ГЛАВА 16
– Трябва да тръгнем на запад – казах бързо. – Към центъра на града.
– Няма да се връщам пеша – изръмжа Амалия. Тя посочи светеща оранжева табела, чийто текст беше частично закрит от едно храсталачно дърво. – Виж, точно там има Мотел. Ще си вземем стая за през нощта, а утре ще си намерим по-добро място.
Примижах към видимия през клоните на дървото надпис „ТЕЛ“. Забързахме нагоре по тротоара, промушихме се под най-ниските клони на дървото и спряхме. Куфарът ми се търкулна в задната част на крака ми.
– Стрипиз … тел – прочетох, отблъсната от неоновото очертание на жълт задник под буквите. Над отворената врата на клуба светна крушка и от нея се проточи танцов ритъм. Пушачите се скупчиха около входа в мъгливи облаци.
Амалия прокле под носа си.
– Стриптийз клуб, уф.
– Здравейте, хубави дами – обади се на вратата мъж с огромна стойка. – Влизате ли вътре?
– Яж пишки – изсумтя Амалия.
Друг мъж изсвири.
– Имам една петарда тук, момчета.
Мъжките погледи изгориха кожата ми. Посетителите на клуба имаха подмолно, непочтено излъчване и не ми харесваше това, което виждаха – не уверени, контролиращи се жени, а две момичета, които явно бяха изгубени и разтреперани, едното в къса рокля, другото влачещо куфар.
Хванах Амалия за ръката и изсъсках:
– Да се махаме оттук. Бързо.
Тя кимна и ние забързахме по пътя, по който бяхме дошли.
– Къде отивате? – Обади се един от тях. – Изгубихте ли се, момичета?
Продължихме да вървим. Бръкнах за телефона си и потърсих най-близкия хотел. Наблизо нямаше нищо. Нямаше дори бензиностанция, където да се подслоним и да се ориентираме.
– Здравейте, момичета. За къде бързате?
Главата ми се завъртя. Четирима мъже от стриптийз клуба вървяха след нас, все още пушейки. Амалия измърмори гнусно проклятие и закачи раницата си на рамо. Тя поддържаше равномерно темпо и аз го следвах, а сърцето ми се разтуптя.
В продължение на две пресечки мъжете ни следваха, смеейки се и шегувайки се с пиянски шехи. Дишайки тежко, проверих отново телефона си. На пресечка и половина имаше денонощен магазин. Можехме да се скрием там.
– Елате, хубави дами – обади се един от преследвачите ни. – Нека ви купим няколко питиета.
Челюстта на Амалия се стегна и тя погледна назад. Главата ѝ отново се изправи, лицето ѝ пребледня и тя удължи крачката си.
– Да, бейби. Работи с този задник. Какво носиш под роклята?
Тръгнах след нея, куфарът ми се затъркаля след мен и също погледнах назад.
Мъжете ни настигаха.
Страхът ме прониза. Не исках да разбера какво ще направят, ако ни настигнат. Улицата беше тъмна, изоставена с изключение на нашето бързо шествие. Магазинът все още не се виждаше и аз опънах крака, правейки най-големите и бързи крачки, които можех да направя, без да тичам.
– Поставям ред за момиченцето пикси.
Нервите ми се скъсаха и аз побегнах.
Амалия беше на крачка зад мен, а мъжете се смееха шумно, докато ни преследваха. Куфарът ми подскачаше на колелцата си, дърпайки ръката ми, но не можех да понеса да го пусна. Амалия дръпна напред, по-дългите ѝ крака помпаха – тогава крехката ѝ джапанка се изкриви.
Тя падна в безпомощно състояние. Клекнах, за да ѝ помогна, и тогава мъжете бяха върху нас.
Амалия се изтласка на крака, докато групата образува полукръг около нас. Сърцето ми заби в гърлото, а гласът ми отново изчезна. Дори Амалия беше изчерпала обидите си.
Мъжете напреднаха. Докато Амалия и аз се отдръпвахме, сенките се сгъстяваха – отстъпвахме в една алея. Не, мъжете ни вкарваха в нея. Гърлото ми се сви. Глупаво, но все още стисках дръжката на куфара си. Не можех да го пусна. Това беше всичко, което ми беше останало.
Двамата най-близки мъже се хвърлиха и аз се спънах назад, блъскайки се силно в една тухлена стена. Амалия изкрещя, когато другите двама мъже се насочиха към нея.
Навеждайки се пиянски, един мазен, брадясал мъж сграбчи предната част на пуловера ми и ме блъсна в стената, а горещият му дъх от цигари обля лицето ми.
– Не! – Извиках.
Топлина изпепели стомаха ми и пурпурна светлина проби ризата ми. Сиянието се сля между мен и мъжа, избутвайки го назад. Светлината пламна, после угасна и изведнъж едно топло тяло се притисна до моето.
Зилас. Той стоеше с гръб към мен, обърнат към нападателя ми.
– Какво… – изпъшка мъжът.
