ГЛАВА 13
Вгледах се в обсидиановите очи на демона.
Едва на два метра от мен Зилас се беше приседнал на ръба на кръга. Тъмнината вътре се въртеше и завихряше, разкривайки формата му в слаби проблясъци и проблясъци на червеникаво-кафеникава кожа. Бариерата пулсираше, когато той се притисна към нея, а тъмният му поглед бе вперен в лицето ми.
Зад мен Карлсон каза нещо и двамата му сътрудници се засмяха. Те се засмяха. Твърде заети да разговарят, те не забелязаха, че сенчестата форма на Зилас е толкова близо, натискайки бариерата, напрягайки се да ме достигне.
Кръвожадността се търкулна от демона. Можех да усетя вкуса ѝ във въздуха, толкова силен, колкото и медния привкус на кръвта ми. Приклекнал в затвора си, той мълчаливо, похотливо ме гледаше как умирам от сантиметри разстояние. Ако беше проговорил, ако беше казал нещо на мъжете, можеше ли да спаси живота ми? Дали изобщо е искал да го направи?
Чудовище пред мен. Три различни чудовища зад мен. Умирах и едно от тях щеше да бъде моят палач. Но кой?
Карлсон и останалите разменяха живота ми за договор с демон. Но дали кръвта ми беше достатъчна, за да сломи решимостта на Зилас? Щеше ли да остане мълчалив и скрит, докато умирам пред него, или щеше да се предаде, за да може сам да отнеме живота ми?
Ръката ми трепереше, докато плъзгах ръката си по твърдата дървесина, оставяйки след себе си петно от кръв. Бариерата се размърда още по-силно, когато Зилас я притисна. Разговорът зад гърба ми затихна.
Върховете на пръстите ми докоснаха сребърната инкрустация.
– Какво прави тя? Спрете я!
Стъпките избухнаха, вибрирайки на пода, докато мъжете се втурваха към мен. Ръцете ме хванаха за глезените, за да ме откъснат от кръга. Черните очи на Зилас се впиха в моите.
Нямаше да дам на тези гадове шанс да спечелят. Щях да им се смея, докато умирам.
Прокарах пръсти през бариерата, а човешката ми плът премина без усилие в затвора на Зилас. Ръката му се вкопчи в китката ми, студена и стоманена. Погледът му ме задържаше, без да се поколебае.
Той ме вкара в кръга.
Силата му изтръгна краката ми от хватката на ръцете на мъжете. Полетях в адската нощ вътре в купола, погледът ми потъмня, студеният въздух ме връхлетя. Носът ми се изпълни с миризми – земна кожа, метален привкус и нещо опушено и ароматно, почти като хикория.
Свлякох се на земята, а крайниците ми се размазаха. Някакъв предмет издрънча, звукът на метал, който се удари в пода. Мозъкът ми определи ориентацията на тялото ми – наполовина седнало, наполовина свлечено, нещо подпираше гърба ми, твърдост на страната ми.
Ръката на Зилас подпираше гърба ми. Гърдите на Зилас бяха притиснати към страната ми.
Хладната му ръка се сключи около нарязаната ми ръка и я стисна. Болката се разпали горещо и дълбоко. От мен се изтръгна ридание.
– Зилас – изхлипах аз, молейки се някъде в демоничната му психика да намери частица милост. – Моля те, убий ме бързо.
– Това ли искаш, Пайлас? – Хрипливият му шепот се разнесе по бузата ми. Лицето му беше близо, но не можех да видя нищо в мразовития мрак. Извън кръга мъжките гласове бръмчаха гневно, думите се разпиляваха в ушите ми.
– Направих каквото можах, за да ти помогна – промълвих. – Моля те, не ме карай да страдам.
– Какво искаш?
Ръката ми гореше, пламтеше от агония, а аз не разбирах въпроса му. Разпадащото ми се самообладание се предаде.
– Не искам да умра – изхлипах, треперех и се задъхвах.
Ръката му се стисна по-силно и ново мъчение премина в каскада през нервите ми.
– Какво искаш от мен?
Не можех да мисля. Не знаех. Една нужда, един първичен порив доминираше в съзнанието ми – оцеляване. Исках да живея. Исках да продължа да дишам. Исках да живея и…
И… какво?
Исках ли да избягам от този кръг? Исках ли да се изправя отново пред тези мъже? Исках ли да оцелея, само за да се изправя пред яростта на чичо Джак? Исках ли да не успея да получа гримоара, да проваля родителите си?
Сълзи заляха бузите ми. Това, което наистина исках, беше съюзник. Не исках повече да се боря сама, да се бия сама, без никой да е на моя страна, без никой да е зад гърба ми. Никой да не застане пред мен и да ме закриля, както някога са правили родителите ми.
