Глава 3
Тук нещата стават странни.
По-странни.
Десет минути по-късно, докато подробно описвам прогнозния марж на печалбата в предложението си, чувам кикот от коридора.
Женски, познат кикот.
А секунда по-късно племенницата ми Маккензи се втурва през вратата на офиса ми.
Вече е на дванайсет години, с телосложението на майка си – висока и стройна. Русата ѝ коса е прибрана на дълга конска опашка и е облечена в червено палтенце с перлени копчета, черни гамаши и равни черни ботуши.
Нямам никаква представа как се е озовала тук и защо, но можете да се обзаложите, че ще разбера.
Тя говори по покрит с блясък мобилен телефон.
– Кажи им, че ако до утре нямаме тези номера, топките им ще седят в стъкленица на бюрото ми, по дяволите.
Спокойно може да се каже, че цялата работа с буркана с лоши думи не се получи така, както сестра ми се надяваше.
– Маккензи?
Тя прекратява разговора си и се свлича на стола срещу бюрото ми.
– Здравей, чичо Дрю.
– Ти сама ли дойде тук? Родителите ти знаят ли къде си? Какво правиш тук?
– О, хайде – ти знаеш защо съм тук. – В големите ѝ зелени очи танцува пакост.
Което е адски странно, защото очите на Маккензи са сини.
Нямам време да коментирам, защото в шеметна бъркотия от червена материя тя е на крака и протяга ръка към мен.
– Хайде да тръгваме. Места, които трябва да се посетят, хора, които да се видят. Времето е пари.
Хващам я за ръка и излизаме от кабинета ми, по коридора към затворената врата на кабинета на баща ми. Маккензи отваря вратата и ние прекрачваме прага.
Усещам как цветът на лицето ми се изчерпва.
Защото това не е офисът на баща ми. Дори не е близо.
Запъвам се назад, като се допирам до жълтата стена в хола.
– Какво, по дяволите… – Прошепвам. Объркан. Малко ужасен.
– Не изглеждаш добре, чичо Дрю – коментира Маккензи.
Ако загубиш разсъдъка си, това ще ти се случи.
Обръщам се в кръг, разглеждайки бежовите дивани и дъбовия център за развлечения, в който се намира телевизор, който определено не е с плосък екран. Пускат „Чудото на 34-та улица“, а въздухът ухае на прясно изпечени бисквити. В ъгъла седи украсена скромна коледна елха, а тъмночервени поансетии са разпръснати между множество семейни снимки в рамки по рафтовете. Семейни снимки на родителите ми, на сестра ми и на мен – до около петгодишна възраст.
И тогава най-накрая, по дяволите, осъзнавам какво се случва.
– Това е сън – казвам с глас, който не може да реши дали е въпрос, или декларация. – Заспах на бюрото си и сънувам в момента.
Забавно. Обикновено сънищата ми са от по-хитовата категория. Включващи мен и Кейт в множество сценарии с порнографски оттенък. Понякога аз съм римски император, а тя е моята робиня без тога, която ме храни с грозде и с удоволствие задоволява всяка моя прищявка. Понякога аз съм Хан Соло, а тя – принцеса Лея, с която си проправяме път през галактиката. Друг път тя е влиятелна, амбициозна бизнесдама, която сключва договор с голям клиент, а после се чукаме на конферентната маса, докато никой от нас не може да ходи.
О, чакай – последното се случи.
Въпросът е, че от всички сънища, които си спомням, моята сладка племенница със сигурност не се е появявала в нито един от тях. И нито един от тях не се е състоял на това място – апартамент, в който едва помня да съм живяла.
Маккензи вдига рамене.
– Ако това те предпазва от това да ми се скараш, ще го наречем сън. Знаеш ли къде сме?
– Това е апартаментът, в който живеехме, когато бях дете, преди да се преместим в горната част на града.
– Точно така. Знаеш ли защо сме тук?
Опитвам се наистина много.
– Хм… сушито, което ядох за обяд, беше лошо и токсините се разпространиха в мозъка ми, причинявайки някакви странни халюцинации?
Хихикайки, Маккензи ме дърпа напред.
– Хайде.
Влизаме в кухнята. На малката кръгла маса седи Александра, сестрата на сестра ми в предпенсионна възраст. По това време тя все още не беше придобила прякора си „Кучката“, но първите признаци бяха налице. Дъвчеше дъвка и прелистваше списание „Tiger Beat“ с „New Kids on the Block“ на корицата. А косата ѝ – Господи, сигурно е използвала цяла кутия лак за коса, защото бретонът ѝ образува пух на върха на главата, твърд и неестествено висок.
