Глава 3
Тя изпи кръвта от мен, сякаш беше прекъснала веригата, която ме държеше жив, сякаш искаше да ме убие. Вещицата ме държеше за кръвта. Задъхах се и посегнах с лявата си ръка към стойката на леглото и я пропуснах, падайки леко назад заедно с нея върху гнездото от цветя. Косата ѝ се закачаше в розите. Моята също.
В откровен порив усетих как изпразвам живота си в нея – влажен провинциален замък, Париж, театър на булеварда, откраднат, каменна кула, направена от Магнус, огън, сам, плачеща сирота, съкровище; тя ли се смееше? Видях зъбите ѝ в сърцето си, в самото си сърце. Отдръпнах се, замаян, и се вкопчих в стълба, всеки е уникален, взирайки се в нея.
Вещица!
С оцъклени очи тя ме погледна нагоре. Кръвта беше по устните ѝ, само едно докосване, и цялата ѝ болка беше изчезнала, и моментът беше дошъл, моментът на мир от болката, мир от борбата, мир от страха.
Тя просто не можеше да повярва.
В полумрака между човека и вампира тя дишаше дълбоко и бавно, гладен хибрид, обречен хибрид, кожата ѝ се разхубавяваше изящно и сладостта се разгръщаше в лицето ѝ, когато бузите се оформяха и устните ѝ се изпълваха, а плътта около очите ѝ ставаше твърда, и тогава гърдите се надигаха под памучната рокля, а в ръцете ѝ се появи закръгленост, такава прелестна закръгленост, аз съм такъв дявол, и тя въздъхна отново, въздъхна като в екстаз, гледайки ме, да, точно така, аз съм великолепен, знам, и сега можеше да издържи на Тъмния дар. Куин беше зашеметен. Толкова е влюбен. Измъкни се. Отблъснах го назад, това е мое.
Изтръгнах я от цветята. Съд с моята кръв. Венчелистчетата падаха. От устните ѝ се изсипваше шепнеща поезия:
– Или като същество, родно и подвластно на тази стихия. – Прегърнах я до себе си. Исках кръвта си от нея. Исках я.
– Малка вещица, – изсъсках в ухото ѝ. – Мислиш, че знаеш всичко, което мога да направя! – Притиснах я до себе си. Чух сладкия ѝ тих смях.
– Хайде, покажи ми! – Каза тя. – Аз не умирам. Куин се страхуваше. – Той я обгърна с ръце и докосна ръцете ми. Опитваше се да ни задържи и двамата. Беше толкова топло. Обичах го. И какво? Имах я.
Препасах шията ѝ със зъби.
– Идвам да те взема, момиченце! – Прошепнах. – Играеш в голямата игра, Малко момиче! – Сърцето ѝ се разтуптя. Все още беше на ръба. Стиснах зъби и усетих как тялото ѝ се сковава. Прекрасна парализа. Бавно пих кръвта, нейната сол се смеси с моята. Познавах я: детска красавица, нимфетка, ученическа издънка, онази, на която нищо не ѝ се губеше, изказвания за гениалност, хранене на пияни родители, лунички и усмивка, животът ѝ беше лудории и винаги мечтаеше, неспокойна пред клавишите на компютъра, дизайнерка на милиардите в Мейфеър, погребала баща си и майка си, там вече нямаше грижи, любовница на повече мъже, отколкото можеше да преброи, бременност – сега я видях! – ужасно раждане, чудовищно дете, вижте го: жена бебе! Мориган. „Ходещо бебе“ – каза Доли Джийн. Кои са тези хора! Какво е това, което ми показвате! „Мислите, че сте единствените чудовища, които познавам?“ Мориган си е отишла завинаги, чудовищно дете, Какъв е този мутант, който израства като пълна жена при раждането си, иска млякото ти? Талтош! Изчезнал, взет, съсипал здравето ѝ завинаги, накарал я да започне да умира, трябва да намерим Мориган, изумруд на врата на Мона, виж този изумруд! Мона пристегната към Куин, толкова влюбена в Куин, кажи на Куин, не, поезията на Офелия поддържа душата ѝ, сърцебиенето, затаяването на дъх, умира твърде дълго, Не осъзнаваш ли какво е това! Осъзнавам, осъзнавам! Не спирай! Не ме оставяй да си отида! Кой е този, който се опитва да те отнеме? Познах този призрак! Чичо Жулиен!