– Пайлас. – Шепотът му изискваше отговор.
– Защити ме.
Не стигнах до тези думи. Те просто излязоха от устата ми, извикани от неговото искане.
Дъхът му разхлаждаше сълзите по бузите ми.
– Какво ще ми дадеш?
Главата ми се завъртя. Не знаех дали се взирах в безформения мрак, или очите ми бяха затворени. Сърцето ми гърмеше с нарастващо отчаяние.
Той ме чакаше и през непреодолимата болка и страх ми идваше на ум само едно нещо.
– Бисквитки. Вече ти направих бисквитки.
– Бисквитки? – Ръката му ме придърпа по-близо и устата му се притисна до ухото ми, а шепнещата му заповед разтърси костите ми. – Обещай ми душата си, Пайлас.
Душата ми? Подът се изтърколи и се наклони под мен.
– Не… не мога да ти дам…
– Предпочиташ ли да умреш?
– Аз… но не мога…
– Имам нужда от душата ти, Пайлас.
– Но аз имам нужда от душата си – настоявах дебело, едва сдържано, но сигурна в едно: душата ми, каквато и да е тя и дали изобщо имам такава, не беше нещо, което щях да дам на някого.
През зъбите му се процеди рязко издишване. Изглеждаше, че виси на нещо, тялото му беше сковано, а мощните му ръце ме посиняваха от напрежението в хватката му. Докато секундите се изнизваха, дробовете ми натежаваха в плитки издишвания, а крайниците ми изтръпваха от нарастващия студ.
– Добре – изръмжа той яростно. – Приемам.
Пулсът ми заби в ушите. Какво прие?
Той освободи ръката ми и гореща кръв заля кожата ми. Хлъзгавите му пръсти натиснаха нещо плоско и кръгло в слабата ми хватка, после ръката му се сключи върху моята, притискайки студения диск между дланите ни. Придърпвайки ме силно към страната си, той вдигна преплетените ни ръце.
– Сега го запечатай. – Хрипливият му глас изпълни главата ми като сенките, които ни заобикаляха. – „Enpedēra vīsh nā.“
Бях извън обсега на мисълта или решението, но устата ми се раздвижи, езикът ми образуваше чуждите думи без моите указания.
– „Enpedēra vīsh nā.“
Когато последният звук напусна устните ми, избухна нова болка – изгаряща агония в дланта ми. Твърдият диск избухна с наситена пурпурна светлина, изтласквайки сенките назад. Пръстите на Зилас, преплетени през моите, стискаха здраво, като ми пречеха да пусна нажежения метал. Огънят се разкъса по ръката ми и се впи в гърдите ми, изтръгвайки писък от гърлото ми.
– Какво беше това? – Поиска глас извън кръга, който звучеше далечно. – Видяхте ли тази светлина?
– Демонът я убива и презарежда магията си – изплю друг глас. – Сега ще трябва да изчакаме да отслабне отново.
Светлината угасна и изгарящата топлина в ръката ми изчезна. Пръстите на Зилас се разтвориха и аз изтръгнах ръката си, прибирайки я към гърдите си, докато треперех.
– Сега, Пайлас – промълви той в ухото ми. – Имам нужда от сила. Колко топлина можеш да отделиш?
– Топлина? – Замълчах.
– Не много – промълви той, докато хладните му пръсти докосваха основата на гърлото ми.
Кожата ми изтръпна – тогава студът ме удари като вълна от арктически океан. Топлината се изсмука от тялото ми и аз се свих в отчаян опит да се измъкна. Той улови размахващите ми се ръце – и ръцете му бяха по-топли от студената ми кожа.
Багряните му очи светеха в тъмнината.
Зилас се изправи, като ме повлече със себе си. Всичко се завъртя и аз не знаех къде е подът. Ръката му докосна косата ми, после нещо се удари в гърдите ми с дрънченето на метална верига. Сгърчен под ниския купол, той придърпа гърба ми към торса си, ръцете му обгърнаха средата ми, за да подкрепят треперещите ми крака. Металната пластина, която защитаваше сърцето му, се впи в гръбнака ми.
– Изправи се, Пайлас – издиша той в ухото ми. – Всичко, което трябва да направиш, е да напуснеш кръга. Останалото ще го направя аз.
Разтреперих се силно, бях хипотермична, анемична, дезориентирана.
– Да напусна?
– Да. – Ръцете му стиснаха кръста ми. – Готова ли си?
Не. Не, не бях…
С вихрушка мракът в купола се разтвори. Светлината облъчи очите ми и ме заслепи наполовина.
