ГЛАВА 12
Когато на вратата ми се почука, затворих книгата за самопомощ, която четях с надеждата да се науча да не бъда импулсивен, наивен идиот. Засега не ми помагаше.
Почукването се чу отново и аз седнах в леглото си.
– Да?
Вратата ми се отвори. Травис вкара главата си.
– Здравей.
Топлина нахлу в бузите ми и аз тайно плъзнах одеялата нагоре. Не носех сутиен под потника си.
– Какво става?
– Просто искам да те проверя. – Той се пресегна към леглото ми. Не можах да разбера дали го направи нарочно, но той бутна вратата достатъчно силно, че тя се затвори с трясък след него. Кацна в подножието на леглото ми и ми се усмихна. – Как се чувстваш след тази уплаха? Спа ли добре?
– Доста добре – промълвих аз. След адреналиновото изтощение можеше да се случи това. Не споменах, че се бях събудила в 6:30 сутринта от кошмар, включващ Зилас, кръга и кървавата ми смърт. Оттогава четях в леглото, страхувайки се да заспя отново.
– Това е добре. – Той прочисти гърлото си. – Докато съм тук… исках да се извиня. Амалия ми каза, че не си призоваваща, чирак или нещо подобно. Съжалявам, че повярвах на глупостите на татко и те оставих настрана толкова дълго време.
– Всичко е наред – казах на одеялото си, без да мога да срещна очите му.
– Искам да те компенсирам. – Усмивката му се върна. – Останалата част от семейството отива на среща по обяд, но аз съм на служба за наблюдение на демони. Трябва да остана в къщата, така че защо да не излезем навън?
Примигнах към него, объркана.
– Хм… разбира се.
– Готино. Обзалагам се, че ще има филм на ужасите – вярваш ли, че Хелоуин е утре? Месец, мина. – Той скочи. – Имам няколко задачи за вършене, но ще се прибера вкъщи около един часа.
– Добре.
Той се измъкна и затвори вратата, оставяйки ме да примигвам в тревожно недоумение. Защо Травис изведнъж поиска да се видим? Дали това беше уловка, за да ме разпита за „срещата ми с демон“ снощи?
Измъкнах се от леглото, влязох в банята и пуснах душа. Надявах се, че горещата вода ще ме отпусне, но през цялото време планирах различни прикрития и увъртания, в случай че Травис ме разпитва за Зилас. Може би трябва да се преструвам на грипава?
Изсуших косата си така, че да виси права и спретната около сърцевидното ми лице, а краищата ѝ да се подават на раменете ми, след което отидох до кухнята и си направих малка закуска от плодове и кисело мляко. Хранех се на бара за закуска, а книгата ми за самопомощ беше подпряна пред мен, но вниманието ми беше напълно разклатено.
Кати влизаше и излизаше, заета с подготовката за екскурзията си. Амалия мина веднъж, обичайните ѝ дънки и прекалено голям суитчър бяха заменени от секси рокля с жартиери, чийто подгъв до средата на бедрото разкриваше дългите ѝ крака. Косата ѝ беше усукана в елегантен кок.
– Къде отиваш? – Попитах я, докато тя се движеше в противоположната посока.
Тя се отклони от пътя, идвайки да проучи храната ми.
– Годишното общо събрание на нашата гилдия. Това е добър момент за създаване на контакти, иначе татко не би отишъл, докато демонът е толкова близо до разпадане.
ППД изискваше всички митици, дори и тези, които не практикуват активно магия, да бъдат регистрирани в гилдия. Това беше важна част от системата за контрол, баланс и отчетност, която криеше митиците и магията от обществото, но можеше да бъде и досадна.
Като открадна парче ябълка от чинията ми, Амалия добави:
– Татко мрази да оставя Травис да гледа нещата.
– Защо?
– Защото това е Травис – изрече тя с безпомощно завъртане на очи. – Ще се видим по-късно, Робин.
– Забавлявай се.
Тя се засмя саркастично, но ме дари с почти приятелска усмивка, докато се измъкваше от кухнята на четиринайсетсантиметрови токчета.
Няколко минути по-късно шумът от напускането на семейството утихна. Изплакнах чиниите си и ги оставих в мивката, след което продължих да чета книгата си за самопомощ в спалнята си. Не беше изненадващо, че „10 безотказни причини да не се доверяваш на адски въплъщения на злото“ не беше глава. Нуждаех се от книга, специфична за хора с хронична, животозастрашаваща любознателност.
