Глава 2
Избиването на групата бунтовници в Луизиана беше неизбежно. Бяха предупредени да стоят далеч от Ню Орлиънс, където бяха известни с това, че издевателстват над други кръвопийци и всяват достатъчно хаос, за да попаднат в местните новини. А този път не само бяха нарушили мира, за да нападнат имението на един по-възрастен безсмъртен, който апелираше за помощ, но и бяха нахлули в градската ми къща на улица „Роял“, бяха откраднали дрехите от гардеробите и сандъците ми там и глупаво бяха нарязали на парчета една незначителна, но красива импресионистична картина, която беше скъпа на Луи.
Вероятно добре знаете кой е Луи и какво означава той за мен. Но за по-новите бегълци ще кажа тук няколко думи по този въпрос.
Луи дьо Поан дю Лак беше земевладелец във френска колониална Луизиана, когато му дадох тъмната кръв някъде преди края на осемнадесети век. Малко след това, до голяма степен за да го привържа към себе си, тъй като много го обичах, доведох в семейството ни дете вампир и тримата живяхме заедно в относително спокойствие в продължение на шестдесет години в старата френска част на Ню Орлиънс.
Всичко това е описано изцяло от Луи в първата част на „Вампирски хроники“, публикувана преди повече от четиридесет години. В тази книга Луи разказа историята на своя живот, както и историята на стремежа си да открие нещо, което да придаде някакъв смисъл на мъчителното му съществуване като вампир. Това беше трагична история с трагичен край. И именно скандалните лъжи на Луи по мой адрес, умишлени и неумишлени (на някои хора не бива да се дава поетичен лиценз), ме подтикнаха да напиша собствената си автобиография и да разкажа тайните на Мариус на целия свят.
Е, с Луи сме се срещали няколко пъти и този път, в двора във Франция, срещата ни е трайна. По моя молба той остави онази импресионистична картина в стария ни апартамент на улица „Роял“ и сега тези нещастни злосторници безсмислено я бяха унищожили.
Но именно привлекателността на по-стария вампир ме накара да предприема пътуване отвъд Атлантика, за да уредя сметките. Един напълно непознат за мен безсмъртен, на име Дмитри Фонтейн, ми беше написал на пергамент с индийско мастило с великолепен стар почерк разказ за това как тази банда бунтовници се е опитала да изгори къщата му в страната Байоу, откраднала е конете му и безмилостно е убила двамата му смъртни слуги.
Това не можеше да остане ненаказано.
Така че заминах за Луизиана заедно с двамата си телохранители Торн и Кирил, които все повече харесвам, и това е добре, защото те ме придружават навсякъде.
Някога имаше важна причина за това, тъй като имаше време, когато се грижех за Свещеното ядро в мен, за интелигентността на име Амел, с която беше свързан всеки вампир на планетата. Ако бях унищожен по това време, всички кръвопийци по света щяха да загинат заедно с мен.
Но аз вече не нося в себе си Свещеното ядро. Всъщност никой не го носи. Амел е освободен и интелектът му сега живее в ново тяло от плът и кръв, предоставено му от нашите събратя безсмъртни – децата на Атлантида.
След като това беше постигнато, очаквах да загубя Торн и Кирил. Напълно очаквах те да обявят, че вече няма причина да ме защитават. Но за моя изненада и двамата поискаха да останат с мен. А Съветът на старейшините официално ги помоли да останат, като им обясни, че аз все още съм Принц и от мен зависи по-нататъшната жизненост на Двора.
Това беше малък шок, но не и неприятен. То беляза задълбочаването на съзнанието ми колко много е необходимо присъствието ми в замъка и не можех да се накарам да се оплача от това, че съм нужен, уважаван и желан.
И така, тръгнахме тримата, за да открием злосторниците, които дебнат в Ню Орлиънс.
Няма да разказвам как ги унищожихме. Не ми доставяше никакво удоволствие. Във всеки случай се уверявах, че бунтовникът наистина е бил предупреден, че е решил да прави пакости, че вярва, че ние, старите, се хвалим със сили, които не притежаваме, и тогава ги унищожавах. Използвах Огнената дарба – или телепатичната способност да ги подпалвам – и в комбинация с нея силна телекинетична струя, която разбиваше главите им на парчета, преди да се изпарят в дим. Не исках да ги карам да страдат. Исках да ги няма. Бяха имали своя шанс да пътуват по Пътя на Дявола и безпричинно бяха наранили друг кръвопиец без основателна причина и бяха убили скъпи за него хора.
Но това ме притесняваше, всичко това. Водачът на глутницата, последният, който умря, ме беше попитал с каква власт отнемам живота му, а аз всъщност нямах добър отговор за него. В края на краищата, аз бях Принцът на братята от десетилетия, нали? Въпросът ме изгаряше. Разбира се, можех да изредя цяла литания от причини, но не го направих.
И когато всичко приключи и от тези неразумни бегълци не остана нищо друго освен локви тъмна мазнина по покривите, върху които бяха паднали, се почувствах слабо отвратен и отчайващо жаден.
Торн, Кирил и аз прекарахме един час в лов. Жаждата ми за невинна кръв, както обикновено, беше дяволски непоносима, затова се задоволих с адските мъки на Малкото питие от всякакъв брой нежни, привлекателни млади жертви в един затъмнен нощен клуб, натъпкан пред сцената, на която певица пееше нежни плачове с южняшки напев, който я караше да звучи слабо британска.
След това тръгнах пеша. Просто вървях. Вървях по тротоарите на Ню Орлиънс, които не приличат на никакви други тротоари по света – някои от камък, други от тухли тип „рибена кост“, трети от начупен и натрошен цимент, много опасно разкъсани от корените на дърветата, някои обрасли с висока трева, други – с кадифен зелен мъх, а на някои дори са изписани със сини букви старите имена на улиците.
Ню Орлиънс, моят Ню Орлиънс.
Накрая се върнах в апартамента си и разгледах разрушената картина. Оставих бележка на местния си адвокат да я възстанови, похвалих го, че е направил каквото е могъл, за да почисти апартамента, а после седнах в любимото си позлатено кресло в предния салон, в тъмното, наблюдавайки как светлините по „Роял“ плуват по тапицирания таван. Обичам звуците на Френския квартал в меките нощи . … смях, разговори, веселие, диксиленд джаз, който се носи от отворените врати, рок музика, която се чува някъде – вечно веселие.
На следващата вечер отидохме в страната на байовете, за да намерим резиденцията на Дмитри Фонтейн, кръвопиеца с елегантния почерк.
Назад към част 2 Напред към част 4