Той дойде при мен. Ядосан призрак! В средата на моето видение! Той ли беше в стаята? Този висок, беловлас мъж ме нападаше, опитваше се да я изтръгне от мен! Кой, по дяволите, си ти? Изпратих го да лети назад, отдалечавайки се толкова бързо, че се превърна в малка точица. По дяволите, пусни я!
Лежахме на цветния чардак, тя и аз в прегръдките си, нямаше време, погледни го, той пак идва, чичо Жулиен! Бях заслепен. Отдръпнах се, разкъсах отново китката си, бутнах китката си към устата ѝ, тромаво, пролях кръв, не виждах, усетих как я стиска силно, тялото се залюля, Чичо Жулиен, ти си аут! Тя пиеше и пиеше. Лицето на чичо Жулиен се разяри. Отслабна. Изчезва.
– Той си отиде, – прошепнах аз. – Чичо Жулиен го няма! Чу ли Куин? Накарай го да си тръгне, Куин.
Примижах, давайки ѝ живота си, да го види, да види всичко, да види опустошената сърцевина, да премине отвъд съжалението, да продължи, тялото ѝ да стане по-силно, желязото на крайниците ѝ, пръстите ѝ да се вкопчат в ръката ми, докато пиеше от китката ми, да продължи, да го вземе, впи тези зъби в душата ми, направи го, сега аз съм парализираният, не мога да избягам, брутално малко момиче, продължавай, къде бях аз, остави я да пие нататък и нататък, не мога, притиснах лице към шията ѝ, отворих уста, няма сила да…
Душите ни се затваряха една към друга, неизбежната слепота между Създателя и Бягството означаваше, че тя е създадена. Вече не можехме да четем мислите си един на друг. Изпий ме докрай, красавице, ти си сама.
Очите ми бяха затворени. Сънувах. Чичо Жулиен се разплака. Ах, толкова тъжно, нали? В царството на сенките той стоеше с лице в ръцете си и плачеше. Какво е това? Емблема на съвестта? Не ме карайте да се смея.
И така буквалното се разтваря. Тя пие и пие. И сам аз сънувам, самоубийство във вана с течащи китки, сънувам:
Видях съвършен вампир, душа, която не прилича на никоя друга, възпитана в смелост, никога не гледаща назад, издигната от мизерията и стремяща се да се възхищава на всички неща, без да злослови и да се оплаква. Видях възпитаник на училището на страданието. Видях я.
Духът се върна.
Висок, гневен, чичо Жулиен, ще бъдеш ли моето Небесно куче? Сгънати ръце. Какво търсиш тук? Осъзнаваш ли срещу какво се изправяш? Моят съвършен вампир не те вижда. Отиди си, мечтателю. Отиди си, призрако. Нямам време за теб. Съжалявам, чичо Жулиен, тя е променена. Ти губиш.
Тя ме пусна да си тръгна. Трябваше да го направи. Аз се унесох.
Когато отворих очи, Мона стоеше до Куин и двамата ме гледаха отвисоко.
Лежах сред цветята, а по розите нямаше тръни. Времето беше спряло.
И далечните вълнения в къщата нямаха значение.
Тя беше изпълнена. Тя беше вампирът в съня ми. Тя беше съвършената. Старата поезия на Офелия отпадна. Тя беше Съвършената перла, уловена безмълвна в чудото и загледана в мен, чудейки се само какво е станало с мен, както беше направил друг мой юноша преди много време – когато бях работил с Тъмния трик също толкова яростно, също толкова задълбочено и също толкова опасно за себе си. Но разберете, че за Лестат има само временни опасности. Нищо страшно, момчета и момичета. Погледнете я.