Мислите от снощи се промъкнаха във фокуса ми, но аз ги потиснах. Нямаше да дам на Зилас нито минута от времето си, нито от вниманието си. Измъкнах чифт слушалки, пуснах музика и продължих да чета.
Един час дойде, без да забележа. След двайсет минути захвърлих книгата си на леглото и се отправих към главното ниво. Семейната стая беше празна, затова се свих на кожения диван и избрах дистанционното. След като разбрах как да включа осемдесет-инчовия телевизор с плосък екран, в продължение на четвърт час претърсвах каналите, като тревогата ми нарастваше с всяка минута. Може би Травис беше забравил. Трябва ли да се върна на горния етаж? Или още по-добре, да използвам това време, за да потърся в къщата гримоара на майка ми?
Вратата се затръшна. Стъпките се разнесоха и Травис влезе в стаята, изглеждайки разтревожен.
– Съжалявам, Робин! – Каза той задъхано. – Забавих се.
– Всичко е наред.
– Трябва да проверя как е демонът. – Той ми махна с ръка. – Хайде.
Примигнах.
– А?
– Ела с мен. Няма да отнеме много време.
– Ех. – Свих се в дивана. – Предпочитам да не го правя.
Той се усмихна окуражително.
– Ще бъдеш в пълна безопасност. Хубаво е да се изправиш пред страховете си.
Поколебах се, обсъждайки дали категоричният отказ ще изглежда подозрителен. Той протегна ръка в знак на предложение, краката му бяха стъпили така, сякаш възнамеряваше да чака там цял следобед. Без да знам какво друго да правя, неохотно станах от дивана и оправих бялата си тениска.
– Атака момиче! Знаех, че си твърда. – Той хвана ръката ми, въпреки че не му я бях предложила. – Да приключим с това.
Той ме издърпа през стаята. Погледнах ръката си в неговата, а стомахът ми се сви от притеснение. Защо инстинктите ми крещяха да избягам?
Когато Травис стигна до стълбите и започна да слиза по тях, дърпайки ме здраво, си казах, че всичко ще бъде наред. Ако се опита да ме разпита за снощи, ще си тръгна. Той нямаше да ме спре да си тръгна… нали?
Стигнахме до коридора в дъното и очите ми се стрелнаха към отворената врата на библиотеката. Светлината се разливаше по твърдата дървесина. Травис просто трябваше да провери какво става с демона. Кръгът щеше да е изпълнен с непроницаем мрак, както винаги, и ние щяхме да …
Защо светлините вече бяха включени?
Този тревожен въпрос едва бе проникнал в мислите ми, преди Травис да ме дръпне към библиотеката. Погледът ми премина през черния купол и подиума пред него, после се спря на тримата души, които ни чакаха.
Разпознах двама от тях: ниския, рязък Карлсон и огромния му мълчалив спътник, когото бях нарекла Хълк. Клиентите на чичо Джак, онези, които чакаха да купят договор със „Зилас“. Третият мъж беше висок, но не набит, с военна подстрижка и мускулести ръце, показвани от тясната му тениска.
Краката ми се вкорениха в пода. Травис се обърна и се усмихна. Това не беше топла усмивка. Изведнъж се усъмних дали някога е била топла.
Той преметна ръка през раменете ми и ме повлече напред.
– Хайде, Робин, не се срамувай.
Тримата мъже ме оцениха със студена пресметливост.
– Това е тя? – Избухна нетърпеливо Карлсон.
– Да. – Травис ме накара да застана пред мъжете като модел на изложба. – Това е единственият човек, с когото демонът е разговарял. Примамил я е достатъчно близо, за да я хване.
– И тя е оцеляла? – Попита категорично третият мъж.
– Моето пристигане сигурно е изплашило демона. Тя изпадна от кръга в пълна истерия.
Застанах безмълвна. Каквото и да се случваше, то беше лошо. Трябваше да се измъкна оттук, но Травис държеше раменете ми, а тримата мъже блокираха бягството ми.
– Тя чирак ли е? – Изръмжа Карлсон.
– Не. Не знае и грам за демоните. Тя е спяща.
Спящ – митичен, който не практикува магия. Това не беше ласкателен термин.
Карлсон измърмори, после пристъпи към мен.
– Добре, момиче. Не обичам да губя време, затова ще направя това бързо. Искаме този демон да проговори, а ти си човекът, с когото той иска да говори, така че ще ни помогнеш, ясно?
