ГЛАВА 17
Амалия избърса лицето си с двете си ръце, после ги пусна в скута си.
– Нека видя дали съм разбрала правилно – каза тя. – Ти си хранила демона в библиотеката, защото… все още не разбирам мотивите ти, но както и да е. Хранила си го. Травис те е видял.
Кимнах.
– Този следобед, докато бяхме навън, Травис те заведе долу и там бяха клиентите на татко. Травис беше сключил сделка с тях.
Отново кимнах с глава.
– И тогава… – Тя си пое дълбоко дъх. – И тогава си сключила договор с демона, за да се спасиш.
– Да – прошепнах, без да се притеснявам, че е прескочила най-лошата част.
Седяхме една до друга на твърдото легло, навели глави една към друга, за да чуваме тихото си шушукане през ревящия телевизор. Това беше първият мотел, който бяхме намерили, и преди трийсет минути се бяхме настанили в двойната стая с кралско легло. Амалия беше почистила и превързала одрасканите си лакти и колене с аптечката от рецепцията, докато аз ѝ разказвах цялата история.
– Не може да си имала много време, за да сключиш договор – промърмори тя, бършейки разкъсаната пола на роклята си. – Определено си пропуснала няколко ключови клаузи.
– Какви са ключовите клаузи?
– Има много. Какво си включила в договора си?
– Ами, той… – Заиграх се с верижката на инферна на врата си. – Той трябва да ме защитава.
– Това е неясно. Какво друго?
– В замяна на това аз трябва да… му правя бисквитки.
Тя ме погледна очаквателно, в очакване на поантата на шегата.
– Сериозно ли?
– Кървях до смърт – промълвих смутено. – Това беше всичко, за което можех да мисля.
– Предполага се, че когато умреш, трябва да обещаеш на демона душата си.
– Защо да му давам душата си?
– Не знаеш ли какво представлява клаузата за прогонване? – Когато поклатих глава, тя въздъхна. – Добре, така че след като демонът е призован на Земята, той не може да се върне в собствения си свят – освен с душата, с която е обвързан. Когато умреш, демонът трябва да използва душата ти, за да избяга от нашия свят. Клаузата за прогонване е от решаващо значение за договора, защото без нея демонът ти се освобождава, когато умреш.
– Зилас искаше душата ми, но аз отказах.
Тя изпъшка.
– Демонът сигурно е бил по-отчаян от теб, за да се съгласи на това. Какво друго договорихте?
– Това е всичко.
– Не, искам да кажа, какви други клаузи договорихте?
– Нищо.
– Какво имаш предвид, с „нищо“?
Повдигнах рамене самосъзнателно.
– Той ме защитава в замяна на печени изделия. Това е… това е целият договор.
Ужасено недоверие изкриви лицето ѝ и тя се обърна към отсрещния край на стаята. Проследих погледа ѝ.
Зилас беше приседнал на скрина, а опашката му се поклащаше напред-назад пред чекмеджетата. Носът му беше на сантиметър от монтирания на стената телевизор, а главата му беше наведена. Докато гледахме, той се наведе настрани, за да надникне зад екрана, опитвайки се да разбере откъде идват картината и звукът.
– Защитава те – прошепна Амалия с трепет. – Знаеш, че един истински договор е дълъг около петдесет страници, нали? Трябва да покриеш всички възможни сценарии, иначе демонът ще намери вратичка. Определихте ли изобщо какво включва „да те защити“?
– Не. Той казва, че той решава какво означава това.
Отново потрепери и снижи гласа си до шепот.
– Осъзнаваш ли, че този демон не е длъжен да ти се подчинява? Той може да прави каквото си поиска, стига да не те нарани в процеса на работа. Не разбирам защо вече не е на ход да убива.
Опашката на Зилас се размърда и се удари в скрина. Той надникна от другата страна на телевизора.
– Обясних му как ще бъда екзекутирана, ако полицията разбере, че съм в незаконен договор – казах ѝ аз. – Мисля, че затова той се държи толкова добре. Ако привлече вниманието към себе си, това ще ме изложи на опасност.
– А поставянето ти в опасност би нарушило клаузата за защита – промърмори Амалия. – Това е добър знак.
– Какво се случва, ако той наруши клаузата?