И така, това беше великолепното създание, в което Куин се беше влюбил така фатално. Принцеса Мона от рода Мейфеър. До самите корени на дългата ѝ червена коса беше проникнала в Кръвта и тя беше пълна и блестяща, а лицето ѝ беше овално, с пухкави и усмихнати бузи и устни, а очите ѝ чисти от всякаква треска, тези бездънни зелени очи.
О, тя беше замаяна от видението на Кръвта, разбира се, и най-вече от вампирската сила, която проникваше в клетките на цялата ѝ снага.
Но тя стоеше решително и бързо, взираше се в мен, без съмнение толкова здрава, колкото никога не е била, а болничната рокля сега беше оскъдна и се напрягаше да я побере. Цялата тази сочна и съблазнителна плът беше възстановена.
Отмахнах полепналите по мен листенца. Изправих се на крака. Все още бях замаян, но се възстановявах бързо. Съзнанието ми беше замъглено и това беше почти приятно усещане, вкусно замъгляване на светлината и топлината в стаята, а аз имах бързо, дълбоко чувство на любов към Мона и Куин и дълбоко чувство, че ще бъдем заедно дълго време, само тримата. Трима.
Куин изглеждаше блестящ и непоклатима в това мое трескаво видение. Това беше неговият чар за мен от самото начало на познанството му – един своеобразен светски престолонаследник, изпълнен с откритост и самоувереност. Любовта винаги щеше да спаси Куин. Загубил леля Куин, той се бе крепял на любовта, която бе изпитвал към нея. Единственият човек, когото бе намразил, бе убил.
– Мога ли да ѝ дам кръвта си? – Попита той. Протегна ръка към мен, стисна рамото ми и колебливо се наведе напред, а после ме целуна.
Как можеше да откъсне очи от нея, не знаех.
Усмихнах се. Започвах да се ориентирам. Чичо Жулиен не беше никъде наоколо, което можех да видя.
– Никъде, – потвърди Куин.
– Какво искаш да кажеш? – Попита сияйното новородено.
– Дядо Жулиен, видях го. Но не трябваше да го казвам. – Внезапна сянка в лицето ѝ.
– Дядо Жулиен?
– Но той беше длъжен да… – каза Куин. – На погребението на леля Куин го видях и той сякаш ме предупреждаваше. Това беше негов дълг, но какво значение има сега?
– Не ѝ давай кръвта си, – казах на Куин. – Дръжте умовете си отворени един за друг. Разбира се, че ще зависите от думите, без значение колко сте прочели от мислите на другия, но не разменяйте кръв. Прекалено много и ще загубите взаимната телепатия.
Тя протегна ръце към мен. Прегърнах я, стиснах я силно, удивлявайки се на силата, която вече беше постигнала. Чувствах се по-скоро смирен пред Кръвта, отколкото горд от излишъка, до който бях довел целия процес. Малко се засмях, докато я целувах, а тя ми отвърна с очарованието си.
Ако някоя нейна черта ме правеше роб, то това бяха зелените ѝ очи. Не бях осъзнал колко замъглени са били от болестта ѝ. И сега, докато я държах настрана, видях по лицето ѝ да се сипят лунички и да проблясват красивите ѝ бели зъби, когато се усмихваше.
Беше малка за цялото си магическо здраве и възстановяване. Тя събуди нежността в мен, което малко хора правят.
Но беше време да изляза от рапсодията. Колкото и да го мразех. Практическите въпроси започнаха да се натрапват.
– Добре, любов моя – казах аз. – Ще познаеш един последен пристъп на болка. Куин ще те преведе през нея. Заведи я под душа, Куин. Но първо ѝ подреди някакви дрехи. Като се замисля, остави това на мен. Ще кажа на Жасмин, че ѝ трябват чифт дънки и риза.
Мона се разсмя почти истерично.
