Глава 11
СЪДИЯТА
Ударих с чукчето си по масата и привлякох вниманието на всички в залата. Параклисът все още беше в развалини, така че всички стояхме около масата на местата, на които обикновено седяхме.
– Трябва да потеглим тази вечер към майчината харта на Дивите врани – казах на хората си. – Имам нужда някои да останат, а други да тръгнат с мен. Призрак, Брент, Пол и Колин ще тръгнат с мен. Останалите трябва да останат тук и да пазят нещата, докато не се погрижим за тази работа – наредих.
Всички кимнаха утвърдително.
– Ако нещо се случи с Джеса или с детето ми, ще заколя всеки един от вас, който е останал, ясно ли е?
Получих още утвърдителни кимвания. Знаеха, че не си играя за нейната безопасност. Тя винаги е била мой приоритет номер едно и всеки мъж в тази стая знаеше това.
– Тези от вас, които пътуват с мен, си събират нещата. Тръгваме по тъмно.
Ударих с чукчето си по масата и излязох от стаята, насочвайки се нагоре по стълбите. Джеса седеше на леглото с книга в скута си, а очите ѝ препускаха по думите в книгата. Тя вдигна поглед, когато аз и Призрак влязохме.
– Всичко наред ли е? – Попита тя.
– Трябва да излезем навън – казах ѝ аз. – Спускаме се към майчината харта на Дивите врани.
Тя се намръщи.
– И двамата?
Призрака кимна в отговор на въпроса ѝ, докато измъквах малкия си сак от горната част на гардероба и го поставях на леглото.
– Да, бейби.
– Колко време? – Попита тя, докато отбелязваше с делител страница в книгата си, затваряйки я след това.
– Няколко нощи – казах ѝ аз. – Достатъчно дълго, за да унищожим екипа на Остин. След това ще се приберем у дома.
– Целият клуб ли отива? – Попита тя.
– Не – отвърна Призрак, докато грабвах някои дрехи и ги хвърлях в сака си. – Някои от тях остават тук, за да държат под око глупостите и да пазят теб и малкия.
Тя се намръщи.
– Това не ми харесва. – Изкривих вежди към нея, като спрях с една риза в ръка, докато я чаках да уточни. – Това не е достатъчен брой мъже, които да тръгнат с вас. Трябва ви подкрепата на целия клуб. И тъй като предполагам, че Лайън не отива с вас, това просто не ме устройва.
– Ще се справим, диоса – успокоих я аз, надявайки се да успокоя нервите ѝ. – Жътварите и Дивите врани ни подкрепят, когато стигнем там. Ще се справим. Аз не съм глупав. Не се впускам в подобни глупости на сляпо и не тръгвам без подкрепление.
Тя въздъхна и се изправи от леглото. Призрака нежно хвана брадичката ѝ и наклони главата ѝ към себе си, като постави устните си върху нейните.
– Престани да се тревожиш толкова много, хубаво момиче. Всичко ще бъде наред – обеща ѝ той.
Гледах как тя разстила ръце върху корема му.
– Опитвам се, но не е лесно – каза му тя. – Притеснявам се за вас двамата през цялото време, когато не сте тук с мен.
Приближих се зад нея и разположих ръцете си върху издутия ѝ корем. Наведох се и допрях устни до извивката на шията ѝ, където тя се срещаше с рамото ѝ.
– Какво ти обещах? – Попитах я.
– Единственият начин да ме напуснеш, като бъдеш убит, е или ако аз самата не те убия.
Призракът изхърка забавно. Свих очи към него, преди да насоча вниманието си към жената.
– Запомни това, диоса. Винаги ще се връщам у дома при теб – заклех се. – Както и Призрака. Ние сме умни и сме опитни, диоса. Знаем какво правим.
Призрака подхвана лицето ѝ в ръцете си и отново прокара устни по нейните.
– Завинаги, хубаво момиче.
Тя изпусна мек дъх.
– Добре. – Тя стисна предмишниците ми и аз бавно я пуснах. – Имате всичко, от което се нуждаете, нали?
– Да – каза ѝ Призрак.
– Допълнителни куршуми? – Попита тя. Устните ми трепнаха. Тя определено беше кралица.
Призракът изръмжа от смях, докато аз се усмихвах.
– Кога не носим допълнителни патрони, хубаво момиче? – Попита я той. Бузите ѝ почервеняха и тя безпомощно сви рамене. Усмихнах се и обхванах страната на шията ѝ, привличайки устните ѝ към моите.
– Толкова шибано сладко – промърморих срещу устните ѝ. – Хайде да вечеряме. Рийз и Шарлийн вече трябва да са приключили с готвенето. Няма да тръгваме преди да се стъмни, така че ти остава малко време с нас.
Телефонът в джоба ми изсвири и като се има предвид, че беше записващото ми устройство, знаех, че няма да е нищо добро, особено когато видях на екрана номера на Амбероза.
– Майка му да еба – изръмжах, когато отговорих на телефона.
– Не се качвай навън – каза ми тя. – Знам, че си искал да направиш този удар сам с подкрепата на останалите, но Джейдън ги е прихванал на път за „Дивите врани“. Това е проклета кървава баня, съдия, но Жътварите и моите хора излизат начело.