– Демоните никога не нарушават договорите си. Магията ги обвързва по някакъв начин. Ти обаче можеш да го нарушиш. Ако го направиш, магията на договора отслабва, така че се увери, че печеш на този гад всички бисквити, които иска. – Лицето ѝ се втвърди и тя се наведе близо, за да прошепне в ухото ми. – По-добре дръж този демон сто процента убеден, че не можеш да оцелееш без мен.
Кимнах искрено. Ако Зилас реши, че Амалия вече не му е необходима, ще я убие.
Тя седна обратно на таблата на леглото.
– Добре де, първо по важност. Ти си нелегален изпълнител, което означава, че официално си мошеник и…
Хрущене.
Зилас, все още приклекнал върху скрина, сега държеше телевизора, който беше изтръгнал от стенната му стойка. Докато от високоговорителите звучеше някакъв скапан филм, той изучаваше гърба на телевизора, след което изтръгна кабела. Звукът прекъсна и картината потъмня.
Амалия продължи, сякаш не бяхме станали свидетели на нищо необичайно.
– Ти си мошеник, така че най-добрият ти вариант е да намериш гилдия на мошеници и…
– Чакай – прекъснах я аз. – Нима чичо Джак няма система за фалшифициране на документите на клиентите си? За да могат да бъдат законни изпълнители?
– Да, но той използва специални формуляри, които контактът му с полицията е подготвил, а без тях…
Тя прекъсна, когато скочих. Зилас спря по средата на изтръгването на пластмасовата подложка на телевизора, за да ме наблюдава как ровя в куфара си. Извадих учебника си по кантари и го разгърнах. Взех сгънатите хартии, затворих книгата на страницата с копието на гримоара и подадох на Амалия формулярите.
Тя ги разгъна, а изражението ѝ беше недоверчиво.
– Как…?
– Ами… – Да призная, че съм обмисляла да изнудвам баща ѝ, ми се струваше неразумно.
– Както и да е – въздъхна тя. – Това е добре. Можем да те регистрираме като законен изпълнител, но ще трябва да се присъединиш и към гилдия с лиценз „Демоника“.
– Лиценз на Демоника?
– Да. – Тя извади телефона си от зарядното устройство на стената и изтегли едно приложение. – Гилдиите се нуждаят от специален лиценз, за да имат членове на Демоника. Повечето гилдии не си правят труда с това – не искат изпълнители. Да видим… гилдии с лиценз…
Разпознах на екрана ѝ приложението МПД. Наред с изготвянето и прилагането на закони, МПД изискваше от всеки, който притежава магия, да се присъедини към гилдия до навършване на осемнайсет години. Гилдиите оказваха подкрепа, но и наблюдаваха своите членове, като помагаха за прилагането на правилата и законите.
Тъй като не бях практикуваща магьосница, да членувам в гилдия беше нещо като членство във фитнес зала, което никога не използвах. Плащах месечна такса и всяка пролет си насрочвах годишен преглед, но не всички гилдии бяха толкова пасивни. Някои от тях бяха сплотени общности, други – клубове за уикенда, а трети – предприятия, чиито членове бяха едновременно и служители.
– Добре – каза Амалия. – Тук няма много такива. Възможностите ти са Големия гримоар, Окото на Один, М&Л, Врана и чук и Морските вълци. Това е всичко.
– Единственият, който разпознавам, е M&L. – Тази гилдия също беше международна банка – същата, за която беше работил баща ми. При тях работеха много митици и повечето от нас правеха банковите си операции при тях.
– Не искаш да се присъединиш към M&L. Те са привърженици на правилата и мисля, че приемат митици от Демоника само за работа в сферата на сигурността. Да видим… Гилдията на морските дяволи има един изпълнител, а „Врана и чук“ няма нито един. Това не е добре. Ще трябва да се слееш с тях.
В червата ми се появи неприязън при мисълта да се прехвърля в някоя от тези гилдии, но това беше новата ми реалност. Докато не успея да се отърва от Зилас, трябваше да приема, че съм изпълнител. Нелегален при това.
– Така че остават „Големия гримоар“ и „Окото на Один“ – о, но „Окото на Один“ е гилдия за лов на глави. Никога няма да влезеш в нея, а ти така или иначе искаш да стоиш далеч от ловците на глави. Трябва да е Големия гримоар. Те са гилдия на демоните, така че ще се слееш с останалите.
– Добре – промълвих аз.