До нея седя аз, изглеждащ елегантно в тениска с дълъг ръкав „Завръщане в бъдещето“. Петгодишният аз. Малък съм за възрастта си, но растежът ми ще настъпи чак след няколко години. Но с гъстата си черна коса, разрошена настрани, с дълбоките си сини очи, които блестят от младежка буйност, не съм нищо друго освен шибано очарователен.
В средата на масата има чиния с бисквити, с все още топли лепкави шоколадови парченца. Домашно приготвените бисквити на майка ми. Те са неописуемо страхотни. Но когато младият Дрю посяга към една от тях, Александра удря ръката му.
– Няма повече бисквити, Дрю. Ще си докараш стомашни болки.
– Но те са толкова вкусни – хленча аз. И ѝ правя кучешки очи. – Само още една? Моля?
Първоначално изражението на Лекси е строго. Но под въздействието на сладостта на младия Дрю тя се разтапя.
– Добре. Още една.
Чувствате ли предчувствията тук?
Той се усмихва с благодарност и говори с пълна уста с бисквитка.
– Ти си най-добрата сестра на света, Лекси.
Тя разрошва косата му.
Засмивам се и казвам на Маккензи:
– Колко съм неустоим? Дори не трябваше да работя за това.
Маккензи се смее.
– Ти беше наистина сладък. Гледай – тази част е важна.
Майка ми влиза в кухнята, с гладка кожа, руса и красива – въпреки ужасния пуловер за коледна елха, с който е облечена. В ръката си държи безжичен телефон.
Тежък, квадратен безжичен телефон. С антена.
– Дрю, познай кой е на телефона? – Пита тя.
– Татко ли е? – Пита той с надежда.
– Не, скъпи – това е Дядо Коледа! Той е отделил време от натоварения си график в деня преди Бъдни вечер, само за да говори с теб. – Тя потупва петгодишния Дрю по носа.
Той полита от стола и го преобръща след себе си. Лекси, която по това време вече е достатъчно голяма, за да знае истината, се усмихва на вълнението му.
Младият Дрю доближава телефона до ухото си.
– Ало?
– Хо, хо, хо! Весела Коледа!
И всичко се връща към мен. Подобно на врата, която се отваря в тъмна стая и най-накрая пуска светлина, си спомням това.
– Откъде да знам, че това е истинският Дядо Коледа? – Пита скептично петгодишното ми аз. Защото дори като дете бях адски съобразителен.
Баща ми отговаря с дълбок, ревящ, маскиран глас:
– Ами, тук в ръката си държа коледния списък, който ми изпрати по пощата.
Младият Дрю подпира телефона на рамото си и излиза в хола. Макензи и аз го следваме.
– Добре, да го чуем.
Дядо Коледа прочиства гърлото си.
– Велосипед BMX, новата система на „Сега“, фигурки на GI Joe, уокмен.
Точно така, уокмен. Защото това са осемдесетте години, хлапета.
– Боже мой, това наистина си ти! – Крещи петгодишният Дрю.
– Наистина съм. А сега ми кажи, млади човече, добро момче ли беше тази година?
Лицето му се надрасква, докато се опитва да бъде честен.
– Опитвам се. Трудно е да бъда добър.
Дядо Коледа се засмива.
– Правиш ли това, което ти казва майка ти?
Той кимва.
– Да, господине.
– А слушаш ли сестра си?
Той се намръщва.
– Лекси е властна.
– Да, тя е властна. Но тя е голямата ти сестра, Дрю – иска най-доброто за теб. Винаги трябва да я слушаш.
Той кимва неохотно.
– Да, сър.
– Е, млади човече – възкликва баща ми. – Подготвям шейната си за голямата нощ! Трябва да бъда в дома ти утре, на Бъдни вечер, с много подаръци за теб.
Петгодишният Дрю поглежда зад себе си, за да се увери, че брегът е чист. След това говори колебливо по телефона.
– Здравей, Дядо Коледа, мога ли да те попитам нещо?
– Можеш да ме питаш за всичко, Дрю.
– Няма ли да е лошо да добавя нещо към списъка ми?
Чувам притеснение в гласа на стареца, когато той отговаря:
– Да добавиш нещо? Не съм сигурен, че можем…
– Или пък мога да разменя. Можеш да задържиш другите ми подаръци – мисля, че наистина искам само едно нещо.
– Какво искаш, Дрю?
– Искам да доведеш баща ми у дома за Коледа.
От другата страна на телефона цари тишина.
