не, няма да кажа нито на татко, нито на Клод, но… Робин, ако демонът е говорил, трябва да знам какво е казал.
Студени тръпки ме пронизаха. Как можех да му кажа нещо за разговорите си със Зилас? Не че ме интересуваше да защитя демона – вече не, но не исках да се уличавам. Травис очакваше отговора ми с нетърпение.
– Чух… шепот – измислих аз. – Приближих се, за да се опитам да чуя, но думите… не бяха на разбираем език за мен.
Стиснал устни, Травис ме поведе нагоре по стълбите.
– Демонът би трябвало да може да говори английски. Първото нещо, което направихме, беше езиковият обред. – След като ме погледна безучастно, той добави: – Поредица от заклинания, които предават на демона основите на нашия език. Без него преговорите биха били невъзможни.
Така че това беше начинът, по който Зилас знаеше английски.
– Може би е така? – Преразгледах набързо. – Не успях да чуя.
– Хм. – Той ме заведе до стаята ми. На вратата се усмихна вяло. – Имаш късмет, че си се измъкнала цяла.
Толкова, толкова голям късмет. Късмет, че Травис е слязъл, когато го е направил. Късмет, че Зилас се беше поколебал и той беше отпуснал хватката си. Късмет, че бях реагирала достатъчно бързо, за да избягам.
– Но – добави той – колко пъти си била в библиотеката? Опитвал ли се е демонът да привлече вниманието ти преди? Случвало ли ти се е…
– Не – прекъснах аз, твърде разтреперана, за да бъда учтива. – Това беше единственият път. Благодаря за помощта.
Отблъсквайки светкавицата на смущението от грубостта си, затворих вратата пред него. Слаба и студена, отидох дървено до леглото си и седнах на ръба му, загледана в стената.
Зилас беше демон. Беше гладен, умираше, беше изолиран и вече десет седмици беше в мъчителен затвор. Оставаха му ден-два живот – а аз се бях предложила на сребърен поднос. Бях му дала шанс да ме вземе и той се възползва от него. Не биваше да очаквам нещо различно.
Той беше демон. Беше се подчинил на природата си. Дълбоко неморален и порочен… подходящо описание на демоничната психика.
Знаех това. Разбирах го.
Но все пак се чувствах предадена.
Най-вече се чувствах като най-голямата глупчка на планетата. Кървящо сърце, както беше казала Амалия. Мислех си, че по своя демоничен начин Зилас вижда в мен съюзник или поне странен, досаден съратник в самотния си затвор.
Толкова невероятно наивно.
Свлякох се на леглото си, изтощена и изцедена. Когато клепачите ми натежаха, вдигнах ръката си и се загледах в нея, спомняйки си за ноктестите пръсти на Зилас, които се плъзгаха толкова внимателно по нежната ми кожа.
Как изглежда кръвта ти, Пайлас?
Потръпвайки, се претърколих по лице и се надявах, жестоко, егоистично, че Зилас няма да преживее нощта. Ако умреше преди сутринта, никога повече нямаше да ми се налага да мисля за него.
Назад към част 11 Напред към част 13