– Нека да попълним този формуляр и… – Телефонът ѝ изпиука силно. Тя докосна екрана и прочете нещо, като пълните ѝ устни се свиха в гримаса. – Полицията току-що изпрати сигнал.
– Какъв сигнал?
– За необвързан демон. Отне им достатъчно време. Ти изпрати този сигнал преди часове. Сигурно са изгубили демона, но сега са го открили и им трябват бойните гилдии. Виждаш ли?
Тя протегна телефона си, а съобщението се показваше в удебелен текст.
Спешно предупреждение на полицията: – КОД ЧЕРНО – Подозрение за активен необвързан демон във вашия район. Всички КМ да се съберат в Главната квартира възможно най-скоро. NCM да се укрият. ДЕЙСТВАЙТЕ С ПОВИШЕНО ВНИМАНИЕ.
Несвикнала с магьосническите съкращения, ми отне миг, за да разбера цялото съобщение. Бойните митици трябваше да се съберат в гилдиите си, а небойните митици да се укрият. С това предупреждение всеки митик в града вече знаеше за избягалия демон и щеше или да е ужасен, или да се готви да се изправи срещу неконтролируемата магия на съществото с надеждата да го убие. Свих се, болезнено осъзнавайки ролята си в бягството на демона.
– Както и да е – каза Амалия, хвърляйки телефона си на матрака – нека да попълним тези формуляри. Баща ми ме караше постоянно да попълвам документите му, така че съм запомнила имейла на човека от полицията.
Заехме се с попълването на формуляра, докато Зилас системно потрошаваше телевизора. Амалия сканира документите с телефона си, изпрати ги, след което се изправи и се протегна.
– Веднага щом получим потвърждение, че той е вкарал документите ти в системата, можеш да кандидатстваш в Голямия гримоар. Трябва да действаш бързо, иначе ще изглежда подозрително.
Кимнах.
– Благодаря, Амалия. Без твоята помощ щях да съм прецакана.
Погледът ѝ се стрелна към Зилас.
– Нищо от това няма да те спаси, ако демонът ти не се държи така, сякаш е правилно договорен. Тази част трябва да я разбереш ти. Отивам долу да видя дали човекът от рецепцията може да препоръча някакви варианти за доставка до късно през нощта.
Като остави Зилас настрана, тя отвори вратата зад себе си. Въздъхнах, като си помислих, че тя иска да се махне от демона повече, отколкото да посети рецепцията. Без да се притеснява от отсъствието ѝ, Зилас измъкна чип-платка от вътрешността на телевизора и го разгледа от всеки ъгъл.
– Забавляваш ли се? – Попитах го сухо, свличайки се на матрака.
Той хвърли на дъските потрошения телевизор и скочи от скрина. Приплъзна се към леглото и ме погледна, а тъмните му зеници се свиха до цепнатини в жълтото сияние на нощната лампа. Чудех се дали иска да ме разкъса и да разгледа вътрешностите ми, както беше направил с телевизора.
– Имаш ли план? – Попита той със странния си акцент.
– Мисля, че да.
– Да се присъединиш към гилдия? Да се впишеш?
– Слушал си?
Ръката му се сключи върху предната част на пуловера ми и той ме издърпа нагоре. Главата ми се завъртя от внезапното движение и дъхът ми секна, когато се озовах лице в лице с него.
– Очакваш от мен да се държа прилично? – Той се ухили над тази дума. – Трябва да бъда послушен? Каква е разликата между това да предам волята си и да се преструвам?
Отвърнах му със скръстени ръце, но той не освободи блузата ми. Извиси се над мен, горната му устна се сви, за да разкрие острите му кучешки зъби.
– Трябва да го направя, Зилас. Това е единственият начин да…
– Ами ако откажа да се държа прилично, Пайлас?
Тревогата ме прониза.
– Ти трябва да ме защитиш!
– Аз решавам как. – Необузданите му нокти пронизаха блузата ми с разкъсващ звук. – Не съм ти дал волята си.
Пулсът ми гръмна в ушите.
– Зилас… какво искаш?
– Их?
– Още в кръга… ти ме попита какво искам и аз казах защита. Но какво искаш ти? Знам, че това не са бисквитки.
– Исках душата ти, Пайлас, но ти не ми я даде.
Изпуснах бавно дъх.
– Искаш да се прибереш у дома.
