Глава 11
– Като малък, много пъти съм бил в блатото. Знаех как се стреля с пушка. Умеех да ловя риба. И с татко се бяхме отдалечавали доста от бреговете на фермата. Но си имаше територия, към която се придържахме, и тя винаги ни се е струвала достатъчно просторна, защото в нея ловехме много риба, а самото блато изглеждаше толкова неизменно в своята морава от кипариси, тупело и див дъб, гигантски палмети и безкрайни лозови хралупи.
– Но сега единствената ми цел беше да се промъкна отвъд тази територия и при избора на посока се ръководех единствено от спомена за дървото, на което стрелата беше дълбоко издълбана в кората, над пояса от ръждясали вериги.
– Намирането му ми отне повече време, отколкото ми се искаше, а въздухът беше влажен и тежък, но водата беше на добро ниво за пирогата и затова, изваждайки компаса, направих всичко възможно да начертая курс в посоката, към която сочеше стрелката.
– Ако с татко някога сме били толкова далеч, не го съзнавах. Това, което осъзнавах, беше, че мога да се загубя. Но не ми пукаше много за това. Бях твърде сигурен в мисията си и когато започнах да изпитвам чувство на замаяност, просто продължих напред.
– Отново чух гласове да говорят, просто сякаш тези шепоти ме подтикваха и подбутваха и нарушаваха чувството ми за равновесие, и отново една жена плачеше, само че това не беше Вирджиния Лий.
– „Не можеш да ми направиш това“ – проплака жената. „Не можеш да го направиш“! И настъпи подвижен грохот на по-дълбоки гласове – „Гравирана завинаги“! каза жената, а после загубих нишката на разговора.
– Чух го, но не го разбрах. Бях потънал в плетеница от сънища и полувпечатления. Отчаяно исках да следвам, да си спомням, но трябваше да пазя равновесие в пирога, трябваше да не изпускам пръта.
– Пръта можеше да падне в мътната вода и щеше да се наложи да тръгна след него. Преди бях влизал до кръста в блатна вода и това не ми харесваше ни най-малко. Златната светлина на слънцето проблясваше в очите ми. Чух плача на птиците, онези странни, сякаш изолирани меланхолични викове.
– Междувременно пирогата се плъзгаше през патиците, а аз го насочвах уверено покрай джунглите от кипарисови корени и осъзнах огромната плетеница от цъфтящи глицинии вдясно от мен. Цветовете бяха толкова ярко лилави, толкова сочно лилави, че се чух как се смея на глас на тях.
– Замайването се появи отново и в него имаше лукс, сладост, сякаш си леко подпийнал шампанско. Светлината беше накъсана и глицинията беше толкова чиста. Чувах гласовете. Знаех, че един от тях принадлежи на Ребека и че Ребека изпитва болка.
– „… ще те хванат, ще те открият…“ Този фрагмент го хванах като човек, който се опитва да хване падащо листо. А после над гласа ѝ се разнесе смях, който го заглуши, и повече не се чуваха ясни думи.
– Изведнъж вдясно от мен се издигна огромен кипарис, със сигурност един от най-старите, които някога съм виждал, и там беше поясът от желязна верига, също толкова свирепо ръждясал, както преди, и стрелата, дълбоко гравирана, която ми нареждаше да се отклоня наляво. Сега това със сигурност беше нова територия, в противоположна посока от фермата Блекууд. И когато проверих компаса си, разбрах, че съм бил прав.
– Пирога сега се движеше много лесно, а стълбът ми се спускаше дълбоко. Повече от всякога се страхувах да не падна във водата и продължих напред, когато се появи друга маса великолепно цъфтяща глициния.
– Разбираш колко дива е тази лиана, знам, че разбираш, и колко красива може да бъде. А сега слънцето я обливаше на валове, както може да се провре през прозореца на катедрала, и тя се разстилаше във всички посоки, само дето изглеждаше, че има канал, в който бях намерил път.