– Винаги сме подвластни на тази смесица от магическо и земно – отвърнах аз. – Свикни с това.
Куин беше изцяло сериозен и притеснен. Отиде до бюрото си, наби номера на интеркома за кухнята и даде нареждане за дрехите на Голямата Рамона, като ѝ каза да ги остави точно пред вратата. Добре, добре. Всички роли във фермата Блекууд се изпълняват безпроблемно.
Тогава Мона, зашеметена и сънена, попита дали може да има бяла рокля или дали може да има бяла рокля долу в стаята на леля Куин.
– Бяла рокля – каза Мона, сякаш беше попаднала в някаква поетична мрежа, толкова здрава, колкото и мисловните ѝ картини на удавящата се Офелия. – И има ли дантела, Куин, дантела, която никой няма да има нищо против, ако нося…
Куин отново се обърна към телефона, даде нареждане, да, коприната на леля Куин, измисли всичко.
– Всичко бяло – каза той на Голямата Рамона. Гласът му беше нежен и търпелив. – Знаеш ли, Жасмин няма да носи бели рокли. Да, за Мона. Ако не ги използваме, накрая всички ще се окажат опаковани. На тавана. Леля Куин обичаше Мона. Спри да плачеш. Аз знам. Знам. Но Мона не може да се разхожда в тази отвратителна болнична рокля. И някой ден, след петдесет години, Томи и Джером ще разопаковат всички тези дрехи и ще мислят какво да правят с всичко това и… просто донеси нещо тук сега.
Когато се обърна към нас, погледът му се спря върху Мона и той спря на място, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда, и го обзе ужасно изражение, сякаш едва сега осъзнаваше какво се е случило, какво сме направили. Той промърмори нещо за бяла дантела. Не исках да чета мислите му. После излезе напред и взе Мона на ръце.
– Тази смъртна смърт, Офелия, няма да е много – каза той. – Ще вляза с теб в потока. Ще те държа. Ще кажем стиховете заедно. И след това няма да има болка. Има жажда. Но никога не боли. – Той не можеше да я задържи достатъчно близо.
– И дали винаги ще виждам така, както виждам сега? – Попита тя. Думите за смъртта не означаваха нищо за нея.
– Да, – каза той.
– Не се страхувам, – каза тя. Имаше предвид това.
Но все още нямаше реална представа за това, което беше направено. И аз знаех в сърцето си, сърцето, което затворих от Куин, и сърцето, което тя не можеше да прочете, че тя наистина не беше съгласна с това. Не беше в състояние.
Какво означаваше това за мен? Защо правя толкова голям проблем от това? Защото бях убил душата ѝ, ето защо.
Бях я свързал със Земята така, както бяхме свързани ние, и сега трябваше да се погрижа тя да се превърне в онзи вампир, който бях видял в момента на силния си сън. И когато най-накрая се събуди, за да разбере в какво се е превърнала, можеше да се побърка. Какво бях казал за Мерик? Онези, които са посегнали към него, полудяват по-рано от онези, които са били откраднати, както бях аз.
Но нямаше време за подобни разсъждения.
– Те са тук – каза тя. – Те са долу. Чуваш ли ги? – Тя беше разтревожена.
И както винаги се случва с новите, всяка емоция в нея беше преувеличена.
– Не се страхувай, хубаво момиче, – казах аз. – Аз ще съм при тях.
Говорехме за грохота от предния салон долу. Майтапи в имота. Жасмин раздразнително се разхождаше насам-натам. Малкият Джером, който се опитваше да се плъзне надолу по вития парапет. Куин също можеше да чуе всичко това.
Това бяха Роуан Мейфеър и отец Кевин Мейфеър, свещеникът за любовта към небето, дошли с линейка и медицинска сестра, за да я намерят и отведат обратно в болницата или поне да открият дали е жива или мъртва.
Това беше всичко. Разбрах го. Ето защо бяха отделили време. Мислели са, че тя вече е мъртва.
И са били прави. Беше.
Назад към част 3 Напред към част 5