Без душата ми той не можеше да избяга от този свят. Когато смъртта ми го освободи от договора, той щеше да се озове на дрейф тук. Макар да беше избягал жив от кръга, сега го очакваше човешки живот, прекаран в гледане на безпомощно момиче, а след това още толкова време в скитане из моя свят, докато умре или някой го убие.
– Ще намеря начин да се върнеш у дома. – Едва след като изрекох думите, спрях да ги обмислям – както и мащаба на предложението, което правех.
Зилас остана съвсем неподвижен. Гледаше ме. В очакване.
– Трябва да има начин демоните да влизат и излизат от този свят – продължих аз. – Ако нямаше, как първият човек щеше да се научи да призовава демони?
– Мислиш, че можеш да откриеш това?
– Не мога да обещая, че ще успея, но обещавам да опитам. – Взирах се в него с тревога. – Това ще отнеме време – много време, може би години.
– Години – издекламира той. – Какво знаеш за тези, пайели от двайсет години?
– Какво знаеш? Дори не можеш да ми кажеш на колко години си.
Той се наведе, топлият му дъх докосна бузата ми и аз се отдръпнах. Той се движеше с мен, докато не се преобърнах и не се приземих по гръб. Подпрял ръка на матрака, той докосна инфернуса под пуловера ми.
– Договорът ни е подпечатан. – Червените му очи се впиха в мен. – Но ще обещаеш да намериш това – начин да се върна у дома?
– Обещавам да направя всичко възможно.
Той прегледа лицето ми за признак на измама.
– Тогава ще се опитам да… се държа… така че hh’ainun zh’ūltis да си помисли, че съм послушен.
Не бях доловила много от демоничните думи, с които той преливаше в речта си, но тази беше лесна: глупави хора.
– Сделка – казах аз. – А сега ще слезеш ли от мен?
– Защо? Аз не те наранявам. – Сякаш за да докаже правотата си, той пъхна ръка в косата ми, а топлата му длан се допря до бузата ми.
Хванах го за китката, за да издърпам ръката му – предполагах, че мога – и усещането под дланта ми със закъснение се регистрира в мозъка ми. Очите ми се разшириха и аз се изправих.
Внезапното ми движение го стресна и той пусна косата ми. Хванах ръката му и прокарах длан от лакътя му до ремъка, който пресичаше дясното му рамо, след което притиснах и двете си ръце към голия му корем под гръдната броня от кожа и пластина.
– Топъл си! – Възкликнах. – Дори по-топъл от мен! Преди кожата ти беше толкова студена. Болен ли си? Имаш ли треска?
– Не знам тези думи.
– Болен ли си? Не се чувствате добре ли? – От кожата му в дланите ми се излъчваше топлина. Температурата му трябваше да е поне с два градуса по-висока от моята. – Трябва ли да си толкова топъл?
– Да. Възстанових се на светлината. Навън.
– Ти… ти захрани магията си на слънчева светлина? – Осъзнах. – Точно това правеше, след като ме излекува… преди да пуснеш на свобода онзи друг демон. Между другото, защо го направи? – Добавих, като тонът ми се втвърди.
Той вдигна пренебрежително рамене. Движението накара корема му да се напрегне под дланите ми – и осъзнах, че все още съм притиснала ръцете си здраво към голия му корем.
Голият му корем с твърди, стегнати мускули, които можеха да засрамят всеки недемоничен мъж.
Изтръгнах ръцете си, а по бузите ми се появи топлина. Изглежда, той не беше забелязал – или не му пукаше – че го докосвам по начин, по който човешките жени не докосват човешките мъже, които не познават отблизо.
Лицето му се появи пред моето, а устните му се набръчкаха от любопитство.
– Какво не е наред с главата ти? Кожата ти променя цвета си.
– Нищо! – Бузите ми, разбира се, станаха още по-горещи. – Добре съм.
– Не? Но защо…
– Нищо! – Претърколих се през матрака до най-отдалечения край на леглото, след което се обърнах настрани с гръб към него. – Уморена съм. Имам нужда да спя.
В стаята настъпи тишина. Загасих светлината, потапяйки ни в тъмнина, след което се облегнах назад и накарах раменете си да се отпуснат.
– Payilas dilēran – промълви той.
Това не можах да го преведа, но бих се обзаложила, че мизерните му думи не бяха комплимент.
Назад към част 17 Напред към част 19
