Глава 20
Бодха – град на светлината
От върха на планината за първи път видяхме красивия град долу. Градът на светлината беше разделен от широка река от лава, която се спускаше по черния планински връх, прорязваше центъра на града и отново изчезваше в дълбините на планините от другата страна на долината. Всички къщи долу блестяха от ярка светлина, засенчвайки дори блясъка на огнените дървета, а в средата стоеше грандиозен храм, който блестеше като хиляди диаманти. Самото гледане на тази красота беше спиращо дъха.
Рен, Кишан и аз въздъхнахме шумно, отчасти възхитени от великолепието пред очите ни и отчасти от облекчение. Стигнахме целта. Да, определено още не бяхме у дома, но сега бяхме една крачка по-близо до него.
– Някъде тук е Огненото въже – помислих си.
Изпълнена с подновена решителност, скочих от чилина, махнах дългата козина от очите му, погалих го и му благодарих за прекрасното пътуване. Приказните същества тихо изцвилиха, втурнаха се към дърветата и скоро изчезнаха от поглед.
Проспахме останалата част от деня и вечерта. Когато настъпи нощта и огнените дървета, както винаги, потънаха в мрак, Градът на светлината продължи да кипи от светлина и живот. Внимателно се спуснахме в долината и се отправихме към центъра на града. Изглеждаше, че сме в разгара на някакъв празник, защото жителите от всички страни се стичаха към храма на тълпи. За известно време се скрихме зад тъмни дървета, гледайки жителите на града. Научихме, че се наричат „бодха“. Те блестяха като ракшаси, само кожата на бодхите блестеше в злато, а татуировките приличаха повече на украшение, отколкото на маска. За разлика от Ракшасите, Бодхите не изглеждаха агресивни, но имаха мускулести фигури на истински воини.
Възхищавахме се на златния град, когато Рен тихо прошепна редовете на стихотворението.
ЕЛ ДОРАДО
Едгар Алан По
Между планини и долини
Рицарят язди сам
Той не се нуждае от никого на света.
Той продължава напред
Той пее песен
Той планира да намери Ел Дорадо.
Но скитащ сам
Доживя до сива коса
И предишната радост избледня.
Рицарят пътувал навсякъде
Но не срещнал никъде
Никъде не намерил Ел Дорадо.
И когато е уморен
Появи се пред скитника
Странен призрак – и шепне: „Какво ви трябва?“
Веднага рицар отговаря:
„Кажи ми, не разбирам
Кажете ми, къде е Ел Дорадо?
А Сянката отговоря:
„Където се ражда денят,
Лунни планини, където по-голямата част е едва видима.
През ада, през рая
Напред върви
Ако искаш да намериш Ел Дорадо!”
– Мислите ли, че легендите за Ел Дорадо произхождат оттук? – попитах.
– Не знам, – отговори Рен – но Бодха определено е като „златен град“.
Тогава Кишан се обърна към мен и поиска шала. Увивайки го около себе си, той прошепна няколко думи и след няколко секунди вече стоеше пред нас в дрехи и външен вид на жител на Бодха. Докоснах пръста си до ръката му. Кожата на Кишан стана релефна и преливаща, точно като люспите на чилините. Той имаше само саронг на бедрата и искрящи гривни на предмишниците и китките, искрящи с алени рубини. Златната му кожа беше пълна с прекрасни алени и черни татуировки, а гъстата му черна коса побеля с перлен блясък. Дори веждите и миглите на Кишан сега имаха перлен блясък, а люспите над скулите му бяха толкова рязко очертани, че изглеждаха като скъпоценни рамки за златистите очи на моя годеник.
Рен също взе шала и се трансформира, но цветовете му бяха синьо, зелено и лилаво. Тогава той подаде Шала и на мен, но аз дори не го забелязах, гледайки като замаяна двата златни бога, застанали пред мен. Събудих се едва след като Рен ме бутна и Кишан се изкиска.
Когато станах жена бодха, братята ентусиазирано ме обикаляха, възхищавайки се на роклята ми.
– Не е лошо, много добре. – оцени Кишан, оглеждайки ме от всички страни.
– Страхотно. – промърморих, гледайки ръката си. Беше покрита с шарка от изумрудени пеперуди и извиващи се черни лози и колкото и да се опитвах, не успях да затъмня светлината, която се изливаше изпод кожата. Напипах косата си и метнах тежка дебела опашка през рамото си. Оказа се, че сега имам коса в цвят слонова кост, напълно различна от истинската ми коса – гъста, кафява и вълниста по природа. Носех чудесни златни бижута, обсипани със зелени скъпоценни камъни, които изглеждаха неразличими от изумрудите (само ние тримата знаехме какви фини имитации може да направи нашият шал) и рокля, която сякаш беше изтъкана от звездна светлина.