Зилас го сграбчи за гърлото и го хвърли. Мъжът се издигна на десет метра височина, блъсна се в отсрещната стена и се свлече на земята, зашеметен. Вторият ми нападател се отдръпна, а лицето му беше маска на ужас.
Другите двама гадове ни огледаха.
– Кой, по дяволите, е този човек? Откъде дойде?
Зилас насочи светещите си червени очи към тях и хрипливият му смях се разнесе из тъмната уличка. Между мъжете настъпи мълчание, след което те се разбягаха. Онзи, когото Зилас беше хвърлил, се затъркаля след тях, като стенеше при всяко болезнено вдишване.
Очите му блестяха, а Зилас подскачаше леко на крака, сякаш се готвеше за спринт, след което се втурна след тях.
Обхвана ме паника и се хвърлих към него. Ударих се в гърба му и когато той не спря, го сграбчих около средата, а ръцете ми се притиснаха към корема му.
Това той го забеляза. Той се извърна, за да ме погледне през рамо.
– Спри! – Задъхах се. – Никой не може да те види, помниш ли?
– Тогава ще се погрижа да не ме видят. – Устата му се изкриви. – Предизвикателство, нали? Ще бъде забавно.
– Не! Просто остани тук. Не можеш да ме защитиш, ако ги преследваш. – Отвих ръцете си от голия му корем. Трябваха му дрехи с по-добро покритие.
Опашката му се размърда.
– Тя ме видя. Мога да я убия.
Дръпнах се.
Амалия беше притисната до стената, лицето ѝ беше бяло, а устата ѝ беше зейнала в ужасяващо О. Когато я погледнахме, тя се отдръпна от нас.
– Ех – изпищях аз. – Мога да обясня…
– Ти си изпълнител? – Прошепна тя с недоверие. – Каза, че не знаеш нищо за Демоника…
Зилас наклони глава.
– Трябва да я убия, нали?
– Не!
– Демонът говори – добави Амалия, а гласът ѝ беше слаб. Краката ѝ се подкосиха и тя седна тежко на мръсния паваж. – Договорените демони не могат да говорят. Те се отказват от гласовете си, когато се откажат от автономията си.
Пръстите на Зилас се свиха, ноктите му се разшириха над върховете на пръстите. Хванах ръката му и я притиснах към гърдите си. Той вероятно нямаше да ме нарани, но Амалия беше в опасност.
– Зилас – казах пронизително, – не можеш да я убиеш!
– Ще бъде лесно.
– Искам да кажа, че не трябва да я убиваш! Тя е… тя е моя братовчедка. Мое семейство. – Засилих хватката си върху ръката му, знаейки, че това няма да го спре. – Имам нужда от нейната помощ, за да оцелея.
Свивайки опашка в раздразнение, той отпусна ръце. Ноктите му се прибраха.
Амалия се взираше в нас, без да мигне.
– Ти каза, че не си призоваващ и аз ти повярвах. Повярвах ти! – Гневът изгаряше от шока ѝ и тя се изтласка на крака, говорейки точно през слабия ми протест. – Все пак си дошла да откраднеш имената на демоните на татко, нали? Искаше славата на нов род за…
Тя прекъсна, а очите ѝ се разшириха от внезапно осъзнаване.
– В никакъв случай! – Избухна яростно, сочейки към Зилас. – Това е демонът на татко, нали? Това е скритият демон от библиотеката!
– Почакай, Амалия – помолих я аз. – Ти не разбираш…
– Как изобщо… не, не искам да знам. – Тя се отдръпна от стената. – Играта ти на „сладко, наивно момиче“ е добра, Робин, но вместо това трябваше да положиш повече усилия в чиракуването си по призоваване. Този демон ще те убие.
– Амалия…
– Забрави за това, Робин. – Гласът ѝ бе покрит с яд. – Приключих тук. Не трябваше да ти вярвам.
Преметнала раницата си през рамо, тя направи крачка към улицата, осъзна, че ще трябва да мине покрай Зилас, после се завъртя и навлезе по-навътре в алеята. Гледах я как си отива, а сърцето ми биеше все по-бързо и по-бързо.
Зилас издърпа ръката си от слабата ми хватка.
– Сега да я убия ли?
– Не – изпъшках аз. – Не… не я докосвай. Тя… тя е… тя е моя…
Прекъснах, задъхвайки се отчаяно, и обвих ръцете си около себе си. В главата ми се надигна паника. Не можех да си поема въздух.
Бях сама в една смрадлива уличка посред нощ. Не знаех къде се намирам. Нямах къде да отида. Амалия си беше тръгнала и аз бях съвсем сама. Какво трябваше да правя? Разполагах само с куфара си, мобилния си телефон и един демон, който искаше да убие всички наблизо.
Сълзи се стичаха по лицето ми и аз потънах в клек, като се държах и се борех да дишам. Не можех да се справя сама. Имах нужда от помощ – но нямаше никой. Амалия си беше тръгнала. Родителите ми бяха умрели. Всеки друг митичен, към когото се обърна, щеше да ме докладва на полицията – при условие, че Зилас не ги убие преди това. Не можех да се доближа до никого, не и със Зилас. Всеки, на когото го покажех, щеше да бъде в опасност.