– Напред и нататък плавах, докато конфигурацията от ръждясала верига и издълбана стрела не се появи отново. Този път беше само, за да ми каже да продължа в същата посока, и аз я последвах, знаейки, че съм много далеч от фермата Блекууд, може би на час от всякаква помощ, а това е много навътре в блатото.
– Погледнах часовника си и установих, че съм сгрешил с тридесет минути. Бях тръгнал преди час и половина. Вълнението, което бях почувствал при събуждането си, се засили в мен. И когато се появи поредният кипарис с древната си цепнатина и назъбената си стрелка, отново се завих леко наляво, само за да се натъкна на друго опасано дърво, чиято стрелка ми подсказваше да се отклоня надясно.
– Носех се по течението, в още по-дълбока вода, когато, взирайки се нагоре, осъзнах, че гледам къща.
– В този момент пирога се удари в един бряг. Почти се изтърсих от него. Трябваше да се ориентирам. Диви къпини се рояха в предната част на лодката и протягаха клони, за да ме одраскат, но с кухненския нож ги порязах, а после ги отблъснах обратно с облечените си в ръкавици ръце.
– Това не беше невъзможна ситуация. А междувременно можех да видя, че първото ми визуално впечатление е било точно. Пред мен се извисяваше голяма къща, къща от естествен изветрял кипарис, построена върху пилони, и ми хрумна, че съм излязъл от нашата земя и може би съм попаднал в нечий чужд дом.
– Е, ще подходим с уважение, помислих си, и когато пресякох още от дивите къпини и изтеглих пирога на брега, се обърнах и се озовах в гора от пляскащи палмети и болнави синьо-жълти фиданки, издигащи се като призраци на дървета под отчаяните порочни ръце на гигантски кипариси от двете ми страни и по-нататък.
– Спрях, отново усетих замайване и тогава чух жуженето на пчелите. Избърсах лицето си, но ръкавиците ми бяха мръсни и сигурно съм изцапал лицето си, и макар че в джоба си имах ленена носна кърпичка, както и много хартиени кърпички, не беше време за това.
– Вървях нататък, като се уверих, че земята е твърда, и осъзнах, че се изкачвам нагоре върху една могила. Най-сетне пред мен изникна поляна, много голяма поляна, заобиколена от огромни кипариси – всъщност тогава ми се стори, че кипарисите са закотвили поляната и са направили от нея остров с корените си и омразните си разперени клони.
– И насред тази поляна се издигаше къщата, на около шест-осем метра над земята върху дървените си основи, на пръв поглед кръгла постройка на два етажа, всеки от които със свързващи арки и във възходяща последователност с по-малки размери, като двата слоя на сватбена торта. Към това впечатление се прибавяше и куполът на самия връх.
– Масивна дървена стълба се издигаше от земята до входната врата, а над тази входна врата беше прикрепен правоъгълен надпис с дълбоко гравирани и ясно четими букви:
СОБСТВЕНОСТ НА МАНФРЕД БЛЕКУУД СТОЙТЕ НАВЪН
– Ако някога преди съм изпитвал толкова голям триумф, не си го спомнях. Това беше моята къща, това беше моят остров; бях открил онова, което за другите хора беше само легенда, и то беше изцяло мое. Бях си върнал приказката на Манфред. Бях видял това, което Уилям никога не е видял, което Гравие никога не е видял, което Попс никога не е видял. Аз бях тук.
– В разгорещен делириум оглеждах сградата, почти неспособен на истински разсъждения и дори не си спомнях молбата на Ребека към мен, нито дълбоката кипяща болка, която току-що бях чул в главата си.
– Пчелите, дрънченето и пляскането на гигантските листа на палмето, мекото скърцане на чакъл под краката ми – всички тези неща сякаш ме прегръщаха и поддържаха и сякаш ме обвиваха в неизчислимо очарование, сякаш бях попаднал в рая на чужда вяра.
– Също така смътно осъзнавах, неволно осъзнавах, че макар древните дървета да са създали тази поляна, самата поляна не би могла да остане свободна по никакъв естествен начин. Блатото отдавна трябваше да я е погълнало. Както и да е, къпините я изяждаха, а злокобната глициния с високи тонове имаше претенции към нея, разпростряла се, за да забули подраста вдясно от къщата и отзад, стигайки до високия двуетажен покрив.
