НОВА
Исках да му помогна, наистина исках, но какво можех да направя? Нямахме оръжия, а ако имахме, не знаех за тях.
Затова направих единственото нещо, което знаех, че трябва да направя. Изпълних заповедта му и побягнах, провирайки се през дърветата и клоните, а тръните разкъсваха дънките ми. И не спрях да се движа дори когато нощта започна да пада, тъмнината завладя небето. За щастие имаше пълна луна, но тя не спря страха да пълзи по гърлото ми.
Бях сама в тъмнината, където ме дебнеха хищници, някои дори по-опасни от мъжете, от които бягах в момента, същите, които бях оставила с Уокър.
– Моля те, дръж се за мен – помолих аз, надявайки се, че думите ми някак ще стигнат до него. Щях да му помогна. Просто първо трябваше да стигна до цивилизацията.
– Боже, ако си истински, моля те, измъкни ме от тази планина – умолявах. Изглеждаше като безкрайни дървета. Знаех, че вървя надолу, но нямах никаква представа къде, по дяволите, отивам. Знаех само, че съм жадна, гладна и че съм толкова шибано уморен.
Но трябваше да продължа да се движа. Ако Уокър искаше да оцелея, трябваше да продължавам да се движа. Ако той нямаше помощ, не можех да спра. Нямаше да спра. Оцеляването му зависеше от това да получа помощ.
Спънах се, като одрах кожата на ръцете си върху дънера, върху който се приземиха ръцете ми. В очите ми се появиха сълзи и аз преглътнах вик на неудовлетвореност, когато тези сълзи се плъзнаха по бузите ми.
– Ставай – изръмжах на себе си и се изправих на крака. – Уокър има нужда от теб.
Продължих да вървя, подсмърчайки, ръцете ми горяха, краката ме боляха.
– Ще ти осигуря помощ, бейби – заклех се. – Няма да те оставя в безизходица.
Тъкмо когато на следващия ден започна да се стъмва, най-накрая се натъкнах на град. Бях намерила пътя още с изгрева на слънцето тази сутрин и просто следвах този планински път в продължение на часове, стъпките ми бяха бавни, толкова бях изтощена. Бях преминала границата на глада, вече дори не го усещах. Исках само нещо за пиене.
Запътих се към едно малко магазинче. Възрастната жена, която седеше зад щанда, изпищя и се втурна да ми помогне точно когато краката ми се подкосиха под мен. Тя ме хвана в прегръдките си и ме поведе към един стол, а ръцете ѝ бяха нежни и успокояващи.
– Да те почерпя с вода – успокои ме тя и извади бутилка вода от малкия хладилник до мен. Отвори я и ми я подаде. Жадно я изпих до такава степен, че ми стана лошо.
– Телефон – изревах. – Имам нужда от телефон.
Тя се разтърси за телефона си и ми го подаде. Набрах номера на братовчед ми от сърце, същия номер, който той беше набил в главата ми от момента, в който ме намери отново. Той отговори на третото позвъняване.
– Гарсия – изръмжа той.
– Алехандро – извиках аз и най-накрая изгубих ума си. – Имам нужда от помощ.
– Mierda! (Майната му) – Изръмжа той. Изтръпнах от силата на гласа му. – Къде е Уокър? – Попита той.
Изплаках.
– Не знам – извиках аз. Жената се отдалечи, за да ми осигури уединение. – Оставих го в пещерата. Имаше четирима мъже. Те ме нападнаха… – Захълцах. – Той ми каза да бягам. Не знаех какво друго да правя.
– Точно сега ще дишаш и ще ми кажеш къде, по дяволите, се намираш – нареди той.
Подсмръкнах и прокарах ръкава си под носа.
– Къде съм? – Попитах дамата, която ми помагаше.
Тя изръмжа името на един град. Алехандро измърмори.
– Дай ми да говоря с тази дама – нареди той.
Разтреперана протегнах телефона на любезната жена и тя го взе. Очите ѝ се разшириха, когато Алехандро започна да ѝ говори, а след това започна да кима и да мърмори „да“ и „не“, когато беше необходимо. Накрая тя затвори.