– Какво е лицето ми? – попитах притеснено.
– Красиво. – отвърна Кишан.
Рен, който беше клекнал над чантите ни, отговори без да се обръща:
– Клепачите ти са покрити с малки изумруди, които хвърлят преливащи се отблясъци върху скулите ти. От веждите до линията на косата, челото ти е осеяно с малки топази. Кожата на лицето ти свети в зелено, този цвят се спуска до шията и раменете, а отдолу избледнява до нюанса на старо злато.
Той стана и тръгна към мен.
– Устните ти – очите му се задържаха върху тях само за част от секундата – също са златни. И ето единственото, което липсва… – Тук Рен измъкна от ръцете ми все още неугасналото бяло огнено цвете и го заби в косата ми, сплитайки стръкчето в тежък кичур над ухото ми. Сърцето ми подскочи от докосването му. – Тя не е просто красива, Кишан. Тя е прекрасна!
Преди да успея да кажа нещо, Рен грабна раниците ни и тръгна към града. Кишан изсумтя унило в гърба на отстъпващия си брат и измърмори нещо нечленоразделно. Тогава той ми подаде ръка и заедно се присъединихме към тълпата от хора, бързащи към пирамидалния храм на Града на светлината.
– Мисля, че са развълнувани от нещо. Тук се случва нещо, което не се е случвало от много дълго време. – прошепна Рен, който използва острия си тигров слух, за да подслуша разговор между двама мъже наблизо. – Те имат специално събитие.
Междувременно някои хора застанаха в кръг и започнаха да пляскат с ръце и да пеят, а музикантите биеха барабани и надуваха в някакви тръби, които приличаха на флейти. Музиката бързо ускори темпото и вече няколко бодхи започнаха да танцуват. Енергията на тълпата беше заразителна. Наръчи цветя полетяха в езерото от лава, където плуваха, без да горят. Гъст и задушен аромат се носеше над тълпата.
Приближихме се до огромен храм, от който беше невъзможно да откъснем очи. Той не само отразяваше светлината на всичко, което го заобикаляше, но и самият той изгаряше със собствения си вътрешен огън. Фасетирани като диаманти, стените усилваха десетократно тази светлина, която танцуваше и блещукаше около нас, сякаш стояхме под въртяща се огледална топка в центъра на залата. От мястото, където стояхме, не можех да видя върха на храма, но предположих, че е висок около двадесет етажа, не по-малко.
Тази гигантска сграда напомняше на древните храмове на маите, които бях виждала по филми и снимки. Представете си огромна кристална пирамида със стръмни стъпала, водещи до самия връх. На всяко стъпало стояха воини в блестящи доспехи и с копия в ръце. Въпреки страховития си вид, охраната се усмихваше весело заедно с аплодиращата тълпа и не изглеждаше да очаква неприятности.
Изведнъж двама красиви млади мъже излязоха от портата в средата на стълбите. След като слезе няколко стъпала, двойката спря на платформа, разположена над главите на тълпата. Мъжете носеха саронги като тези на Рен и Кишан, само че много по-богати и по-красиви. Кожата им блестеше, напудрена със златист прах. Дебели златни гривни се виеха спираловидно около предмишниците, ръцете и краката на красивите мъже, а буйни пера на огнени птици бяха вплетени в дълги бели коси.
– Господари! – изрева тълпата. Един от мъжете вдигна ръка и виковете моментално стихнаха.
– Хора! Минаха много, много години, откакто увеличихме броя си. Много от вас вече са започнали да се тревожат дали времето за свежа кръв е отминало завинаги. Но сега знаем – не, не е минало! Живителната жизнена сила, която тече под нашия град и храни всички ни, не е загубила топлината си! Тя все още е достатъчно силна, за да говори с горния свят и да ни даде нов живот!
– И нова надежда за нашите Господари! – извикаха в един глас бодхите.
Говорителят се усмихна и потупа мълчаливия си другар по рамото.
– Да! Нова надежда, брат!
– За надеждата! – отговори той, вдигайки златния бокал.
Тази наздравица беше подета от всички събрали се, напитките започнаха да се раздават сред тълпата.
Лордовете отново вдигнаха чашите си.
– За надеждата, добри хора! Нека новата бъде единствената липсваща любов, която търсим!