– Но някой е живял тук. Вероятно. Но после може би не. При идеята за самонастанили се или нарушители се вбесих. Съжалих, че не бях взел със себе си пистолет. Трябваше. И можеше да го вземе, когато се върна. Всичко зависеше от това какво ще открия в къщата.
– Междувременно бях съзрял друга постройка, нещо на пръв поглед солидно и масивно, доста зад къщата. Глицинията покриваше половината от нея. Слънцето се отразяваше от повърхността на останалата част, искреше по нея и заслепяваше през вретеновидните стволове на новородените дървета.
– Именно към тази постройка се отправих първо, като много неохотно подминах приканващите предни стъпала на къщата, но решен да открия каква е тази масивна форма.
– Можех да си я обясня само като някаква гробница. Беше висока колкото мен, имаше правоъгълна форма и изглеждаше направена от гранит, с изключение на панелите, вградени в нея отпред и отзад и от всяка страна, които бяха направени от метал, който изглеждаше златен. Изтръгнах гнездото от глициния, както можах.
– В този метал бяха издълбани фигури, гръцки фигури, които сякаш участваха в погребална процесия, и процесията изглеждаше непрекъсната от панел до панел, ограждайки структурата, към която нямаше нито задна, нито предна част, нито врата.
– Сигурно го обиколих десетина пъти, прокарах ръце по фигурите, докоснах фино изваяните профили и гънките на дрехите и много бавно осъзнах, че фигурите са по-скоро римски, отколкото гръцки. Направих тази преценка, защото човешките същества не бяха идеализирани, както биха ги направили гърците, а всъщност представляваха стройни и конкретни хора от няколко групи. В един момент ми хрумна, че това е предрафаелитски дизайн, но не бях сигурен в себе си по този въпрос.
– Нека кажа просто, че фигурите бяха класически, а процесията беше безкрайна и макар че някои от фигурите изглеждаха плачещи, а други си скубеха косите, нямаше нито труп, нито погребение.
– След като го разгледах внимателно, започнах да се опитвам да отворя постройката. Но нямах никакъв късмет. Златните плочи – а до този момент бях убеден, че са златни – изглеждаха здраво закрепени в гранитните колони, които маркираха четирите ъгъла на конструкцията, а гранитният покрив, с върхове като тези на толкова много гробници в Ню Орлиънс, беше много здраво закрепен.
– За да се уверя, че субстанцията на панелите е златна, избрах място на един от панелите съвсем близо до гранита и с острието на ловния си нож драснах там и открих, че не само не прозира никакъв неблагороден метал, но и че самото злато е меко. Да, това беше злато. Беше много, много злато.
– Бях напълно озадачен от това нещо. Беше август, беше красиво, беше буквално монументално. Но за кого беше направен този паметник? Със сигурност това не беше гробницата на Ребека!
– Разбира се, Лудият Манфред трябваше да е отговорен за това нещо. То подхождаше на байроновия му образ на строител на имението Блекууд, на фантазията му, на щедрите му мечти. Никой друг не би дошъл тук и не би направил златна гробница. И все пак как можеше това да е мавзолеят на Лудия Манфред? Как можеше да бъде постигнато погребението му?
– Мозъкът ми беше побъркан от въпроси.
– Безумният Манфред беше прехвърлил осемдесетте, когато направи завещанието си. Бях виждал документа с дата. А по време на дивото си бягство от болничната стая към стълбищната площадка той беше на осемдесет и четири години.
– Кой или какво го е очаквало на този остров? И, разбира се, тази гробница, ако е била такава, нямаше нито име, нито дата, нито какъвто и да било надпис. Колко крайно странно е някой да направи мавзолей от масивно злато и след това да го остави без маркировка.
– Реших да не бързам, преди да се кача в къщата. Разходих се из острова. Той не беше много голям. Но повече от половината от бреговете му бяха напълно блокирани от най-големите кипариси, които някога бях виждал. Задушени между тях, където можеха да получат светлина, бяха дивите горички тупело и черна дъвка, които представляваха непроходима преграда, а след това вдясно от мястото, където бях слязъл на брега, се ширеше маса от воден дъб и глициния, която вече описах.