Една сянка блокира уличната лампа. Зилас приклекна до мен.
– Какво правиш?
Поклатих глава, задъхвайки се, плачейки и губейки ума си от паника.
Той побутна рамото ми. Опитах се да се съвзема, но бях попаднала в спирала, която ме завличаше все по-надълбоко. Всеки път, когато се борех с притеглянето ѝ, осъзнаването, че съм сама и няма къде да отида или кой да ми помогне, ме връхлиташе отново.
– Пайлас – изръмжа Зилас. – Престани.
Сгърчих се и притиснах лице към коленете си, криейки се от него.
Той ме дръпна за ризата, за да ме накара да седна. Загубих равновесие и паднах по задник, след което се свих на още по-малка топка. Не можех да дишам правилно. Земята се търкаляше и накланяше.
– Какво правиш? – Изръмжа той. – Спри!
– Аз не мога! Остави ме на мира!
Той се изправи на крака и се завъртя, като бодливият край на опашката му мина точно покрай лицето ми. Отдалечи се от мен, погледна назад с оголени зъби и пламтящи очи, после изчезна в тъмните дълбини на алеята.
Сега бях напълно сама. Водовъртежът на паниката се завъртя още по-дълбоко, пулсът ми се ускори, а сърцето се разтуптя в гърдите ми. Само ако отърваването от демона беше толкова лесно, колкото да го изпратя, но той беше свързан с инфернуса. Точно като мен. Бях нелегален изпълнител, обвързан с демон, който не можех да контролирам.
Мамо, какво да правя?
Сърцето ми се разби отново и аз се разплаках на колене. Минутите пълзяха, а риданията ми отслабваха, докато не подсмърчах жално, опряла буза на коляното си. Взирах се кървящо в мрака, където беше изчезнал Зилас.
Сред сенките се появи черна фигура, която се приближаваше. Две пурпурни точки засияха – демонични очи.
Зилас крачеше по алеята, а раздразнението му се излъчваше с всяка плъзгаща се стъпка. А под ръката му…
Амалия висеше на ръката му като извънгабаритен чувал, а ръцете ѝ напразно драпаха по китката му. Косата ѝ беше дива плетеница, а лицето ѝ – бяло под грима.
Зилас се пресегна към мен и хвърли Амалия на земята. Тя се удари в паважа при третия си болезнен удар за вечерта, а от гърлото ѝ се изтръгна задъхан хленч. Тя се изтърколи на ръце и колене – и Зилас стъпи на гърба ѝ, като я сплеска. Острият ѝ вик отекна от стените на алеята.
Облегнал се на нея, той хвана косата ѝ за скалпа и наклони главата ѝ назад, за да погледне в ужасеното ѝ лице.
– Слушаш ли, хх’айнун? – Изръмжа той. – Пайлас иска помощта ти, така че ти ще ѝ помогнеш. Ако не го направиш, ще те разглобявам парче по парче, малко по малко. Звучи забавно, нали? Или предпочиташ да ѝ помогнеш?
Устата на Амалия се раздвижи, но не излезе никакъв звук.
Той дръпна по-силно косата ѝ.
– Отговори или ще реша вместо теб.
– Зилас! – Изкрещях, прекъсвайки ужасеното си мълчание. – Пусни я!
Сияещите му очи не се отместиха от лицето на Амалия.
Тя немощно хлипаше.
– Ще ти помогна. Ще направя всичко, което искаш.
– Умен хх’айнун – изръмжа той и разтвори ръка. Спусна се от нея и сгъна ръце в очакване.
Взирах се в него, после в Амалия, а крайниците ми трепереха. Сълзливият ѝ поглед гореше от омраза, докато, превивайки се и гърчейки се, тя внимателно седна.
– Не съм му казвала да прави това – задуших се. – Не съм му казала, кълна се.
Устата ѝ трепереше, докато се бореше със сълзите си. Задъхвайки се, тя изправи гръбнака си.
– Изпуснах раницата си. Трябва да отида да я взема, а след това да си намерим хотел.
Точно така тя отново беше твърдата Амалия, преструваше се, че нищо не се е случило, а един злобен демон не беше на една дума разстояние от това да я разкъса. Искаше ми се да имам и половината от нейния гръбнак.
– Добре – промълвих аз и се изправих на крака.
Амалия се изправяше много по-бавно, като всяко движение предизвикваше извиване. Без договора, без обещанието на Зилас, той можеше да направи същото с мен. Неговото тълкуване на „защита“, каквото и да беше то, беше единственото, което ме предпазваше от силата му, ноктите му и безмилостната му жестокост.
Той ме гледаше със скръстени ръце и нетърпеливо размахваща опашка.
Бях обвързана с него. Той беше моят демон. И ако не можех да го контролирам, той щеше да убие много хора, преди аз и той да се озовем в ранен гроб.
Назад към част 16 Напред към част 18