– Той не говори с мен – започнах аз. – Аз…
Ръката на Карлсон проблясна и в главата ми избухна болка. Паднах обратно към Травис, а в гърлото ми заседна писък. Бузата ми пулсираше жестоко.
Карлсон спусна ръката си.
– Не ти ли казах току-що, че мразя да губя време?
– Ей – изръмжа Травис, докато ми помагаше да се изправя. – Няма нужда да я удряш.
– Аз ще реша това. Дръж си устата затворена и остави възрастните да се справят с това. – Той скръсти ръце. – А сега накарай демона да говори.
Треперех, умът ми се въртеше в отчаяно търсене на изход. Травис ме обърна и ме насочи към кръга, като спря на метър от него. Загледах се в черната тъмнина.
– Говори с него, Робин – каза Травис, после добави мърморейки: – Това не върви така, както очаквах.
– Защо ме доведе тук? – Изсъсках.
– Защото съм доведеният син. Татко никога няма да ми даде име на демон, затова ми трябват пари, за да си купя такова. – Той загреба с ръка през косата си. – Виж, можем да си помогнем един на друг, добре? Амалия ми каза, че баща ѝ трупа наследството ти. Мога да ти помогна с това. След като получа бонуса по договора от тези момчета, мога да наема адвокат. Каквото ти трябва.
Извих врат, за да го погледна. Той отвърна на погледа ми, сериозен, но и уплашен. Дали това беше ужас от предателството на баща му, или страх от новите му бизнес партньори?
– Започвай! – Заповяда Карлсон.
Травис си пое рязко дъх.
– Моля те, Робин.
Имах ли избор? Прочистих гърлото си.
– Е, демон? Би ли казал нещо… моля те?
Мълчание. Разбира се. Защо Зилас би отговорил? Вероятно не се беше забавлявал толкова, откакто го бяха призовали.
– Демоне, ако искаш да говориш с мен, ще ти дам… ъъъ… нещо… по твое желание. – Изчаках миг, а погледите на тримата мъже се впиваха в гърба ми. Бузата ми пулсираше предупредително. – Не ти остава много време. Това е последният ти шанс да получиш нещо, което искаш.
Отново игнорирана.
– Демонът не е глупав – казах през рамо, отчаяно желаейки някой да ме разбере. – Той знае какво правиш. Няма да говори, докато си тук и слушаш.
Травис погледна въпросително към тримата мъже.
– Това е идиотщина – каза новият мъж с ръмжащ глас. – Демонът не иска да говори с момичето. Той се опитва да я вкара в кръга. Той иска кръв, а не разговор.
Карлсон потърка челюстта си.
– Справедлива забележка. Тогава нека видим дали ще успеем да изкушим звяра.
Той направи жест към Хълк и мъжът се запъти към мен и Травис. Опитах се да се отдръпна, но Травис ме спря – кръгът беше точно зад нас. Хълк се стовари върху мен и дебелите му ръце хванаха горната част на ръцете ми. Завъртя ме с лице към кръга, а пръстите му разраниха кожата ми.
– Ей, ей! – Възкликна Травис. – Какво правиш…
– Казах ти да мълчиш – прекъсна го Карлсон. – Винс, поеми.
Третият мъж тръгна напред и спря до мен. Извих се срещу хватката на Хълк, задъхана от ужас. Исках да им изкрещя да ме пуснат, но не можех да говоря. Защо бях толкова плаха? Толкова безпомощна?
– Демон – каза Винс на кръга. – Ти искаш това момиче. Покажи се и можеш да се пазариш за нея.
– Какво? – Изрече Травис и се изчерви. – Не можеш…
– Планираше ли да я оставиш да си тръгне оттук и да разкаже на баща ти как си отишъл зад гърба му, за да откраднеш демона му? – Попита Карлсон пренебрежително.
– Ще ѝ платя, за да си мълчи…
Карлсон се ухили, сякаш Травис беше безнадеждно наивен.
– Махай се от пътя или ще те отстраним – и сделката ни е приключена.
Травис затвори устата си. Погледнах го умолително, но той се отмести, с присвити очи.
– Е, демоне? – Побутна ме Винс. – Искаш ли да се пазарим за момичето?
Мълчание в кръга. Мракът не се промени.
– Може би не мисли, че си сериозен – предположи Карлсон.