– Всъщност беше съвсем очевидно, че имаше само едно малко място, където да изляза на брега, и аз го бях направил правилно благодарение на чист късмет. Освен ако не беше замесена някаква друга агенция.
– Беше много тихо, с изключение на пчелите и общия пулсиращ въздух, който сякаш се издигаше от самото блато.
– „Гоблин“ – извиках аз, но той не ми отговори, а после усетих как се промушва покрай мен, мек като котка до врата ми, и чух гласа му в съзнанието си:
– „Лошо, Куин. Върви си вкъщи. Вкъщи се тревожат за теб.“
– Истината за това ми се струваше много сигурна, но нямах намерение да отговарям.
– „Какво е това място, Гоблин? Защо каза, че е лошо?“ – попитах аз. Но той не ми отговори, а след това, след пауза, отново ми каза да се прибера вкъщи. Той каза:
– „Леля Куин се е прибрала у дома.“
– Това изявление ме заинтригува много. Гоблин никога не ми беше казвал къде се намират другите. Но в никакъв случай не бях готов да се върна!
– Седнах на стълбището. То беше солидно, което не ме изненада, тъй като беше построено от кипарис; цялата къща беше построена от кипарис, а кипарисът никога не гние.
– „Ребека“ – попитах на глас, – „тук ли си“? Отново се появи замайване и докато в пирога малко се страхувах от него, сега се оставих да се потопя в него още по-дълбоко, като затворих очи, легнах по гръб и погледнах нагоре към светлината на пречупените листа.
– Надигна се вълна от разговарящи гласове, шепот, проклятия, една жена отново заплака, Ребека извика: „Не можеш да ме измъчваш така“, а после един мъж промърмори и каза: „Проклетници“, и някой се засмя. „Какво очаквахте от мен!“ – Попита един глас. Но вълнообразният, движещ се разговор се прекъсна без по-нататъшно изясняване и се оттече от мен, оставяйки ме почти болен.
– Почувствах омраза към гласа, който беше проговорил, към гласа, който беше попитал: „Какво очаквахте от мен!“, и тя изглеждаше логична омраза.
– Изправих се и си поех дълбоко въздух. Беше ми лошо. Проклетата жега ме беше разболяла. Освен това ме хапеха комари и това също ме караше да се чувствам зле. Бях прекалено омекнал от престоя на закрито в горещи дни като този. Изчаках, докато главата ми се проясни, и тогава излязох по стълбите и минах през отворената врата, като самата врата беше избутана настрани.
– „Безстрашни обитатели“ – помислих си аз и като забелязах, че вратата съдържа голям правоъгълник от оловно стъкло, стъкло, което беше чисто, аз се възмутих. Но имах и силното усещане, че никой друг не е бил в тази къща.
– Що се отнася до стаята пред мен, тя беше идеално кръгла и непрекъснатата ѝ обграждаща дъговидна форма прозорци изглеждаше без никакво покритие. Стълбище вляво водеше към горния етаж, а вдясно имаше голяма силно ръждясала желязна камина с правоъгълна форма, с издигаща се тръба на комина и отворени сгъваеми железни врати. Тя беше пълна с полуизгорели дърва и пепел. Пепелта беше разпиляна по пода. В центъра на стаята се намираше най-изненадващото нещо: голямо мраморно бюро върху желязна рамка и стол в римски стил от кожа и злато. Стилът, който имам предвид тук, е това, което днес хората наричат директорски стол. Но това е стил, стар колкото самия Рим.
– Разбира се, веднага се отправих към тази конфигурация от чудесни мебели и открих модерни писалки в тежък златен цилиндър, гнездо от високи дебели свещи, разтворени върху златна плоча, и случайна купчина книги с меки корици.