Придържана от Зилас, аз се изправих пред падналия подиум, чийто под бе опръскан с моята кръв. Отвъд него Карлсон, Хълк и Винс бяха замръзнали от внезапната ми поява. Травис седеше до рафта с книги до вратата, прегърбен над свитите си колене. Устата му беше отворена.
Зилас ме изхвърли от кръга.
Докато летях напред, заедно с мен прескачаха ивици червена светлина, които се стрелкаха по цялото ми тяло и се събираха в гърдите ми. Прехвърлих се през сребърната линия и се ударих в пода от другата страна, просната с лице надолу.
Исках да лежа там и да умра, но не и когато тримата чудовищни мъже ме гледаха. Трепереща, подпрях ръце на пода. Докато се изтласквах, плоският метален диск се люлееше от веригата на врата ми.
Зад мен кръгът за призоваване беше празен. Главата ми забуча от тъпо объркване. Как може да е празен? Къде беше Зилас?
От медальона на врата ми избухна пурпурна светлина като бликаща течност. Тя се удари в пода и се изсипа нагоре, сякаш запълваше невидима форма – форма с формата на човек. Разпалвайки се ярко, светлината се разпръсна, за да разкрие фигура на нейно място.
Зилас застана пред мен с лице към тримата мъже.
Извън кръга. Той беше извън кръга.
Вдигна ръцете си настрани от тялото и сви пръсти. Късите му нокти се разгънаха и удвоиха дължината си, докато не се издължиха доста над върховете на пръстите му.
– Ааа – въздъхна, изръмжа и хрипливият му глас се плъзна из тихата стая. – Чувствам се добре да се движа отново.
Ужасът пулсира в библиотеката.
– Развързан е! – Изръмжа Карлсон. – Извикайте демоните си!
Винс и Хълк издърпаха сребърни висулки изпод ризите си. По метала разцъфна пурпурно сияние.
Опашката на Зилас се размърда, а после скочи. Бързо. Червеникаво петно. Той се издигна над подиума, направи пружинираща крачка и се приземи до Хълк. Ръката му избликна, обхвана медальона на мъжа и го откъсна. Дискът отскочи по пода.
Зилас се завъртя зад Хълк. Мъжът се хвърли напред, а от гърба му бликна кръв в искряща вълна. Зилас се завъртя от другата страна на мъжа, ноктите му отново проблеснаха. Докато падаше, гърлото на Хълк изчезна, заменено от бликаща кръв. Мъжът се срина.
Три секунди. Три секунди бяха нужни на Зилас, за да го убие.
– Бягай! – Изръмжа Винс.
Бягай, помислих си смътно. Аз също трябва да бягам. Зрението ми се замъгли на ярки вълнички. Болката ме прониза и осъзнах, че ръцете ми са издъхнали; бях се свлякла на пода. Този път не се опитах да се изправя. Температурата се беше понижила, стаята беше толкова студена, че по пода искреше слана, която танцуваше в избледняващото ми зрение. Мъжете крещяха. Писъци. Стъпки, гръмотевични удари в пода.
Звуците също се размиваха, смесваха се, докато не чух нищо друго освен бучащата кръв в ушите ми. Тялото ми беше изтръпнало. Треперех ли? Треперех ли? Все още ли дишах?
– Не умирай, Пайлас.
Бях легнала по гръб.
Една ръка беше притисната към гърдите ми и в мен се вливаше топлина.
Друга ръка натискаше кървящата ми ръка в пода, а по кожата ми се процеждаше сила. Клепачите ми трептяха.
Зилас беше приклекнал над мен. Багряна светлина обля дясната му ръка и пропълзя по гърдите ми, потъвайки в тялото ми като вода в пясък. Под другата му ръка, тази, която мачкаше ръката ми, на пода светеше широк два фута червен кръг, чиято вътрешност беше изпълнена с променящи се руни.
В края на полезрението ми, отвъд падналия подиум, Хълк лежеше с лице надолу в локва кръв. Винс се беше свлякъл разкрачен до счупен рафт за книги, заобиколен от разпръснати кожени томове, а главата му беше неестествено опряна на рамото му. Мъртвите му очи се взираха в празния кръг за призоваване.
Червената магия пламна около мен. Концентрацията стегна лицето му, Зилас промърмори бързо, думите се лееха в ритъма на заклинание. Силата се спусна по ръката му и заля заклинанието. Светлинна магия се събра в кървящите ми рани.
Очите му, блестящи от силата, се спряха на моите. После изрече последна команда, електрическа топлина експлодира в заклинанието му и спираща сърцето агония разцепи ръката ми.
Назад към част 13 Напред към часр 15