Кишан вдигна чашата си и опита от напитката.
– Добро е. – каза той меко – Някъде между огнен плод и ябълка.
– Чувстваш ли, братко? Тя идва! – извика един от господарите и той и брат му започнаха да се спускат в тълпата.
Стражите мълчаливо последваха господарите си и ги заобиколиха от двете страни, докато братята слизаха от стъпалата на храма върху черния пясък. Приближавайки езерото от кипяща лава, Господарите спряха и погледнаха в далечината.
Стояха толкова близо до нажежената лава, че почти я докоснаха с върховете на пръстите на краката си и аз неволно трепнах, спомняйки си скорошното си изгаряне. Стиснах конвулсивно предмишницата на Рен, но когато той ме погледна съчувствено, вече успях да се стегна. Поемайки дълбоко въздух, прошепнах:
– Нищо. Нека се приближим.
Намерихме място, откъдето никой да не закрива гледката ни. Скоро видях как повърхността на лавата се раздвижи и по нея започнаха да се пукат мехурчета. По езерото се образуваха кръгове. Те ставаха все по-широки и по-широки и тогава тълпата ахна в унисон – и младо момиче излезе от лавата. Отворих си устата. Момичето трепереше цялото, изглеждаше уплашено. Тя се запъти към брега, отърсвайки лавата от ръцете си, а когато се приближих, видях, че кожата й е червена, като кръв.
Лордовете влязоха във врящата лава, сякаш е хладно езеро, и тръгнаха към момичето. Беше очевидно, че топлината и пламъците не бяха нищо за тях. Един от братята хвърли красива роба на раменете на момичето, вторият сложи венец от огнени цветя на главата й. После внимателно я изведоха на черния пясък.
– Добре дошла в града на светлината. – заяви един от братята – Ние ще се погрижим за теб. Всичките ти желания ще бъдат изпълнени. Ела с нас.
С тези думи Господарите отведоха момичето в храма, а бодхите с радостни викове хвърлиха цветя в краката им. Изкачвайки се по стълбите, момичето се усмихна плахо и изчезна вътре с братята. Портата се затвори и стражите заеха предишните си места на стълбите.
В края на церемонията веселбата на площада пламна с нова сила. Музиката започна да свири отново, храна започна да се сервира сред тълпата, бодхи танцуваха и пееха около храма. Ние също се опитахме да не се открояваме от тълпата, но храната, макар и много вкусна, се оказа непоносимо пикантна. За щастие бързо разбрах, че питието, разнасяно около празнуващите, гаси огъня в устата.
Докато хапвахме, не пропуснахме да се вслушаме в разговорите около нас, от които разбрахме, че веселбата ще продължи до сутринта. Бодхите се надяваха, че Господарите ще дойдат при тях посред нощ с добрата новина, че момичето е единственото, което са чакали толкова дълго. Улових се, че пламенно симпатизирам на момичето, което не познавах и дори видях нещо познато нея.
Тогава вляво от нас в тълпата започнаха да викат:
– Приказка! Разкажи ни история!
Разбира се, аз също исках да слушам, така че започнах да се приближавам. Моите двама, мълчаливи защитници заеха местата си до мен и замръзнаха, наблюдавайки зорко тълпата.
Накрая старейшината, към когото бяха отправени викове и молби, се отказа и вдигна ръце.
– Добре! Димящи планини се простират високо над нас – портите от горния свят към нашия долен …
Бодхите шепнеха и кимнаха с глави.
– Древните са знаели, че нашият народ е понесъл големи страдания, тъй като вече не можем да поддържаме свещения пламък сами. И тогава Господарите на Пламъка, Шалу и Вай, бяха изпратени при нас, за да управляват над нас.
– Но те поставиха друг на върха! – каза нетърпеливо момиченцето.
– Да, Дормида. Красивата Лавала не изчезнала. И двамата братя обожавали красивата Лавала и тя трябвало да избере един от тях. И тогава дошъл денят, когато Шала и Вай трябвало да влязат в една от димните планини и да се спуснат в долния свят. Преди да поемат по този път, нашите господари помолили момичето да направи своя избор и да последва един от тях. Всеки от тях я чакал с надежда, но Лавала така и не дошла. Толкова голямо било отчаянието на братята, че те напуснали долния свят и се втурнали обратно да търсят любимата си, но прекрасната Лавала изчезнала безследно.
Скоро Древните разбрали, че братята са забравили за задължението си и напуснали поста си. Те помолили Шалу и Вай да се върнат долу, като обещали, че самите те ще намерят Лавала и ще я изпратят при братята през опушените планини.