– Разлистих книгите и се загледах в кориците им. Те варираха от това, което така високомерно наричаме популярна художествена литература, до книги по антропология, социология и съвременна философия. Камю, Сартр, дьо Сад, Кафка. Имаше атлас на света, речник и няколко картинни речника за деца, както и джобен формат история на древен Шумер.
– Проверих датите на авторските права в няколко от тези книги. Погледнах и цените. Всичко това беше наскоро, макар че повечето от тях вече бяха набъбнали и омекнали от влажността на блатото.
– Фитилите на свещите бяха черни, а локвичката восък, която ги заобикаляше върху златната плоча, твърдеше, че са били изгорели доста.
– Бях шокиран и заинтригуван. Имах един натрапник, който идваше тук да чете. Имах натрапник, който се грееше на камината. А златното кресло, колко красиво беше то, с мека кафява кожена седалка и облегалка, с кръстосани крака и богато резбовани подлакътници. Един малък тест с ножа ми ме увери, че простата му рамка е от истинско злато. Същото се отнасяше и за плочата и цилиндъра, в които се държаха химикалките.
– „Същото като в мавзолея отвън“ – прошепнах аз. (Винаги говоря на глас на себе си, когато съм объркан.) – „Имам един натрапник, който обича злато.“
– И тогава имаше тъмен многоцветен мрамор на бюрото и простата желязна рамка, която понасяше тежестта на мрамора.
– Натрапник с вкус и интелектуални интереси! Но как се е озовал тук и какво общо имаше това с пристъпите на замайване, които усещах, докато напредвах? Какво общо имаше това с нещо друго освен с нарушаването на границата, доколкото ми беше известно?
– Загледах се в отворените прозорци. Видях петната от дъжд по пода. Видях трептящата зеленина. Отново се почувствах отпаднал и блъснах един комар, който се опитваше да ме подлуди. „Това, че този натрапник има вкус, не означава, че не е горе и не чака да те убие“ – напомних си аз. Тогава, отивайки към вътрешното стълбище, извиках:
– „Здравей къща!“
– Отгоре не се чуваше никакъв звук. Бях убеден, че мястото е изоставено. Ако мистериозният натрапник беше тук, книгите нямаше да са толкова набъбнали.
– Въпреки това извиках отново: „Здравей, тук е Тарквин Блекууд“ и се изкачих бавно нагоре, ослушвайки се за някакъв звук отгоре.
– Вторият етаж беше много по-малък и тесен от първия, но беше направен от същите здрави дъски и светлината влизаше не само от безплодните сводести прозорци, но и през купола горе.
– Но тези подробности едва ли съм забелязал. Защото тази стая се различаваше значително от тази под нея по това, че съдържаше отвратителна и гнусна гледка.
– Това бяха комплект ръждясали вериги, прикрепени към стената срещу комина, вериги, които очевидно не са имали друго предназначение освен оковаването на човешко същество. На тези вериги имаше белезници за ръце и глезени, а под тези бездейни свидетели на някаква мерзост имаше гъста тъмна сиропирана субстанция и остатъци от човешки череп.
– Бях отвратен невъобразимо много. Беше ми почти жестоко лошо. Успокоих се. Взирах се в черната утайка, сякаш бе катран, и в черепа, а после различих нещо, което изглеждаше като разпадащ се белезникав прах от други кости. В утайката имаше и следи от гниещи платове, както и нещо, което блестеше ярко, макар да беше попаднало в тъмния вискозен катран.
– Почувствах студена упорита ярост. Нещо неописуемо се беше случило тук. А извършителят не беше на територията на сградата и не беше идвал от няколко месеца, но всеки момент можеше да се върне.
– Приближих се до тази катранена субстанция. Клекнах до нея, взех блестящия фрагмент и без никаква изненада открих, че това е една от обеците, които Ребека носеше, когато дойде при мен. В рамките на няколко секунди треперещите ми пръсти бяха намерили половинката. И там, в отвратителната субстанция, беше камеята, която Ребека беше носила на гърлото си. Събрах и нея.
