***
Кейлин седеше на пътническата седалка на изключително чист джип. Беше сложила чантата си на седалката до себе си, а малката пътна чанта стоеше в краката ѝ.
Илайджа караше колата, гледаше право напред, едната му ръка беше на волана, а свободната беше преметната небрежно през единия му крак. Дъвчеше дъвка бавно, целенасочено, челюстта му се напрягаше и отпускаше.
Сега, когато Кейлин беше по-близо до него, тя видя, че той е дори по-хубав, отколкото си беше помислила в началото. Беше секси – секси филмова звезда – не че тя познаваше такива. Но Илайджа трябва да е такъв, какъвто е бил Чанинг Тейтъм или Тейлър Лаутнър, преди да бъдат открити. Имаше онази интензивност без усилие – това изваяно тяло и силни мъжки черти.
Беше изненадана от собственото си любопитство, особено след това, което беше преживяла по-рано тази вечер. Но в Илайджа имаше нещо успокояващо, нещо, което бавно ѝ позволяваше да се отпусне, минута по минута.
Помогна ѝ и това, че той не изглеждаше да проявява ни най-малък интерес към нея.
Всъщност той едва бе проронил две думи, откакто тя прие предложението му да я закара до следващия изход и да провери дали могат да намерят място, където да я настанят до сутринта.
– Сигурно трябва да се обадиш на „Тройно А“ – каза от нищото Илайджа. Беше минало толкова много време, откакто беше говорил, че Кейлин беше шокирана от звука на гласа му, който наруши тишината на шофирането. – Може да им отнеме няколко часа да изтеглят колата ти по това време на нощта – обясни той.
Тя усети как бузите ѝ се зачервяват.
– Аз нямам тройно А.
Той я погледна за кратко.
– Тогава какво ще правиш?
Тя въздъхна.
– Не съм много сигурна. – Тя погледна към чантата си и видя пощенската картичка, прибрана на сигурно място вътре. Някак си беше запомнила да я сложи в чантата си, докато събираше нещата си, за да ги вземе със себе си.
– Ами, изходът се приближава – каза той, кимна към пътя и наистина изходът се очерта пред тях от тъмнината. Слязоха вдясно и бавно завиха по един завой, излизайки на главния път, който все още беше тъмен, с всички ресторанти и бензиностанции, затворени за през нощта.
Докато караха по пътя, Илайджа поклати глава.
– Не мисля, че все още има нещо отворено. Искаш ли да се обадиш в някои хотели и да видиш дали можеш да резервираш стая или нещо подобно?
Кейлин посочи към един „Макдоналдс“ вдясно.
– Защо не ме закараш там? Ще бъде отворен през следващите няколко часа, а след това… – гласът ѝ секна.
Илайджа я погледна.
– А после какво? – Попита той. Той бавно вкара колата в паркинга на „Макдоналдс“ и паркира. Когато се обърна към нея, тя мигновено се отдръпна, свивайки се до вратата. Сложи едната си ръка на дръжката на вратата на колата, в случай че се наложи да избяга бързо.
Веждите му се смръщиха от объркване.
– Какъв е твоя страх, момиче?
Тя преглътна, възвръщайки си самообладанието. Той нямаше да я нарани. Тя седна малко по-изправена.
– Нямам никакъв страх – просто съм нервна. Късно вечер е и не те познавам. Съжалявам.
Той се усмихна леко. Очите му се фокусираха върху нея, сякаш я виждаше за първи път.
Тя се стресна от това колко остри и проницателни бяха тези тъмни очи. Сякаш знаеше всичко само за един миг, в който я погледна. Тя бързо отвърна поглед.
– Не исках да те плаша. Работата е там – продължи той – че не се чувствам добре да те оставя насред нищото, без кола и без път към дома. Къде си тръгнала, все пак? Не можеш ли просто да се обадиш на някого да дойде и да те вземе?
Тя се замисли дали да не излъже, но по някаква странна причина реши да каже истината.
– Няма на кого да се обадя.
Той кимна, сякаш това беше напълно логично.
– Ами тогава къде отиваш?
– Във Флорида.
– Флорида?
– Да, Флорида. – Тя го погледна, сякаш го предизвикваше да и каже, че никога няма да успее да стигне дотам.
Той се обърна, сякаш потънал в мисли.
– Предполагам, че нямаш пари, за да поправиш колата, която оставихме там.
– Не, нямам. – Не отиде по-далеч от това – не му каза, че в момента има около сто долара в брой в чантата си, кредитна карта, в която има може би още сто долара, преди да бъде изчерпана, и по-малко от петдесет долара в разплащателната си сметка.
По някакъв начин тези пари трябваше да и стигнат за целия път до Флорида, а след това да продължат да стигат, докато си намери работа, жилище и се нахрани.
Сякаш Илайджа знаеше всички тези неща, но изведнъж включи колата на скорост и излезе от паркинга на „Макдоналдс“, като се върна по пътя, по който бяха дошли по главния път.
– Къде отиваш? – Попита тя, а ръката ѝ инстинктивно притисна чантата ѝ отстрани.
– Връщам се на магистралата.
– Защо?
Той и хвърли, само бегъл поглед, но тя отново бе поразена от това колко неоспоримо красив е той. При други обстоятелства, в друг момент от живота ѝ, тя би била щастлива да се окаже в тази ситуация с човек като Илайджа. Но точно сега, след нощта, която беше преживяла, се чувстваше само нервна и изтощена.
– Виж, мога да те заведа чак до Ню Йорк – каза ѝ той. – Аз така или иначе отивам натам. Случайно знам със сигурност, че оттам можеш да хванеш автобус, който ще те закара до Орландо за осемдесет долара.
По тялото на Кейлин премина вълнуваща тръпка. Ако той казваше истината, тогава тя наистина можеше да го направи. Разбира се, Орландо не беше Сарасота, но беше адски близо. Само на няколко часа път. За осемдесет долара тя можеше да го направи. Това щеше да навреди на джоба ѝ, но можеше да се справи.
За пръв път през цялата вечер тя не можа да се сдържи и се усмихна.
Илайджа се усмихна в отговор, въпреки че очите му вече бяха насочени към пътя.
– И така, какво ще избереш – този гаден стар „Макдоналдс“ или Ню Йорк, момиче?
– Казвам се Кейлин и съм сигурна, че съм на твоята възраст – отговори тя.
– Не ми отговори на въпроса.
Тя стисна устни.
– Мислиш ли, че ще има автобус до Флорида през нощта?
– Вероятно. – Илайджа премести джипа в средната лента и натисна газта, докато не се движеха с около 70 мили в час.
Кейлин седна на седалката си и се опита да успокои ускорения си пулс. Не можеше съвсем да го разбере, защото вече не се страхуваше, че той ще опита нещо върху нея.
Но въпреки това тя все още изпитваше прилив на адреналин.
Няколко пъти го погледна скришом, като се преструваше, че всъщност не се опитва да го погледне. Открадвайки погледите, цялото ѝ тяло се прокрадваше от топлина, а долната част на корема ѝ изтръпваше.
Бавно и просветна, че е заинтересована от това странно момче. Може би защото беше загадъчен, а може би защото ѝ помагаше в момент на нужда.
Единственото, което Кейлин знаеше, беше, че искаше да го погледне, искаше да чуе гласа му.
Но друга част от нея усещаше, че в Илайджа има нещо повече, отколкото той даваше да се разбере от обикновеното му общуване и непринуденото му поведение. Знаеше, че ако някога го опознае истински, може би ще съжалява, че изобщо го е поглеждала.