– Хайде, скъпа – извика тя и ми помогна да се изправя. – Да те приберем. Имаш нужда от малко почивка, а след като си починеш, ще ти донеса малко храна, добре?
Кимнах, толкова бях изтощена.
– Той идва ли? – Прошепнах. Просто исках да помогна на Уокър. Той се нуждаеше от помощ. Чувствах го в костите си.
– Каза, че някой ще дойде да те вземе.
Само кимнах, надявайки се и молейки се, че братовчед ми също ще изпрати някой да вземе Уокър.
– Моля те, бъди жив – молех се тихо аз. – Не мога да живея със себе си, ако умреш.
Тя прочисти гърлото си, когато телефонът ѝ звънна, и ми го подаде. Веднага разпознах, че това е номерът на Алехандро, и бързо отговорих.
– Primo? (Братовчеде) – Попитах тихо.
– Запиши този номер – нареди той.
След като седнах на дивана, който дамата имаше в задната част, тя ми подаде химикалка и лист, очевидно успявайки да чуе Алехандро.
– Добре – казах аз, като прочистих гърлото си.
Той изтърси един телефонен номер.
– Това е телефонният номер на Винсънт. Той е най-добрият приятел на Уокър. Мисля, че той по-спокойно ще чуе от теб, отколкото от мен, че най-добрият му приятел е изчезнал.
С това братовчед ми затвори. Поех си дълбоко дъх и погледнах към любезната жена.
– Мога ли да остана за няколко минути сама? – Попитах тихо. Притеснявах се, че мъжът, за когото бях чувала доста от Уокър, щеше да си го изкара на мен, а не исках тя да стане свидетел на това. Ужасявах се да му се обадя, но нямах друг избор.
– Разбира се, скъпа.
Тя бързо излезе от стаята. С треперещи ръце набрах номера на Винсънт. Той отговори още на второто позвъняване.
– Ало? – Попита той, а гласът му беше предпазлив.
Звучеше силно, гласът му беше дълбок, вибриращ чак до душата ми. Изхлипах, напълно изгубила ума си.
– Съжалявам – извиках аз. – Толкова много съжалявам. Уокър изчезна.
Той мълча мъртво за миг. Стиснах ръката си около телефона, като сега плачех толкова силно, че едва дишах.
– Добре, изчакай. Просто дишай – нареди Винсънт. – Чуваш ли ме? Дишай.
Вдишах разтреперано въздух, дробовете ме боляха.
– Така – каза той спокойно. – Продължавай да дишаш. Събери се, за да можеш да ми кажеш какво точно се случи.
След като дишането ми се успокои, започнах да му разказвам какво се случи, как Уокър по същество е разменил живота си за моя. Винсънт прокле в края, след като приключих.
– Говори ли с Алехандро? – Попита ме Винсънт.
Заекнах.
– Д-да – промълвих.
Той изпусна мек дъх. Нямах представа как е толкова спокоен, но предполагам, че трябваше да разбера, че ще бъде. Уокър говореше толкова високо за него и знаех, че това, което са имали заедно, е било силно и несломимо. Помислих си, че човек като Уокър има нужда от някой, който е силен и стабилен.
– Остани на мястото си – нареди той. – Ще намерим Уокър, чуваш ли ме? И той ще бъде жив, когато го направим. Чувствам в душата си, че той все още е жив. Нужни са много повече от четирима шибаняци, за да го убият. Просто си почини. Набави си храна и вода.
С това той затвори. Бавно дръпнах телефона от ухото си. Любезната дама седеше до мен. Бавно я погледнах.
– Как се казвате? – Изсумтях, а гърлото ми беше сурово.
– Ема – каза ми тя. Тя сви ръка около рамото ми. – Сега, след като приключи с разговорите с груби мъже, поплачи, скъпа. Понякога една жена просто има нужда да поплаче.
Избухнах в сълзи, а сърцето ми крещеше за Уокър.
Назад към част 7 Напред към част 9