– Бях парализиран от вълнение, но това не ми попречи да видя, че от стената виси и пета верига, съвсем различна от онези, които някога сигурно са връзвали китките и глезените, а в края ѝ има кука. Тази кука беше хваната в тъмната мръсотия, а тъмната мръсотия съдържаше парчета плат и фрагменти от коса. Именно тази пета верига ме ужаси повече от всичко останало.
– Побиха ме тръпки. Главата ми плуваше и изпитах загуба на равновесие, и отново усещане, че Ребека ми говори, Ребека ми шепне, Ребека плаче; и тогава гласът ѝ се извиси, отчетлив в жужащата тишина на къщата: „Не можеш да го направиш, не можеш!“
– „Не Ребека“ – прошепнах аз. Но знаех, че тя е умряла тук, знаех, че в продължение на век костите ѝ са гниели тук, знаех, че дори сега, пред очите ми, дребните същества от блатото изяждат това, което е останало от нея – виждах ги как работят в грозните остатъци – и скоро няма да има нищо.
– Тя ме беше довела тук. Имах право да докосна черепа и когато го направих, той се разпадна пред очите ми. Сега той не беше нищо повече от купчина бял прах заедно с всички останали кости. Никога не трябваше да го докосвам! Но вече беше твърде късно.
– Съвсем неочаквано се втурнах в действие. Изправих се. Прибрах обеците и брошката в джоба си. Извадих ловния си нож – кухненският беше в пирога – и се завъртях с лице към стълбите. Никой не беше дошъл, това беше очевидно, но всеки момент някой можеше да дойде.
– И кои бяха те, или кой беше той, бих казал, който можеше да седи на бюрото и да чете на светлината на свещите, когато на горния етаж съществуваше такъв ужас?
– Това място е било къща за мъчения и със сигурност моят пра-пра-прадядо Манфред е довел жертвите си тук, разсъждавах аз, и именно тук Ребека е намерила смъртта си.
– Кой беше този, който знаеше тези неща и не направи нищо по въпроса? Кой беше този, който беше донесъл тук прекрасно мраморно бюро и златен стол? Кой беше този, който беше погребан в онзи мавзолей без врата? Цялата тази картина беше смайваща за мен. Треперех от чисто вълнение. Но трябваше да определя някои неща.
– Отидох до прозорците и с изумление открих колко добре виждам над блатото. И там, далеч надалеч, видях много отчетливо имението Блекууд на неговата издигната морава.
– Който и да живееше на това място, който и да го посещаваше, можеше да шпионира къщата, ако искаше; можеше да види – наред с други неща – самите ми прозорци, а също и прозорците на кухнята. Ако е имал телескоп или бинокъл, а аз не видях нито едно от двете тук, е можел да изучи всички ни много добре.
– Беше смразяващо да видя тази ясна гледка към къщата, но я използвах, за да проверя компаса си. Трябваше да се прибера вкъщи, и то бързо.
– Гласовете отново заплашиха. Обхвана ме световъртеж. Завъртях се. Дивите викове на птиците сякаш се смесиха с гласа на Ребека. Бях близо до припадък. Но трябваше да устоя на това.
– Слязох по стъпалата, през голямата стая и се спуснах на острова и изследвах всеки сантиметър от него, който можех да достигна. Да, кипарисите го бяха създали и закрепили, а от запад и север те бяха толкова гъсти, че самият остров сигурно не се виждаше. Единствено по източния бряг, където бях слязъл на брега, се откриваше път за достъп.
– Що се отнася до странната структура от гранит и злато, не можах да открия нищо повече за нея, освен че когато отрязах глицинията, гравираните фигури бяха толкова красиви там, колкото и навсякъде другаде. Стойността на златото трябва да е била зашеметяваща, разсъждавах аз, но никой никога не го е крадял; никой – изглежда – не се е опитвал.
– Но сега ми беше толкова горещо, толкова покрит с пот, толкова нахапан от комарите и тормозен от самотните викове на птиците и начина, по който се смесваха с получутите гласове, че трябваше да се махна оттук. Трябваше да съм в безопасност.
– Скочих в пирога, хванах се за стълба, оттласнах се от брега и се отправих към дома.
Назад към част 11 Напред към част 13