– Майната му! – Изръмжах, като едва устоях на желанието да хвърля телефона в стената. – По дяволите!
– Ще изпратим потвърждение за всички мъртви тела – увери ме тя, гласът ѝ беше равен и спокоен, изобщо не се влияеше от това, че се сблъска с яростта ми. Амбероза беше също толкова кръвожадна и смъртоносна, колкото и съпругът ѝ. И двамата ръководеха две от най-големите престъпни организации в Северна Америка. – Вече изпратих Самюъл с няколко мои хора да се уверят, че централата и територията им са шибано празни. Но интуицията ми подсказва, че всички те са тук.
В нейния край на телефона изведнъж се разнесе тишина.
– Амбероза! – Изръмжа Джейдън.
– Тук съм – чух я да се успокоява. – Имам Съдията на телефона. Той е ядосан, бейби.
Миг по-късно Джейдън се обади по телефона, дишането му беше малко тежко.
– Съжалявам, братко.
Стиснах челюстта си.
– Нищо не можеше да се направи, за да се избегне това – изръмжах. Пристъпих към прозореца и се загледах през него. – Всички ли са мъртви?
– Всеки един от тях. Хванах ги изненадващо. Не са очаквали да ни видят – информира ме Джейдън. – Какви доказателства искаш, Съдия? Посочи ги и аз ще ти ги донеса.
– Няма нужда от такива – казах му аз. – Доверявам се на твоята дума и на думата на съпругата ти. Искате ли да ви изпратя помощници, за да почистите?
Джейдън се засмя – всъщност се засмя с глас.
– Съдия, ние живеем в центъра на проклети гадове – винаги има някакъв шибан проблем, за който трябва да се погрижим. Майстори сме в почистването на шибани сцени като тази. Остани си вкъщи. Погрижи се за жената си. Ние се справяме с това от наша страна. – Чух Амбероза да казва нещо. – И не се притеснявай, че ние ще поемем вината, Съдия. Самуел вече е свършил своята част от работата.
Въздъхнах.
– Благодаря, братко.
– Няма нужда. За това сме тук.
Той затвори. Хвърлих телефона си на стола до мен и скръстих ръце на гърдите си, а челюстта ми се сви.
– Съдия – обади се Джеса зад гърба ми.
– Имам нужда от момент, диоса – казах ѝ аз. Майната му. Отмъщението ми беше изтръгнато от проклетите ми пръсти. – Призрак, заведи я долу да хапне. Кажи на мъжете, че бягството е шибано. Ще информирам всички, щом си оправя главата.
– Няма да те оставя тук така, Съдия – изпъшка Джеса зад гърба ми. – Не забравяй шибания ни разговор от по-рано.
– Жена – изръмжах аз.
– Не ме чукай като жена, Съдия. Знаеше в какво се забъркваш, когато ме обяви за своя стара дама. Няма да отстъпя и няма да се отдръпна, когато се чувстваш по този начин. Така че, шибано, обърни се и се изправи пред мен. Не ми харесва да ти говоря на шибания гръб.
По дяволите, тя беше една адска жена.
Стискайки челюстта си, се обърнах с лице към нея. Тя пристъпи към мен. Призракът се облегна на стената, наблюдавайки, за да се увери, че няма да я нараня. Вбесяваше ме това, че си мислеше, че ще го направя, но честно казано, ако той се чувстваше като мен, аз също щях да остана.
– Обичам всички части от теб, Съдия – дори и тъмните. Запомни това. – Стиснах зъби.
– Ще се изгубиш в тази тъмнина, Джеса.
Една крива усмивка изкриви устните ѝ.
– Ще се изгубя ли? – Попита тя. – Не предполагай тези глупости, Съдия. Живях в собствената си тъмнина в продължение на шибани години и се наложи на двама ви, за да ме спасите от нея. – Въздъхнах. – Няма да стоя настрана, докато ти живееш в своята собствена. Знам, че в момента нещата са тежки, но аз няма да отида никъде, колкото и да ми заповядваш. Аз не съм такъв тип жена. Не бягам с подвита опашка.
Привлякох я към себе си, придърпах я в прегръдките си и зарових лицето си в косата ѝ.
– Ти си една упорита, шибана жена – изръмжах аз.
Тя сви рамене, а ръцете ѝ се плъзнаха по гърба ми под тениската.
– Ти не би ме искал по друг начин, Съдия.
Беше адски права за това. Призрака ми кимна веднъж.
– Не продължавай да я отблъскваш, Съдия – предупреди ме той. Знаеше от личен опит какви щети нанася това. Той все още поправяше гадостите си с нея.
С това той се обърна и излезе от стаята. Въздъхнах.
Просто не исках да опетнявам Джеса с чудовището, което бях аз. Исках тя винаги да остане чиста – винаги да остане моята светлина.
Но, по дяволите, може би тя беше светлината, която осветяваше пътя ми през мрака, защото някак си винаги ме връщаше при нея.
Назад към част 10 Напред към част 12