По-младото ми аз обяснява:
– Той трябваше да замине по работа и мама каза, че не мисли, че ще се прибере на Бъдни вечер. И… тя е тъжна за това. Всички ние сме тъжни. Не е толкова забавно. Той ми липсва. – Той въздъхва. – Така че, ако можеш да се увериш, че утре ще си е вкъщи – можеш да задържиш другите неща.
Усмихвам се. Защото знам какво ще последва.
Изчакайте го.
– Ами… може би не всички други неща – поправя се той. – Все пак можеш да донесеш „Сега“. Но можеш да задържиш всички подаръци на Лекси – тя няма да има нищо против.
Гласът на Дядо Коледа става груб от емоции и убеденост, когато обещава:
– Татко ти ще се прибере за Бъдни вечер, Дрю. Обещавам.
Младият Дрю се усмихва с толкова много ентусиазъм. Радост. Невинност.
Това ме кара да мисля за моя син. Звукът на неговия смях. Топлината на прегръдката му. Начинът, по който скача на леглото – дори когато Кейт му казва да не го прави – и скача в прегръдките ми с пълно безгрижие. С пълна вяра и доверие. Защото знае, че ще го хвана. Че никога няма да го оставя да падне.
Че никога няма да го подведа.
– Благодаря, Дядо Коледа – прошепва искрено моето по-младо аз.
Маккензи ме поглежда в очите.
– Прибра ли се баща ти навреме?
Гласът ми придобива далечен тон, защото си спомням какво се случи на следващия ден – и си спомням точно какво беше усещането.
– Отидохме при Фишерови за вечеря на Бъдни вечер. Всички бяхме там – аз, Матю, Стивън. На седем години баща ти вече следваше майка ти и искаше да се закача с нея. Аз продължавах да гледам вратата. В очакване баща ми да мине през нея. Надявах се.
На устните ми се появи усмивка.
– И тогава той го направи. Смееше се, беше силен и по-голям от живота. Изтичах при него и – още преди да е прегърнал майка ми – той ме вдигна на ръце и ме завъртя. Носеше ме на рамото си като малкия шибан Тим. И се почувствах… вълшебно. Като истинска коледна магия. И бях толкова … горд от себе си. Защото си мислех, че моето желание го е довело у дома.
Примигвам, изтръгвайки се от съня си. И поглеждам надолу към Маккензи.
– От всички Коледи, на които се радвах като дете… тази… тази беше най-хубавата.
– Но ти забрави за нея?
Така се случва, нали? Порастваш и чудото на празниците изчезва. Те се превръщат по-скоро в бреме – места, на които трябва да се ходи, трафик, подаръци, които трябва да се намерят и купят. И забравяш малките неща, простите моменти, които трябва да направят обикновения ден по-хубав.
– Да, предполагам, че е така.
Едва когато вдигам поглед от лицето на Маккензи, осъзнавам, че вече не сме в този малък апартамент. Отново сме в моя офис. Главата ми се върти леко – като при световъртеж. Сядам на велурения диван, докато ми мине. Поглеждам часовника си и часът е същият като преди Маккензи да влезе през вратата ми. Все още остават два часа до конференцията ми.
– Знаеш ли защо ти показах точно този спомен тази вечер? – Пита ме Маккензи.
Подсмърчам.
– За да демонстрираш, че очевидно приличам на баща си повече, отколкото някога съм предполагал?
Тя поклаща глава.
– Не. Показах ти го, защото моментите имат значение. Може да не си го запомнил, но все пак е изиграл роля за това, в което си израснал. И как си се чувствал по отношение на Коледа, на баща си, а донякъде и на себе си. Именно малките неща, събрани заедно, ни правят такива, каквито сме. И така, сега, когато си спомняш, какво ще направиш, чичо Дрю?
Разтривам задната част на врата си.
– Ще… Ще намеря начин да компенсирам Джеймс след Коледа. Може би ще го заведа на баскетболен мач, за да прекараме малко време. Само ние двамата.
Маккензи въздъхва. И изглежда разочарована. Подобно е на това как Кейт ме гледа, когато се прибере от салона и не се вълнувам от факта, че е орязала цяла четвърт сантиметър.
Като… че нещо ми липсва.
– Е – оплаква се тя, – време е да си тръгвам.
Макар че все още съм сигурен, че това е сън – няма да рискувам.
– Задръж, скъпа. Все още не мога да си тръгна. Остани тук с мен и ще те прибера, когато свърша.
Тя сяда на дивана.
– Добре, чичо Дрю. Каквото кажеш.
Връщам се обратно около бюрото си, сядам и отново съсредоточавам цялото си внимание върху презентацията си.
Назад към част 2 Напред към част 4