Не издържах, прекъснах разказвача:
– Но защо братята не я разпознават, когато идва?
Старецът ми се усмихна.
– Да, защото Древните никога не са виждали любимата на нашите Господари. Знаели само, че е млада и целомъдрена. Лавала може да се прероди във всякаква форма, но Господарите се кълнат, че със сигурност ще я разпознаят.
– А какво ще стане с момичето, ако не е това, което чакат? – Не се отказах.
– Тя ще стане една от нас, ще увеличи хората ни. – старецът вдигна глава и погледна към черното небе – Днес димните планини ще бъдат спокойни, защото братята са щастливи, но ако девойката не е тяхната любима, гневът на Господарите ще разтърси небесата и огненото езеро ще се разлее в горния свят.
Хванах ръката на Рен и направих знак на Кишан да ни последва. След като се измъкнахме от тълпата, отново навлязохме в огнената гора и разположихме лагера.
Когато обменихме впечатления за видяното и чутото, аз изразих моето предположение.
– Мисля, че говореха за вулкани. Когато братята са разстроени, изригват вулкани … Но се страхувам, че те принасят в жертва момичето на бога на вулканите?
– Защо мислиш така? – попита Рен.
– Помниш ли, старецът каза, че искат млада девица? И така, във всички митове, приказки и филми се принасят в жертва девици, включително на вулкани. И всеки Господар, според историята, е дошъл тук през димната планина. Това е за което говорят… Странно е само, че девойката не изгаря, а излиза непокътната от лавата пред храма!
– Е, има известна логика в това, което казваш – каза Кишан – Между другото, какво казва пророчеството за Господарите на Пламъка?
Прелистих бележника си, намерих точната страница.
– Нищо добро. – въздъхнах, докато прочетох част от пророчеството – Говори се, че те са коварни, хитри, изтънчени в битки, измама и зли забавления. Да, не забравяйте предупреждението на феникса! Той ясно каза, че ще трябва да победим братята, за да получим Огненото въже!
– Тогава е малко вероятно да ни го дадат доброволно. – измърмори Рен.
– Добрата новина е, че пазачите тук не изглеждат особено страховити. – отбеляза Кишан.
– Защо мислиш така? – бях изненадана – Мисля, че са доста добре напомпани.
Кишан замислено потри брадичката си.
– Келси, наличието на развита мускулатура не означава притежаване на бойни качества. Забелязах, че тези стражи държат копия като декорация, а не като оръжие. Те са твърде спокойни, твърде внушителни.
Видях как Рен кима в знак на съгласие с Кишан.
– Да не говорим за това, че тук отдавна не е имало войни. Ракшасите живеят твърде далече, за да създават проблеми на местните жители, а в тълпата от бодхи днес не видях нито един недоволен, да не говорим за враждебен гражданин!
– Прав си – съгласи се Рен – Бодхите създават впечатлението, че са много миролюбиви хора. Но не трябва да ги подценяваме. Келси, оставаш тук утре.
– Какво? Защо? Защо? Не съм ли доказала достатъчно, че може да се разчита на мен в битка? Или си забравил кой ви спаси от лапите на ракшасите?
– Тя е права, Рен.
Рен се поколеба, беше ясно, че се бори със себе си.
– Добре. – съгласи се той накрая – Но остани близо до нас.
Поклоних му се грациозно.
– Да сър! Да, генерале мой! Кадетът Келси Хейс слуша!
Рен се усмихна и хвърли възглавница по главата ми.
– Свободно, редник Хейс! Разрешено ти е да подремнеш.
Вдигнах възглавницата и легнах.
– Кажете ми, откъде научихте думата „кемарит“?
Рен само се засмя.
– Лека нощ, Келс.
Кискайки се, претърколих се на една страна и се спънах в погледа на притихналия Кишан. Погледът му беше замислен. От красивото му лице изчезна обичайното изражение „лесно-наричай-всяко-момиче-тичай-с-мен“. Усмихнах му се, но Кишан извърна очи и внимателно сгъна Шала. Без да кажа нито дума, наблюдавах тихо как той отиде до вратата на палатката и се настани там, за да пази.
Легнах с юмрук под бузата си, погледнах силния гръб на Кишан, широките му рамене – и усетих обидата му с кожата си. След срещата с феникса се дистанцирах от него и знаех, че Кишан го усеща. Трябваше да поговорим и колкото по-скоро, толкова по-добре, но сега не исках да се разсейвам от основната цел.
Назад към част 21 Напред към част 23