Мърморейки, Винс се приближи и хвана китката ми. Докато Хълк ме държеше неподвижно, Винс изпъна ръката ми. В ръката му проблясваше сребро, но аз не разбирах какво виждам. Нож? Откъде беше взел нож? Какво възнамеряваше да прави с…
Осемсантиметровото острие трепна нагоре. Гледах как преминава през вътрешната част на предмишницата ми, точно под лакътя. Почувствах как стоманата с острието на бръснач разрязва плътта ми. Видях как по кожата ми се разцъфтява ярка кръв.
След това болката ме удари и аз изкрещях.
Ръцете на Хълк се затегнаха, докато се гърчех. Винс притисна плоската част на ножа си към ръката ми, покривайки я с капеща кръв, след което я мушна в кръга. Червените капки изчезнаха в тъмнината и се разпръснаха по заобикалящата ги твърда дървесина.
– Опитай, демоне – каза Винс, като държеше ръката ми така, че кървавият разрез да се вижда напълно. – Можеш да вземеш и останалото. Само се покажи.
Кръвта се стичаше по ръката ми. Треперех силно, задъхвайки се за въздух.
– Пусни ме – изпъшках. – Пусни ме!
Подобно на Зилас, те ме игнорираха. Травис гледаше във всички посоки, но не и в моята, с прегърбени рамене и смачкано от нерешителност лице. Или може би с примирение.
– Моля те – проплаках, докато кръвта ми капеше непрекъснато на пода. – Моля те, пусни ме.
– Демон – обади се Винс. – Времето ти изтича. Или по-скоро нейното. Ако искаш да е свежа и ритаща, отговори ми сега.
Как можеха да говорят така за мен? Как можеха да ме хвърлят на демона като парче месо? Бяха толкова зли, колкото и съществото в кръга. Толкова безсърдечни. Също толкова чудовищни.
– Травис, помогни ми – помолих през сълзи. – Не им позволявай да направят това!
Винс стисна китката ми. Отново вдигна окървавения нож.
– Не! – Изкрещях, като се блъсках в ръцете, които ме държаха. – Демонът никога няма да говори с теб! Той никога няма да го направи! Пуснете ме. Просто ме пусни!
Винс отново прокара ножа по ръката ми.
Писъкът ми разби тъпанчетата на ушите ми. Потече кръв. Щях да умра. Те щяха да ме убият. Щях да изкървя, докато всички ме гледаха – тримата мъже, Травис и Зилас.
Не трябваше да идвам на това място. Не трябваше да говоря със Зилас. Родителите ми ме бяха предупредили: стой далеч от магията.
Адреналинът се вдигна през мен и аз свих цялото си тяло в силен спазъм. Ръцете на Хълк се изплъзнаха. Освободих се и се хвърлих настрани. Чорапите ми се плъзнаха по твърдата дървесина и аз се хванах за подиума, за да балансирам. Когато той се преобърна, от него се откъсна тежък стон, а плоска сребърна висулка се плъзна по твърдата дървесина.
Профучах покрай падащите предмети към вратата – и ръцете ми сграбчиха пуловера. Те ме издърпаха назад. Завъртяха ме. Студеното лице на Винс се размаза в погледа ми и ножът се стрелна нагоре за трети път.
Хълк ме хвърли на земята. Ударих се на пода, дъхът ми беше изтръгнат от дробовете. Плоската висулка от подиума попадна под ръката ми, студената верижка се заплете в пръстите ми. Зрението ми се размъти от сълзи, паника и лек шок. Вече не ме болеше. Това вероятно беше лош знак.
– Последен шанс, демоне. Имаш около десет минути, докато тя изкърви. Ние ще изчакаме.
Лежах на пода, треперех, бях слаба. Слаба по толкова много начини. Безполезна. Жалка. Твърде безсилна за този свят на магията. Каква е ползата от знанието? Как щеше да ме спаси изучаването на книги?
Кръвта се натрупа под ръката ми, а бясното ми сърце я изпомпваше от нарязаните ми вени. Зилас искаше да види кръвта ми. Желанието му се беше сбъднало.
Зад мен Карлсон и приближените му шушукаха, докато чакаха, разговаряйки като джентълмени на парти с коктейли в ръка. Травис се беше оттеглил и се беше запътил към вратата.
Пред мен, на метър от него, сребърната инкрустация на кръга блестеше слабо. Вдигнах поглед към тъмнината вътре.
И погледнах в черните очи на Зилас.
Назад към част 12 Напред към част 14
